Инцидент на планинския път

Уолтър Симънс караше по изпълнения със завои път през Тонгаската гора в Аляска, уморен от дългото пътуване, той искаше да пристигне в Анкоридж, Аляска, колкото се може по-бързо. Въпреки голямото си желание обаче му оставаха още 21 часа път с кола през огромните гори на богатия на ресурси американски щат. Нощта бе покрила всичко с фин непроницаем плащ и затова Уолтър караше на дълги светлини, последното нещо, което му се искаше, бе да блъсне нещо и да излети през мантинелата на планинския път. В главата му се прокрадна мисълта, че това би било облекчение от всички тъпотии, които му се бяха случили през последните 6 месеца, но той бързо я прогони. Само за половин година животът му се бе разпаднал, фирмата му, занимаваща се с производство на екипировка за скално катерене, бе задлъжняла изключително. Резултат от това беше вземането ù в полза на банката, което от своя страна доведе до развод между него и Рейчъл. Жена му, поправка, бившата му жена, бе взела и 3-годишния Кевин със себе си във Ванкувър при мъж „който може да им осигури живота, който заслужават”, тъпата кучка можеше да му остави поне зрънце достойнство, тази мисъл го жегна и той се опита да отърси от нея. Уолтър бе американец, родом от Чикаго, преместил се в градчето принц Рупърт в Канада заради вече бившата си канадска жена, а в момента настояща кучка Рейчъл. Като американец той нямаше никакви роднини тук и никакви близки приятели. Хората бяха студени и за 4-те години, в които той беше в града им, те така и не го приеха.  Толкова и по-добре, така нищо не можеше да го задържи в онази канадска студена дупка, той бе решил да се се премести в Анкоридж и да започне начисто. Някаква минна компания за добив на злато го искаше за съветник, тъй като той беше единственият завършил икономист, отзовал се на обявите им. След като натрупаше пари от „Gold and Bickerman mines” щеше да започне свой бизнес с екипировка за лов, селяците в Аляска обичаха да избиват животни за спорт, това той знаеше, и като добър търговец щеше да се възползва. Планът беше гениален, мислеше си той, докато се носеше по лъкатушещия тъмен път под надвесилите се вековни борове, които така се бяха превили, че сякаш се опитваха да докоснат покрива на колата. Уолтър не харесваше природата, той беше градско момче, харесваше сутрешните миризми, идващи от заводите в Чикаго и нощните писъци на полицейските сирени, които преследваха поредния престъпник. Горите не му харесваха с всичките растения, от които можеш да се изринеш при контакт, да не говорим за буболечките и животните, които досаждаха и заслужаваха да бъдат изтребени. За Симънс дърветата бяха не живи същества, а средства за огрев и търговия. Шофирайки, той оглеждаше местността, за да намери занимание за умореното си съзнание и си помисли, че точно тези дървета с радост би ги изкоренил и би сложил няколко мола. Не му харесваше тази местност и не само заради антипатията му към всичко природно, тук времето бе спряло и освен изградения път, нямаше друга следа от човешко присъствие, освен това сякаш над гората царуваше нещо, защитаващо я от хората и от индустриализацията, която не я бе засегнала, дори напротив, огромният горски масив се бе разширил, сякаш искаше да погълне човешките селища и да ги заличи от лицето на земята. Това беше глупава мисъл, веднага след това си помисли Уолтър, просто беше преуморен и  разумът му блуждаеше и съчиняваше детски приказки. Този поток от мисли ободри до някъде Симънс и той реши да погледне за последен път към природната паст, пълна със зеленина. Уолтър отклони погледа си за секунда, когато нещо бързо изскочи пред автомобила, бившият продавач на екипировка за скално катерене светкавично завъртя волана, за да избегне сблъсъка с това, което му заприлича на сърна.

 Сърцето му биеше лудо и той го чуваше, то сякаш искаше да разкъса гърдите му, за да избегне нещо ужасно. Страхът го бе парализирал и той се заби в едно дърво покрай пътя почти моментално, с  потни ръце, впити във волана и ужас, който не можа да изкара дори с писък преди да се разбие. Всичко след сблъсъка потъна в мрак за господин Симънс.

Събуди се и слънчевата светлина прониза очите му, карайки го да примижи, отклони поглед от светлината и се огледа - намираше се в някаква постройка, много приличаща на колиба. Опита се да се изправи, но този му опит бе прекъснат безмилостно от острата болка в ребрата и гърдите, която го прониза като кинжал и го накара да учести дишането си и да се изпоти. След като вдиша няколко дълбоки глътки въздух, той осъзна, че се намира в колиба, по чиито стени висят купища ловни трофеи - глави на мечки, елени и вълци гледаха в него с празни очи и го караха да се чувства странно неудобно. Срещу леглото, на което той се намираше, имаше огледало и той се вгледа, от другата страна го зяпаше окаян човек с кестенява коса, зелени очи, римски нос, очевидно счупен, подуто око и многобройни синини и одрасквания. Отвърна поглед, отвратен от отражението си и се опита да си спомни какво бе станало предишната вечер. Но не успяваше, единственото, което изплуваше в главата му, бяха огромните дървета, които беше зърнал за момент, преди да се удави в мрака. Интериорът на колибата беше простоват - леглото, на което биваше разкъсван от болка в момента, бе сложено в десния ъгъл на постройката, каменна камина, намираща се на запад от леглото, в която тихо пукаха сухи дърва, разпростираше топлина, имаше  два прозореца като от единия светлината падаше директно върху леглото, а другият бе пред  дървена маса с 3 стола до нея. Останалата част от стаята бе заета от скупчени до вратата дрехи като всяка беше различен размер, което се стори странно на Симънс, една пушка, странно изглеждащ лък, изписан с думи на чужд език, колчан със стрели  и много кашони, които най-вероятно бяха пълни с консерви и друга пакетирана храна.

Изведнъж вратата се отвори със скърцане и в постройката с бодра крачка влезе висок мъж с дълга бяла коса и брада, облечен в червена риза на черни квадратчета, сини джинси, тежки обувки и кожи върху ризата. Брадата му беше сплетена на плитка, а в ръцете си носеше фазан и голям ловджийски нож. Погледите им се срещнаха и сините очи на стареца засияха, когато той изрече: Виждам, че сте се събудили г-н Симънс, съжалявам, че не бях наоколо, но трябваше да хвана вечерята ни. Уолтър се забави с отговора, защото главата го болеше и без да се опитва да смели информацията която старецът му поднасяше бързо и със лек, странно защо руски акцент. 

- Къде съм - завалено попита Уолт като бавно се изправи и седна в леглото. 

- Намирате се в дома на Винсент Рулър в Тонгаската гора, Аляска. Приятно ми е да се запознаем, както може би вече се досетихте аз съм Винсент Рулър, нямам често гости, но пък когато имам, те се задържат известно време - каза старецът. 

- Какво се е случило - попита Симънс като се опитваше да се бори с убийствената болка, пронизваща цялото му тяло. 

- Катастрофа - отговори високият и широкоплещест старец. Намерих Ви полужив в нещо, което е трябвало да прилича на кола преди време, извадих ви и ето ни в момента тук. 

- Б-благодаря Ви - изпелтечи Уолтър, когато болката го прониза отново. 

- Няма  защо - отвърна доскорошният странник с усмивка на лицето. - Е, аз трябва да попаря фазанчето и да го приготвя за вечеря, ако се чувствате достатъчно укрепнал, се разходете, само не се шляйте надалеч, защото тук има хищници - изрече със същата усмивка старецът. След което стана и излезе.

Симънс бавно се изправи като наметна одеялото на гърба си и обу пантофите, поставени пред леглото, след това със същото внимание се заподпира по стените и тръгна към вратата. Отвори я и хладният горски въздух изпълни дробовете му, а вятърът леко погали лицето му, това фокусира съзнанието му и го насърчи да продължи да върви. Отвън имаше малка барачка, както изглежда за инструменти, и малка градинка, останалото беше огромна преграда от дървета и зеленина, разпростираща се докъдето окото може да види. Това е достатъчно засега, помисли си Уолт, след което влезе отново в колибата и се унесе в сън на леглото. Когато се събуди, сребристото кръгло лице на луната надничаше през прозореца, сякаш любопитно да види кой е странникът, дошъл по тези места. Болката бе намаляла и явно старецът бе сменил превръзките, опасващи тялото му, с нови, по миризмата носеща се от тях Уолтър определи, че са използвани някакви билки и горски цветя. Стана, огледа се и видя стареца, обърнат с лице към камината, разбъркващ приятно ухаещо ястие в котле, поставено над огъня.

- Точно навреме се събуждате, г-н Симънс  - изрече Винсънт като чу скърцането от леглото, когато Симънс стана.  - Вашата акуратност ми харесва, дори когато е неволна -  каза старецът като се обърна и му намигна. Уолт не беше хапвал нищо от катастрофата и отиде директно на масата, готов да изяде цял глиган, но вечерята се състоеше от супа с фазански мръвки, няколко кулена царевица и бира.

- Благодаря Ви отново за гостоприемството - изрече Симънс -  не знам какво сте направили, но болките ми почти ги няма вече. Лека усмивка пробяга по лицето на стареца и той отвърна, че нараняванията по тялото не са били толкова жестоки, колкото по лицето и няма нещо, което да не може да се излекува с няколко лапи пълни с билки. На въпроса кога може да си тръгне, Уолтър получи отговора, че когато се почувства добре може да каже и ще трябва да пояздят, защото тук не използвали коли. Това се стори странно на Симънс, понеже не бе видял коне отвън. След вечерята Винсент излезе, а Уолт остана в леглото, замислен за човешката добрина и след няколко минути заспа. Сънува странен сън, в който тичаше на четири крака, обонянието и зрението му се бяха изострили и когато се огледа в огледалната повърхност на едно езеро, той се видя със остри уши муцунка с черно носле и рога, а нещо го преследваше и накъдето и да се опитваше да тръгне, винаги излизаше на едно и също място - планински път, по който с бясна скорост идваше автомобил, сънува гори и стада коне, глутници вълци и тъмна фигура на човек, дебнеща в гората.

Събуди се по залез и слънцето грееше с кърваво сияние над всичко, до което лъчите му стигаха. Симънс стана, облече се и излезе, нараняванията му почти не се усещаха, каквито и билки да ползваше старецът, те действаха. Реши да разгледа наоколо и се запъти покрай огромните дървета, обвити в бръшлян. Не го свърташе на едно място в тази гора и при всичката ù територия той сякаш биваше притискан отвсякъде и се задушаваше. Изведнъж, подритвайки шумата по земята, той почувства пареща болка по върха на пръстите си и осъзна, че е ритнал нещо метално. Клекна и откри, че под шумата е скрита дръжка, дръпна я и отвори капак, добре прикрит сред растенията и падналите листа. Червеният взор на слънцето проникна, но не успя да разкъса мрака на тази дупка и Симънс реши да провери какво има там, може би старецът криеше тайно съкровище, щеше да е срамота, ако скъперникът умре и съкровището остане непокътнато. Тръгна, а стълбата заскърца под обувките му с остър връх. След няколко минути, през които очите му свикваха с мрака, той виждаше по-ясно остатъка от стълбището и със смелостта на разорен продавач на катераческа екипировка, който няма какво да губи, той продължи пътешествието си в мрака. Той приключи така дълго сторилото му се спускане по дървената стълба и  продължи предпазливо по това, което определи като каменен под. Изведнъж нещо захруска под краката му и той опипа джобовете си с надеждата запалката му да е вътре и не остана разочарован. Плахата светлина на запалката освети пода за Симънс. Ужасът го стисна за гърлото и задави писъка му, стомахът му се преобърна и той повърна върху това, което беше обсипало пода. А именно хиляди човешки останки, гръдни кошове, черепи, пищяли и гръбнаци хрущяха под краката му, докато той се въртеше ужасен. Повърна отново и отново, и така прекара известно време, докато не погледна напред и не видя нещо, на което не бе обърнал внимание по-рано. Срещу него имаше дърво и по-точно дъб, пуснал дълбоки корени, които пълзяха по стените, а короната му се удряше в тавана. Цялото стъбло бе изписано със странни думи на чужд език , приличаше му на руски, но не беше сигурен. Короната излъчваше странно златно сияние, което може би нямаше да е толкова страшно, ако златистата светлина не се промушваше през разстоянието между ребрата на един разпънат на клоните скелет, на по-ниските клони висяха черепи, някои от които на малки деца. Симънс се разрева и подмокри гащите едновременно, съзнанието му се парализира и той просто стоеше пред големия дъб, хлипайки. След няколко минути започна да се посъвзема и се огледа, каза си, че трябва да се измъкна от това място и то веднага, ако не иска да последва съдбата на тези нещастници тук долу. С огромна сила на волята той успя да се отърси от парализиращия го ужас поне засега и затича бясно по стълбите нагоре. Имаше чувството, че са минали часове, а не някакви си 7 минути. Бързо изтича в колибата, взе една раница, напълни я с пакетирани провизии и потърси пушката, намери я до стената, лъка с колчана стрели го нямаше.

Реши да не остави на стареца никакво предимство, затова грабна туба бензин, която беловласият луд беше оставил незнайно защо отвън до вратата, изсипа съдържанието ù из стаята и драсна клечката. Огънят погълна дървената постройка за секунди, както лаком хищник поглъща плячката си. Симънс се сети, че ще му трябват инструменти и изтича до бараката, изненадата и ужасът му се смесиха и той падна на колене, когато отвори вратата. Предполагаемата барака с инструменти се оказа помещение с метална маса, върху която личаха огромни петна от засъхнала кръв, по рафтовете имаше триони, скалпели и месарски сатъри, а отдолу кофи пълни с месо и кръв… човешко месо и кръв. На Уолтър му се зави свят, изпита внезапен студ и цялото му тяло се разтрепера, той се сви на топка и изчака пристъпът да си отиде. Изпита чувство на обреченост и за момент помисли, че ще е по-добре сам да се застреля вместо да има такава съдба. Тази мисъл бързо премина, когато Уолт си спомни за сина си Кевин и усмихнатите му зелени очи. Обеща си, че ще се измъкне от това място жив, трябваше заради Кевин.

След няколко часа го чу, смразяващ костите вик, изпълнил тихата гора. Старецът се беше върнал и бе видял подаръка на Уолтър. Симънс започна да тича, почувства се като плячка…

Тичаше ли тичаше, а шибаната гора нямаше край, зад себе си чуваше воя на вълци, което го накара да напрегне всички мускули в затлъстялото си 40-годишно тяло. Половин час тичане и той престана да чува воя на вълците зад себе си, когато изведнъж се чу силно изплющяване и той се озова с главата надолу. Изпусна пушката си и раницата му падна от гърба, беше се уловил в капан, замята се като животно, което отчаяно се опитваше да се освободи от примката, нищо, което направи, не му помогна и накрая, изтощен той се отпусна и изгуби съзнание.

Събуди се от силна болка в корема, опита се да помръдне тялото си, но не можа. Кожени каиши бяха стегнали тялото в желязна хватка и той лежеше безпомощен на метална маса в… не, не можеше да бъде - той лежеше в бараката за инструменти на откачения Винсент. Старецът го погледна с намръщено лице, изгубил предишната си весела физиономия. Облечен бе в кожи, на гърба му се виждаше колчан със стрели, а до лявата му ръка лежеше сатър.

- Здравей отново, Уолтър, нали нямаш против да ти казвам Уолтър, мисля, че имам това право след като ти изгори колибата ми. Сигурно щеше да изгориш и храма ми, а, Уолт? - запита беловласият и го удари отново в стомаха.

-  Защо го правиш? - промълви Симънс.

- За живот, Уолт, не е ли очевидно? -  запита изненадан старецът. Мислех, че след като откри светилището, ще се досетиш, за човек, който иска да бъде консултант не си особено умен.  

-  Как знаеш това, по дяволите - развика се Уолтър и слюнка се разхвърча от устата му и попадна в очите му.

- Докато си в моите владения, аз знам всичко за теб, малко, нищожно човече - изсъска старецът.

- Не разбра ли, аз съм Велес, богът на горите лова и магията, за съжаление вашият вид не ме почита от много време.

- Ти си само един откачен старец - отвърна Уолтър и се зачуди дали все още има шанс за спасение.

- О, да, Уолт, аз съм стар, много стар при това, идвам от Русия и безкрайните ù гори. Знаеш ли, тогава хората с радост правеха жертвоприношения за мен. Но откакто навлезе онази фалшива религия с дърводелеца, разпънат на кръст, ме забравиха, изгориха горите, избиха животните и строшиха идолите ми. И ето ме, тук, в Аляска, аз пристигнах тук отдавна, Уолтър, племената, които живяха по тези места, нямаха против да ме почитат, разбира се под друго име и аз ги възнаградих с гората и честта да бъдат част от нея. После дойдоха заселниците и избиха племената, построиха фабрики и трябваше да започна сам да правя жертвоприношенията, за да оцелея и аз, и гората. 

- Ти си луд, бе! - извика Симънс с разширени от ужас очи и прегракнало гърло. Гласът на стареца гръмна и той изрева:

- Не разбираш ли, тъп американецо? Всичко, което ти се случи, беше предопределено, ти сега ще останеш тук и смъртта ти няма да е напразна.  Чрез теб гората отново ще се разлисти и ще погълне грозните бетонни постройки, ти ще живееш вечно тук сред дърветата.С кръвта си ще дадеш живот! Ти видя сияещия дъб, видя моя храм и видя много от твоя вид, които са дали живота си на гората, някои доброволно, повечето не.

Старецът изсвири и тутакси един огромен черен вълк се появи на прага. Уолтър се ужаси от гледката и разбра, че старецът е прав. Всичко е било предопределено, сриването на бизнеса му, сърната, изскочила на пътя и накрая това. Рулър взе сатъра и с бърз замах отсече всички пръсти без палеца на дясната ръка на Симънс, вълкът жадно залочи кръвта, а старецът вдигна един от пръстите и го постави в устата си. Костта захруска изпод белите му зъби и тънки струйки кръв потекоха по бялата му брада. Уолтър гледаше как показалецът му биваше сдъвкван. Светът за него се промени, всичко в него сега беше болка и страх, страх разяждащ всяка една клетка в тялото му. Той не можеше да повярва, че всички неща, които досега за него бяха измислица, се превърнаха в реалност. Той осъзна, че е безсилен пред този езически бог.

         - А сега се отпусни - рече му богът на гората - колкото по-напрегнат си, толкова повече ще боли. Уолтър се помоли за сина си за последен път на Бога и сълзи напълниха очите му след като осъзна, че няма да види сладкото му носле и зелените му очи повече. След това последва разкъсваща болка и мрак.

23-годишната Мегън Джонсън пътуваше от Британска Колумбия за Анкоридж, Аляска, откъдето смяташе да хване полет за Ню Йорк, където се намираше съпругът ù. Докато шофираше по стръмния планински път, тя си мислеше колко величествени са горите на Аляска и как иска да се прибере при любимия си, отнесена в тези си мисли, тя късно видя изскочилата на платното сърна. Рязко зави, за да избегне изскочилото изневиделица животно и се заби в едно дърво и докато правеше това, един широкоплещест мъж с бяла коса и брада внимателно я наблюдаваше през близките дървета. По същото време в едно мазе в Тонгаската гора един продавач на екипировка за скално катерене на име Уолтър Симънс издъхваше, завързан за короната на сияещ дъб.

КРАЙ