...внезапно пропадна.Беше така неочаквано, че дъхът му остана някъде горе, а тялото едва не се разби в земята като гипсова статуя.Три метра са сериозна височина,особено когато опората под краката ти изчезне без някаква видима причина. Скоро се свести.Дланите му бяха изтръпнали, главата шумеше и категорично отказваше да върне спомена за случилото се. Изправи се бавно.Наоколо нямаше жива душа, чувстваше се единствено шепотът на вятъра...Нищо повече. "мамка му!" Ноуди стисна зъби и се приближи до стълбата.РАзгледа я внимателно - и от ляво, и от дясно, сякъш я вицдаше за първи път.Опита се да арзклати перилата - не успя, след това стъпи вниамтелно на първото стъпало, ослуша се и като не чу нищо, се качи на второто.Дори не проскърца. "Как,по дяволите, съм паднал?..." Решително се изкачи до горе.Тук духаше малко по - силно и вдигна яката на палтото си, преди да продължи.
-Ало,мистър Картър? -Аз съм. Ноуди тръсна цигарата в пепелника и добно се излегна назад. -Да не си болен? -Понастинал съм. -Тогава защо не си седиш в къщи?Търсих те тази сутрин.Неприятно беше да бия толкова път и накрая да ми кажат, че си излязъл. Гласът оттатък замълча, а мълчанието се проточи.Накрая рече: -Можеше първо да звъннеш. Ноуди се намръщи. -Да, можеше.беше рано, дори не допуснах, че...Но все едно.Кога ще се видим? -Ядосан си - констатира Картър,сякъш не чу въпроса. -Ядосън съм,разбира се.Първо паднах от проклетата ти стълба,имах чувството, че никога повече няма да мога да стъпя на краката,после установих, че теб те няма, а на връщане щях да умра от студ и главоболие.Е,наистина ли мислиш, че нямам причини да съм ядосан? Отново настъпши тишина.Ноуди дръпна силно от цигарата си,издуха дима и продължи: -Да не си глътна езика?Питах кога ще се видим. -Слушай,Дейл,съжалявам, че се е получило така.Чакам те довечера.О кей?
Слънцето отдавна беше под хоризонта.Мразкът се сгъстяваше.Скоро сенките започнаха да се разливат - тъмни,еднообразни, минувачите се потапяха в тях и излизаха по - безплътни от всякога...Само вятърът шумеше в листата на дърветата и разнасяше смачкани хартийки на тесните улички.По небето личаха грозни петна.раздърпаното като парцал тъмносиньо приливаше на изток в бездушно черно и се сливаше с мъртвите силуети на къщите.Само тук-там се забелязваха светли прозорци с пуснати пердета, зад които понякога можеше да се прокрадне нечия фигура.Беше хладно. Ноуди спря на крачка от стълбата и се поколеба.Петдесет метра по - нататък имаше път,който също щеше да го изведе на площадката пред дома на Картър.Но щом си спомни главоболието и навехнатия десет пъти глезен,прецени, че обиколката ще му струва само излишни усилия. измъкна ръцете си от джобовете,хвана перилата и бавно се заизкачва нагоре.скоро стигна половината и без да откъсва поглед от стъпалата, продължи.Помисли си, че някъде тук трябва да е бил, когато пропадна сутринта. Сега обаче не се случи нищо.
В стаята беше топло и Ноуди с удоволствие арзкопча палтото си. -Заповядай,Дейл. Както винаги светлината беше слаба.предметите хвърляха по няколко сенки в различни посоки и у Ноуди всеки път оставаше усещането, че се намира в рибарска мрежа. -Яко си се цапнал - отбеляза Картър,докато ровеше в барчето. - какво ще пиеш? -Все едно. Няколко секунди се чуваше дрънченето на ботилки, после Картър донесе две пълни чаши. -Боли ли? -Да,за съжаление.Питам се дали не съм полудял. -Преувеличаваш. -Може би не.Разбери, аз пропаднах, сякъш стъпалото под крака ми въобще не съществуваше. ...Простнах се като стогодишен бивол.И най - странното е , че самата стълба й нямаше НИЩО.Дори се изкачих по нея;успях и тогава, и сега преди малко...А първия път?Защо паднах първия път?Как стан свсичко? Ноуди взе чашата си, повъртя я между дланите си, после отпи.Пръстите му трепереха. -Стълба, на която едното стъпало се възприема визуално...Но което, когато поиска, може да се превърне в дух.какво, това нормално ли е?... -Успокой се, моля те.Хгайде успокой се - Картър се усмихна безшумно. - Живея тук повече от трийсет години.Никога не ми се е случвало да стъпя върху стъпало, в което да хлътна, без да го счупя.Бих казал, че е невъзможно. -Значи аз си въобразявам - лицето на Ноуди потъмня като препечена филия. - Значи раната на челото сам съм си я направил.Ей тъй, от скука.Изкачил съм се до половината на оназиа смахната стълба и съм скочил от три метра,за да изпитам първо удоволствието от удара в земята, а после от новото изкачване.Или не, ти си мислиш, че съм се тряснал в някой стълб, просто както съм пътувал върху собствените си два крака.А може би... -Престани. Ноуди млъкна и тишината изпълни стаята.Тогава Картър проговори отново. -Извинявай.не исках да те обидя. Ноуди запали цигара,облегна се и се загледа в пепелника на масата.Минутите се проточиха.въздухът беше съвършено неподвижен и димът сякаш се сгъсти. Картър продължи. -Опитай се да не мислиш за това.каквото и да се е случило, едва ли някога ще се повтори.Колко неща можеш да ми изброиш, които веднъж могат да бъдат материални и да се виждат, друг път нематериални и пак да се виждат.А? -Стига.Може да си прав.Дай по - добре да изиграем един шах.
Час и половина по - късно Ноуди си тръгна.беше изминал едва няколко метра, когато над главата му нещо прошумоля.Инстинктивно вдигна очи и видя голям прилеп, който като сянка потъна в стената на картъровата къща, миг по - късно излезе от другат страна и се загуби в мрака...
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.