Искаш спомени - зная!

Във които събличаш тъгата.

Но сценаристът на /Богинята/ "Мая",

поставил е пръст на устата.

... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ...

... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... 

... ... ... огледалото мълчеше. Репетираше вече половин час. От онази среща /онова докосване/ бяха изминали 23 часа. 23 часа на трепетна възбуда, неистово желание, копнеж по... По-какво наистина? Нима едно докосване, един поглед имаха силата да преобърнат нечий живот. Тепърва предстоеше да се разбере.

Беше решен, на всяка цена трябваше да се срещнат, трябваше да и каже, трябва. Надяваше се, гласът му да не изтънее, мислите му да намерят подходящо словесно изражение, надяваше се... а дори не знаеше Тя дали е още в града.

Ще я намери, където и да е, ще я намери. Беше чакал достатъчно, години на мъчителен копнеж .Ще се бори. Този път интуицията бе негов приятел.

Последен поглед /в огледалото/ взе шапката си и излезе. Слънцето отново грееше, но сега мислите не бързаха да се скрият/на топло/ в някой летен спомен. Една единствена мисъл обземаше цялото му мисловно пространство:- Мисълта за нея.

П.С;

Понякога мисълта за възможните и пропуснати

споделености, е по-болезнена от несъстоялото се

/желано/ сега - настояще.