Име като злато (от поредицата "Бакойски хроники")

          Когато бях малък имах голямо желание да се науча на занаята на баща си.    

          Той беше електротехник, а по онова време добрите елтехници се брояха на пръсти. Баща ми почти всеки ден обикаляше кварталите на града и околните села, за да ремонтира електроуредите на хората. Когато не бях на училище, с удоволствие ме вземаше със себе си. Най-обичах да гледам радостта в очите на хората, когато лампата светнеше,  или когато радиото засвиреше отново.

          Но покрай занаята, успях да науча и много важни житейски истини, които помня и спазвам и до днес.

          Първият случай, който никога няма да забравя беше когато ходихме да работим в една бедняшка къща на някакво село. Вървяхме пеша и за да мине по-бързо времето, баща ми се беше размечтал на глас:

          - Дянка, сега като ни платят, ще минем през пазара. Ще си купим две пакетчета кайма и две-три  кила картофи. Ама ще си потърсим от онези – розовите! Като си отидем, ще си ги опържим. Ама нали знаеш – първо ще опържим кюфтетата, после в същата мазнинка ще цвърнем картофките. Знаеш колко вкусни стават!  И после като му седнем… Ще си хапнем до насита!

          Предвкусвах богатото угощение и устата ми се пълнеше със слюнка.

          Когато свършихме работата, домакинът започна някак си да се суети, да чупи пръсти и накрая каза притеснено: 

          - Пешо, извинявай много, ама сега не мога да ти платя! Нямам пари. Но ти не се притеснявай – другата седмица ще взема заплата и първо с теб ще се разплатя. Даже и горница ще ти дам! Но сега нямам…

          Баща ми въздъхна тежко, но все пак се усмихна, прегърна го и каза:

          - Не се притеснявай! Разбирам те напълно, защото и аз съм без стотинка в джоба си. Знам, че няма да ме завлечеш.

          Тръгнахме. През целия път мълчахме. Струваше ми се, че баща ми всеки момент ще се разплаче, а и аз едва сдържах сълзите си. Но стисках зъби…  

          Оттогава за мен стана закон – когато наема човек да ми работи, трябва да му платя на минутата! Защото знам, че си е направил някакви планове и разчита на тези пари…

          Вторият случай беше когато ходихме да работим в една богаташка къща в града. По пътя баща ми ме информира, че хората са бивши фабриканти. Но дошла национализацията и „мръсните комунисти” им взели фабриката. Те, обаче все пак се усетили навреме и успели да укрият част от ценностите си. Благодарение на това сега живеели горе-долу добре.

          Задачата ни беше да прекараме скрит кабел по перваза зад леглото до нощното шкафче, където да монтираме „мързелив” ключ. Та хората като си легнат да могат да си угасят лампата. За целта трябваше да преместим леглото и шкафчето.  Отместихме внимателно нощното шкафче и видяхме, че на мястото му е останала голяма и прашна старинна кутия от вносни  шоколадови бонбони.

          Как няма да я отворим! Баща ми повдигна леко капака на кутията и… в стаята сякаш огря слънце! Кутията беше пълна, ама препълнена със златни монети!

          Баща ми гледаше с широко отворени очи. Мина цяла минута  докато се опомни и тихо прошепна:

          - Ей, Дянка, това е цяло състояние…   Дали ги знаят?

          - Не знам… – отвърнах, замаян от гледката. Никога до тогава не бях виждал златни пари.

          - Дянка, знаеш ли, че само две от тези парички са ни достатъчни да си оправим положението веднъж завинаги!  - продължи той със задавен от вълнение глас. – Дали са ги броили?

          Баща ми взе две лъскави монети и ги стисна силно с шепата си.

          - Дали ще разберат? – гледаше ме втренчено, сякаш аз бях арбитърът. Но още преди да отговоря че не знам, той тръсна решително глава и каза тържествено:

          - Не! Името ми е по-скъпо от златото.

          Отвори бавно шепата си и пусна обратно монетите в кутията. После грижливо затвори капака.

          Не го разбрах. Какво му е толкова специално на името? Вуйчо ми беше Петър, малкият ми чичо също се казваше Петър. Петър… Име като всяко друго!

          Баща ми вдигна внимателно кутията и с тежки стъпки тръгна надолу по стълбището. Тръгнах и аз след него да видя какво ще стане.

          Домакинята готвеше нещо на печката на долния етаж  с гръб към нас. Беше пуснала радиото и за момент ми се стори, че дори си припяваше. Даже не ни и усети!

          Представих си за миг как се измъкваме на пръсти от къщата, как бягаме надолу по улицата, понесли безценното съкровище, как после… Нямаше да посмеят да се оплачат в милицията. В онези времена да притежаваш такова количество злато беше равносилно на смърт, или поне на „курорт” в Белене, което беше едно и също!

          Но баща ми се спря, поокашля се и промълви смутено:

          - Г-госпожа! Тук… намерихме… едни скъпоценности. Приберете си ги, да не стане някоя беля…

          -Аа, Пешо, остави ги там на масата! После ще ги прибера, че сега са ми мръсни ръцете – отвърна госпожата, без дори да се обърне.

          Баща ми остави бавно кутията на масата и остана на мястото си, продължавайки да я гледа втренчено, сякаш беше хипнотизиран.

          - Г-госпожа! Все пак си ги проверете! Да не стане… после…

          Тогава жената се обърна към нас и се усмихна с най-сладката усмивка, която някога бях виждал. Златните ù коронки  грейнаха като слънце:

          - Ти ли, бе Пешо! Ти ли ще ме окрадеш? С очите си да видя, няма да повярвам…