....

Пърпорещия шум от мотор ме извади от мисилите ми и ме върна в реалността. Отначало се чуваше по-леко, после по-силно и накрая направо разцепи мрака. Имаше две неща, които ме караха да се съмнявам и да се страхувам. Първото беше, че очаквах, че ще минем с лодки през езерото. Границата минава по средата на Дойранското езеро. Половината е в Македония, другата половина в Гърция. Не само, че не минахме през езерото, а и видимо се движехме в обратна посока към планината. Читателю спомни си, че през онези години, нямаше Интернет, мобилни телефони и прочие технологии на които се радваме днес. Не можеш просто да влезеш в Гугъл мапс и да видиш къде се намираш. Също така, никой няма връзка с теб и ти нямаш никаква връзка със света. Ако някой те чака в Атина например, не може да направи нищо друго освен да чака и да се моли. А най-технологичното нещо което стисках в ръката си, беше джобното ми ножче. 

И второто, което будеше напрежение, беше факта че ни разделиха. Бяхме двама големи и силни мъже и при заплаха можехме да дадем отпор. Но Фани категорично отказа да остане сама. Беше готова да се откаже, а ни беше нужна. Без нея нямаше как да се оправим в Гърция. Всъщност нашите водачи не знаеха, с колко пари разполагахме. А те не бяха много. След като им платим, ни оставаха още малко за билети за автобус и за някоя закуска. Но ако те предполагаха, че носим повече, беше твърде вероятно да решат да ни оберат. А за да ни оберат, трябваше да ни убият. И ако си мислиш читателю, че това са просто страхове, знай че много хора бяха изчезнали по тези маршути. Такива бяха времената. А две-три хиляди долара си бяха много сериозна сума по това време. С такива пари можеше да си купиш стара къща или малък апартамент например. Но се оказа, че притесненията ни са напразни. Водачите ни бяха големи мъжкари. Почтенни престъпници, така да се каже. 

…. 

Луната беше огромна, но бяла - не жълта. Осветяваше всичко като луминисцентна лампа. 

Карабалията е ниска планина. Хълмовете и са осеяни предимно с ниски широколистни дървета и храсти. Движехме се с моторите щафетно по тесни пътечки. По пътя правихме почивки за по цигара. По времето на тези почивки Бранко ни разказа за себе си. Преди имало много работа. Най-големият му удар бил преди пет-шест години. Тогава прекарали 200 човека само за един път, някакви Афганистанци. Посред обяд, на Пасха. Пасха всъщност е Великден. По обяд гръцките граничари празнуват. Откъде да им дойде на акъла, какво ще родят престъпните мозъци на македонските им съседи, точно на такъв светъл празник и точно на обяд. Влизал навътре в Гърция, водил хора до първите градове. Но го хващали няколко пъти и накрая го осъдили. Лежал две-три години и сега не смеел да влиза. Абе хората бяха много точни и после през годините им изпратихме много "клиенти". 

В един момент оставихме моторите в едни шубраци и трябваше да продължим пеша. Бранко вървеше най-отпред. Ние го следвахме в индианска нишка, а другия водач вървеше най-отзад. Темпото което наложиха нашите нови приятели беше невероятно. Те не вървяха, направо тичаха през гората. Явно познаваха всяко камъче по пътя. Но какво да кажем ние. Спъвахме се, падахме, ставаме, храстите през които те се провираха толкова ловко, нас ни шибаха през лицата. Аз още тогава бях късоглед, така че се опитвах да държа темпото, почти на сляпо. Няколко пъти падах, но човека зад мен ме хващаш за сака, който носех като раница на гърба, вдигаше ме и ме блъскаше напред. Само дето не ме риташе по задника. 

В един момент, тишината беше прекъсната от вой на диви животни. Чухме ги някъде много близо до нас. Бранко замръзна на място и рязко вдигна ръка. Всички заковахме, като попарени. От тъмнината се чуваха все по-отчетливо звуците на няколко животни и шумът от тяхното движение. Бавно и колкото е възможно безшумно се предвижихме няколко метра напред, където храстите свършваха и имахме видимост към една поляна, в ляво от нас. Бранко клекна и ние го последвахме. Тръпките на смразяващия страх ме полазиха по гърба, сетивата ми се изостриха, вперих поглед напред. 

На поляната ясно се виждаха някакви силуети на големи животни. 

— Вълци? - въпросът ми беше към баща ми. Несъзнателно потърсих контакт с рамото му.

— Не бе, какви вълци? Не виждаш ли - естествено, че не виждах, нали съм късоглед. - Глигани. - прошепна баща ми. - Виж как тези по-едрите заобиколиха стадото. Сигурно те са мъжките и пазят малките. 

Глигани?! Не очаквах, че глиганите издават такива звуци. Очаквах че грухтят, като домашни прасета. Разстоянието между нас и тях, беше може би около стотина крачки. Изведнъж някъде в непосредствена близост зад гърба ни се чу рязко раздвижване и шум на храсти и стъпки. Завъртяхме се стрестнато и какво да видим? Фани се беше отдаличила тихо от групата и явно в паниката си побягна назад в тъмната гора. 

—Дръж я - баща ми реагира първи - бягай, бягай, дръж я! 

Забравил за стадото глигани се втурнах след нея. Бягах, падах, ставах, но не смеех да викам, за да не ме чуе някой. Фани търчеше, като етиопски спринтьор. Добре че се спъна и падна, та я настигнах. Всъщност и аз се спънах на същото място и паднах върху нея. Това я изплаши още повече и започна да се мята като котка, та трябваше да вложа сила, за да я успокоя. 

— Фани, Фани, успокой се, успокой се, аз съм, спокойно - беше се завъртяла с лице към мен. Въпреки тъмнината виждах огромните и очите които заплашваха да изскочат от орбитите си. Усещах пулсиращото и сърце и топлият и дъх върху лицето си. 

-Фани, спокойно момиче! Успокой се! Ей, къде си мислиш, че отиваш? 

-Връщам се - почти извика тя - връщам се. Много ме е страх… - мамка му, беше ни нужна. Без нея нямаше как да се оправим в Гърция - Много ме е страх... 

- Спокойно, успокой се, това са само глигани, няма да ни нападнат - говорех и бавно, като Кашпировски, все едно ще я хипнотизирам.- Ей, къде си мислиш че отиваш? Фани чуй ме, ако си тръгнеш сега, може да се изгубиш в гората, може да те нападнат вълци. Как си мислиш, че ще се прибереш, а? Ние ще продължим, няма да се върнем. Разбираш ли? - започнах да я милвам по косата и това явно я успокои. 

-Ей Фани, не се страхувай. Виж, ние с баща ми сме тук, ние ще те пазим. - изведнъж тя се разплака. Избухна в сълзи и притисна глава към гърдите ми, а аз все още я стисках в прегръдките си, както си бях легнал върху нея на неравната земя. 

-Ей, успокой се момиче, всичко ще е наред - почувствах как се отпусна в ръцете ми, видимо се предаде. След секунди и плачът и секна. 

- Добре, добре, спокойна съм. Спокойна съм - разхлабих хватката, погледнах я в очите. 

-Хайде - изправих се аз и и подадох ръка да стане. - Ставай и да продължаваме. - ръката и беше ледено студена. - Ей Фани, няма път назад, само напред. Там е нашето спасение, разбираш ли? 

- Да, да - закима тя и си избърса носа и очите с ръка - Извинявай! Извинявай! 

- Няма защо, нормално е да се уплашиш, но да бягаш сама през гората, без да знаеш къде отиваш е лудост. - Добре, че се спъна, помислих си, иначе както беше изплашена, щеше да бяга до Павлекени. 

Върнахме се назад, където групата ни чакаше. Никой не повдигна темата, гледахме да не говорим, за да не дразним животните. Заобиколихме стадото диви прасета и продължихме напред. Озъртах се, за да видя някакви знаци, че минаваме граница. Нямах си никаква идея, как трябва да изглежда една граница. Аз служих в Ямбол във ВВС и за пръв път доближавах граница. Чувал съм за огради, гранични бразди, вишки и други такива, но не видях нищо подобно. Само по едно време минахме едни забити накриво в земята бетонни колчета, боядисани в бяло и черно. Това би трябвало да е нещото което маркира територията. Земята за която се е проливала толкова кръв, помислих си. Представяте ли си? Колко хора са оставили костите си в тая пуста Македония? Колко мъже, бащи и синове, са намерили смъртта си в тази планина, за тези чукари, а после - едно колче. Просто така - ей натам е нашето, а насам е вашето и разни хашлаци ма'ат гащи назад-напред и газят по костите на загиналите. Съдба!

Караме се, воюваме, бием се, умираме, за да разделим земята, за да я притежаваме. А после хиляди, не - милиони, даже милиарди години, жалките ни кости гният в същата тази земя. Ние ли я притежаваме или тя нас? Тя ли ни пренадлежи или ние и пренадлежим? Както се казваше в един филм - все едно бълхите да спорят на кого е кучето, върху което живеят. 

Звукът от шум на тежка машина дойде изведнъж и ме върна към действителността. Бранко отново спря рязко и вдигна ръка, както когато чухме прасетата. Викам си - сигурно е танк, егати. 

— Ха, ха, ха - Бранко се засмя от сърце - Онйо, лудйо грк е дошел да ви зема со тракторот.

Спогледахме се. 

-Как с трактор бе? Нали уж се крием? То звука на тоя трактор ще вдигне и Александър Македонски от гроба. Трактор? Сериозни ли сте? 

Македонците хукнаха напред зарадвани, без да обръщат внимание на въпросите ми. Мястото на което се намирахме, беше като хълм, но без дървета и храсти. Поляна. Това може би беше най-високата точка на маршрута ни. Ние ги следвахме, вече без да се препъваме - то си беше равно и нямаше къде. Когато стигнахме билото на хълма, пред нас се ширна една изорана нива. Напред всичко беше равно. В близост не се виждаха гори. И на средата на нивата - трактор. Със запалени фарове и работещ двигател.

..... 

Следва