Това село е… е, името сложете сами, защото сигурно го знаете. Та това село е някъде в България. Преди в него са живели стотици, а другаде хиляда, че и повече човека.
Един дядо седи на излъсканата от дълга употреба пейка и разправя как едно време… Гласът му хрипкав, лицето набраздено от толкова много бразди, колкото са дните на дългия му живот. Опрял е ръце в старата дружка, наречена тояжка. И тя лъскава, лъскава, колко ли пот е попила от дланите му, колко ли думи е чула от устата му... Мърморим си тука, вика ми дядото, я на кучето, я на кокошките, няма хора, нямааа… Бърше очите си. Сълза. Ама не я крие. И що ли? Да не е срамно да тъжиш по умиращото село? Човек, кога умре, всички се събират да го оплакват, а кога умира цяло село?
Тука, дума ми той, преди години имаше стада. В две къшли. Чешми им построихме, да пият водица. Училище имахме, то и сега го има, ама последното детенце се роди през 1974 година. Останахме само пенсионери, обяснява ситуацията дядото и подвиква на случаен акран.
...