Канът учудено впери поглед в необичайния среднощен гост. Пред него стоеше каталясал мъж на негова възраст с масивен пирсинг на носа, с опърпано хазарско наметало. Нещо в лицето му се видя познато и нямаше начин да не е така, защото иначе дежурният боил, който се подхилкваше до него, не би посмял да го въведе ей така, без да се обади.
– Как е хавата, Тери? – промърмори гостът на гръцки.
– Юси! – слиса се канът – Ти ли си, бе, приятел? Жив ли си? Ние те бяхме отписали.
– Знам – процеди гостът през зъби. – Всички са ме отписали. И онзи самозванец Тиберий, и той ме е отписал, ама ще му се стъжни на него света, слушай ми думата, само веднъж да стигна столицата...– гостът залитна и аха да тупне, но боилът съобразително го прихвана и ловко, без излишни церемони го сложи да седне.
На кана му идеше да се ощипе, но не можеше да има съмнение: пред него в залата на дървения дворец седеше старият му приятел Юси, син на отдавна покойния василевс Погонат, Юси, с когото на младини бяха купонясвали неведнъж заедно. Щуро време си беше тогава по дискотеките на столицата. По цяла седмица не се прибираше в къщи, а колчем се прибереше, баща му - старият кан, го шамаросваше и обилно ругаеше по адрес на изтърваното поколение.
Ех, млади години...
Само дето бащите им по едно време се хванаха за гушите, старият беше тръгнал да прави държава та държава, василевсът пък подозираше, че върти далавери и гледаше да го затрие, та това някак остана семейна традиция. После Юси, още учил-недоучил наследи империята, продължи свадата и въобще го раздаваше тежко като василевс, а старият кан псуваше „това копеленце”, което само знае да се дуе и не спазва договорите. Оттогава не се бяха виждали.
По едно време се разчу, че империята си има нов шеф, не се разбра защо и как, медиите печатаха недомлъвки, но едно стана ясно: на Юси му бяха духнали под опашката и вестите за него секнаха, мислеха го умрял. Старият се успокои и почна да поглежда пак на север, без меле не го свърташе, така си и отиде от този свят, прав на коня.
И сега същият Юси, приятел от младини и бивш василевс на най-могъщата империя, седеше пред него цял целеничък, макар и доста гроги и поемаше от ръцете на младия боил кратунка отлежала. Ей, как минава времето, сепна се канът и посегна към своята кратунка!
– Наздраве, Юси! Добре си ми дошъл в Плиска, стари приятелю, уелкъм бек между живите!
Гостът се ухили като чу лафа им от младини, на свой ред вдигна кратунката и отпи. Едвам преглътнал, той отвори уста, изплези език и започна да се дави. Боилът до него с присъщото си чувство за дипломация започна да го налага по гърба.
– Какво е това?! – шепнешком попита гостът, когато успя да си поеме дъх.
– Още не сме му измислили име – засмя се канът. – Северите го изнамериха, а колобърът на стария измъдри технологията.
– Ти ще ме довършиш! – изохка гостът и подозрително надзърна в кратунката с непозната течност. – Че това не се пие, бе!
– Те и жабарите отначало така викаха – усмихна се канът. – Грапава им била и стържела. Бяхме пратили на родата в Беневент една проба да почерпят херцога. Сега още я наричат „грапа”, ама да знаеш как жулят и питат за още. А нашите севери даже не я чакат да отлежи.
– Хвана ли си белята с тия славяни? – ухили се гостът злорадо – Кой дявол го караше баща ти да прави държава с тях?
– Като са наша беля, защо ги разселвате от тези земи? – избоботи заядливо боилът.
– Казвай сега как попадна тук – набързо смени темата канът. – И кой ти издокара този странен пирсинг на носа?
– Това не е пирсинг – въздъхна гостът и взе да разправя.
От заплетените му брътвежи накрая лека-полека изкристализира следната история. Преди десетина години в столицата група безотговорни кариеристи начело с някакъв си Леонтий му скроили преврат, счупили му носа и го пратили в трета глуха, сиреч в Херсон. После по наредба на изпълняващия длъжността василевс Тиберий (при произнасянето на това име гостът отново се задави), дори го опандизили в тамошния дрънголник. Но той не се предавал и накрая успял да духне при хазарите, а те го почели достойно, даже булка от сой му намерили. Тиберий обаче ги настъпил здраво и бая пари им предложил, та преди да се изкушат, той, Юси, профилактично наел една чартърна яхта и след ред премеждия и едно средно корабокрушение се добрал някак дотук. Имперските тайни служби го търсели под дърво и камък, навсякъде било пълно с предатели (при тези думи гостът се озърна два пъти), скромните му средства свършвали, силите също.
– Само на тебе мога да разчитам, Тери! – проплака гостът страдалчески и пое риска повторно да надигне кратунката. – С тебе се знаем от едно време, на тебе ти имам доверие, пък и подразбрах, че ти имат страх. Ако дойдеш с войската си до столицата ще ги натикам всичките в кучи..., да знаеш. Мамка им! Десет години да ми пърдят в кабинета тези самозабравили се узурпатори! – гласът му започна да кудкудяка, устата му се изкриви, той прежълтя, хвана се за стомаха и се килна настрани.
– Бягай, извикай колобъра! – скочи канът и боилът изхвърча като невестулка навън.
Старият колобър се появи изненадващо бързо за възрастта си, дългите му бели коси се вееха като че ли беше яхнал ат в есенен ден.
– Гастрит – констатира с един поглед той. – Гастрит, а може и язва да е хванал вече. Коя е тая отрепка?
Добре че не го каза на гръцки, си помисли канът и му направи знак да мълчи и да се занимае със случая. Колобърът свъси рунтавите си вежди, приседна и започна да рови по дълбоките гънки на дрехата си. След малко оттам изникна някаква торбичка с парченца смола и семенца, от които той изсипа няколко в шепата си. Гостът беше отворил едното си око и го наблюдаваше с недоверие.
– Да ги глътне всичките! – нареди колобърът с авторитета на началник отделение спешни случаи и му ги подаде в ръката. Гостът ги пое несигурно, помириса ги, опита с върха на езика и погледна въпросително нагоре. Канът насърчително кимна.
Бившият василевс сви рамене в примирение и с изненадващо чевръсто движение изсипа сместа в полупразната си кратунка. Канът зяпна, боилът с присъщото си чувство за такт се изкиска, а на колобъра очите за малко да му изскочат от орбитите. Пациентът обаче съсредоточено разклати кратунката, помириса съдържанието и отпи. Останалите затаиха дъх.
– Така се пие – констатира гостът и отново сръбна. – Даже и аромат придоби. Как му викате на това? – попита той и отвори шепата, където се мъдреше останало парченце от смолата.
– И да ти кажа, с твоя гръцки език докато го изречеш, бая ще се озориш! – весело отвърна канът. Колобърът все още изпепеляваше госта с поглед и не можеше да му прости разхищението на ценната течност.
– Ще се... какво? – с неразбиране погледна гостът.
– О-зо-риш! – издекламираха в хор канът и боилът.
– Хубаво име – усмихна се пришелецът унесено.
– Какво име? – попита канът с недоумение.
– Това дето го казахте, у-зо-... не знам си кво. Я дай още малко узо! – протегна ръка към колобъра той, като същевременно с другата вдигна кратунката.
Колобърът преглътна възмущението си и се затършува за торбичката, а боилът объркано наля. Гостът се разбъбри:
– Трябва да ми заредите една амфора узо като тръгнем тия дни към столицата, та да почерпя, като си върна властта. Пък на тебе, Тери, после ще ти редя от онези червените фанели, дето им беше мераклия едно време, помниш ли...? – Кратунката се беше изпразнила, лицето му придоби лека червенина, а езикът вече се препъваше на всяка сричка.
– Ти лягай сега да спиш, Юси, пък утре ще видим. – меко му отвърна канът и даде наставленията си на боила. – Дай му западната стая и го съблечи и завий, че както е вързал кънките...
***
– Утре трябва да съберем боилите на съвет – отсъди канът, като останаха сами и сподели вкратце кой е среднощният посетител и какво беше научил от него.
Колобърът го погледна подигравателно, но нищо не каза, само надигна падналата от ръцете на госта кратунка и с любопитство я помириса.
– И князете на северите трябва да викнем – продължи монолога си канът.
– Значи ти сериозно мислиш да върнеш този дрисльо на власт? – не повярва колобърът. – И от какъв зор? Само защото едно време сте ходили заедно по купони ли?
– Не е така, старче – тръгна да се обяснява канът. – Сегашният василевс Тиберий може и да е узурпатор, ама добре си гледа работата, даже прекалено добре за моя вкус. От години насам вече разселва славяните от Тракия по Анадола. Ако утре решим да минем Хемус, там ще са само ромеи, няма да има на кого да се опрем. А седне ли Юси пак на престола, освен разпивки и паметници в столицата друго няма да се прави. Такъв комшия по ми отърва от сегашния. Затова смятам да му дадем рамо, сега е моментът, разбираш ли?
– Аз разбирам, ама ти не разбираш! – ехидно отвърна колобърът – С колко хора мислиш да свършим тая работа? Щото цялото ни войнство барабар със северите и братовчедите им надали са повече от двайсет хиляди. Появим ли се пред столицата, легионите на Тиберий да плювнат ще ни удавят.
– Можем да звъннем на чичо в Долната Охридска... – неуверено предложи канът.
– Чичо ти, как ли не! – изсумтя презрително колобърът – Къде беше чичо ти, когато на баща ти му трябваше помощ, а? Добре че тогава се разбрахме със северите, та заедно скроихме на Погоната шапка, иначе и досега щеше да трепеш комари отвъд Истрос. Чичо ти най-много да дойде да опита новата реколта, ама стане ли реч за военна помощ, ще се изсули кат’ мокра връв, помни ми думата.
– И все пак татко тогава ги би ромеите, нали? – настояваше канът. – Защо пък аз да не мога?
– Ех, синко, – въздъхна търпеливо колобърът. – Баща ти беше мъдър и знаеше какво може и какво не, в това му беше силата. Той никога не би помислил да тръгне ей така против столицата, затова ги подмами, та те сами дойдоха и се насадиха в мочурището. Ама ти сега си тръгнал с главата, та през стената. Столицата е непревземаема, разбери това.
Колобърът млъкна и канът наведе глава. Пламъците в огнището тихичко гаснеха. Така минаха няколко мига, когато пред прага нещо изтопурка и в залата отново влезе дежурният боил.
– Значи така се пиело, а? – изръмжа той и се тръшна на мястото си – Ей, това гърците имат много извратен вкус, ще знаеш. – След това посегна към осквернената кратунка на госта и с погнуса понечи да я хвърли в огъня.
– Чакай! – спря го колобърът, ловко му я измъкна от ръката и съсредоточено започна отново да я души. След това загриза устната си, ушите му взеха да мърдат, белият перчем се поизправи, а очите придобиха леко сомнамбулски вид. Боилът отвори уста, но канът успя навреме да го срита, та да млъкне. Нещо явно се мътеше в главата на стария колобър и на този родилен процес в никакъв случай не биваше да се пречи. Старецът близна още веднъж своята кратунката, после тази на госта, прокашля се и вдигна очи:
– Колко бъчви имаме?
– Колкото щеш – махна с ръка боилът. – Бъчви да искаш. Те, северите, откак чуха, че питието трябва да отлежи, само дъбове за бъчви секат, друг материал вече не доставят. Защо мислиш, че го построихме този дворец от дърво?
– Глупак! – изсъска колобърът. – Май отдавна не съм ти бръснал главата. Колко пълни бъчви имаме, питам!
– Раздухай сега де, какви ги диплиш пак? – не се стърпя канът.
– Първо трябва да знам какво има и какво не! – запресуква се старецът и канът махна на боила да провери в избата за наличното. Когато останаха насаме колобърът продължи:
– Слушай сега, синко, още не знам дали ще стане тая работа, ама такъв кьорав късмет идва веднъж на сто години, та просто не е за изпускане...
Канът кимна в очакване и колобърът продължи:
– Империята никога няма да ни остави на мира, това го знаем и двамата, нали? За в бъдеще ще ни трябват снаряжения, запаси, рушвети, подаръци за съюзниците и Тангра знай още какво. Мислил ли си някога откъде ще го финансираме всичко това? Щото с восъка и кожите освен някоя-друга жълта номизма, колкото за стойка, повече не се изкарва... – занарежда колобърът в тишината.
– Но виж, това тука – и той почука своята кратунка. – е голяма работа. В сравнение с него виното от Самос е просто крушова чорба. Това плаче за пазар не, ами за голям пазар. На северите пари не можеш да искаш, те са наши хора, франките са си тъпички, само бира им дай, но ако в империята го пропият, това вече ще е бизнес – очите му придобиха замечтан блясък. – Щом на твоя приятел Юси му хареса и други в столицата ще го харесат, щом го предпочитат със смола, ще им го забъркаме, колко му е, щом им звучи добре името „узо”, така да се нарича. Разбираш ли сега как го мисля?
– Ами като почнат да си го варят сами? – вметна канът.
– За това си има лицензи и те се плащат – усмихна се колобърът. – Ще пратим още утре куриер да регистрира патент и запазената марка. После даже няма защо да го произвеждаме сами.
– Я платят, я не – усъмни се канът. – Пък ако не платят, ща не ща, пак ще трябва да поведа войската, иначе ставаме за резил, ще ни се смеят и малките хазарчета.
– Спокойно, ще си платят. Ние първо да ги зарибим. Нека нашите хора в столицата да им пласират чрез посредник няколко товара на вересия. А след месец-два, като ги изпият, ще си искаме лицензните заедно с неустойката за нелегално разпространение.
Канът недоверчиво сбърчи чело, но този път не каза нищо.
– Разбери, синко, с войската никого няма да уплашиш, империята винаги е била готова за война, тя от векове насам друго не прави. Но виж, ако и се заканиш със съд в средиземноморската търговска организация, ще си платят като попове. Защото разчуе ли се, че не съблюдават лицензните договори, никой вече няма да сключва сделки с тях, всичките им кредитори ще се отдръпнат, куче няма да иска парче хляб да вземе от ръцете им. И това те го знаят много добре, повярвай ми...
Канът умислено слушаше, чоплеше брадата си, очевидно идеята започваше да му харесва. Внезапно лицето му светна.
– Ами да, точно така, – съгласи се той. – А за да не се повтарят в бъдеще подобни издънки, след това ще искам да назначат на длъжност василевс нашия представител Юси. Него тъй и тъй ще му трябва време да си оправи гастрита и събере сили, дотогава ще сме задвижили нещата...
– Най-после започна да разсъждаваш като държавник – доволно забеляза колобърът. – Така ми харесваш!
***
– Ти май плачеш да хванеш греблото на някоя галера! – ревна новият стар василевс и удари с жезъла по полираното писалище. Дремещият бодигард сепнато се хвана за кобура, но успокоен отново се облегна и започна с насмешка да наблюдава пребледнелия, изцапан с мастило хронист.
– Или искаш да те пратя да правиш компания на Калиникос? – лъсна жестоката усмивка на най- могъщия мъж в света.
В столицата се мълвеше, че старият патриарх Калиникос гние някъде по римските затвори и хронистът се разтрепери. Пергаментите в ръцете му се затресоха, един-два листа полетяха надолу, но той не ги забеляза.
– Но нали всичко е описано така, както Ваше сияйно... – замънка той с тънко гласче.
– Таратанци! – разбесня се василевсът – Докога ще ви уча бе, дърва нечегарени? Това всичкото, дето си го написал, да го навиеш на един свитък и да си го натикаш... знаеш къде!
Хронистът видимо започна да се смалява, докато василевсът си помаше дъх.
– А сега си отваряй кирливите уши и слушай какво ще пишеш, да не се наложи да повтарям:
„През пролетта на лето господне 705-то кан Тервел, господарят на България с голяма войска от 15000 души помогнал на законния василевс Юстиниан II да завладее отново царството на прадедите си. Тервел се отправил към Константинопол и се установил на стан пред Харсейската порта, от която се излизало на пътя към Адрианопол. Три дни Юстиниан II водел преговори със столицата, но в замяна на обещанията си получавал оскърбления и подигравки. На четвъртия ден той успял с хитрост да проникне в Константинопол, превзел града и наложил на противниците си заслуженото наказание. Щастливият победител се отнесъл извънредно любезно с владетеля на българите за оказаната му помощ. Кан Тервел бил приет тържествено в императорския дворец, където бил увенчан с кесарска корона, а раменете му били покрити с пурпурна императорска мантия.”
– ... и така нататък и така нататък, ясно ли е? Да зачеркнеш всичко, свързано с каквито и да били лицензи, всичко относно каквито и да били комерчески плащания. Думата „узо” не искам да срещам в аналите! Тери е кесар заради заслугите си към империята, а годишните плащания и отстъпената област Загоре са част от съюзния му договор с нас, разбра ли ме добре?!
Хронистът кимайки взе да се кланя до земи и заднешком заотстъпва навън. На прага се препъна и за малко да разлее мастилницата върху скъпия персийски килим, но успя невредим да напусне канцеларията.
– Тези гнили интелигенти няма да се научат на политическа журналистика и това си е то! – вече поуспокоен констатира василевсът и се протегна в креслото си.
Бодигардът тъпо се изхили.
Разказът е от сборника "Колко тежи историята?" https://knigabg.com/index.php?page=book&id=10603
© Олег Todos los derechos reservados