Когато дълго време нещо ти е липсвало и го намериш, отваряш душата си и даваш всичко... Даваш, без да мислиш, без да мериш какво и колко... Даваш и от това се чувстваш щастлив...

Сърцето ти, което до сега е било ледено, бавно започва да се затопля... Затопля се, докато започне да гори...

Живееш така в унес, обгърнат от магията на истинската любов... Мислиш, че това е завинаги...

Всеки ден усещаш онова пърхане на пеперуди в стомаха си и се усмихваш на късмета си... Късмета да срещнеш точно този човек... точно сега...

И един ден, когато вече вярваш, че всичко е ясно и нищо не може да помрачи щастието ти, това се случва...Чуваш няколко думи, които те събарят...

В началото не искаш да ги приемеш... после ги приемаш и се питаш “защо?” – милиони пъти си задаваш този въпрос – “защо, по дяволите, трябваше да го знам”... Отговор, разбира се, няма...

Осъзнаваш, че, всъщност, тези думи не са толкова страшни, не ти отнемат любовта, не променят почти нищо... но почти!

Твоето ранимо същество никога няма да се чувства пак така, по същия онзи вълшебен и неповторим начин...

Ще продължиш да обичаш пак толкова много, но онова пеперудено усещане ще се смени с усещането за парещи въглени...

Ще знаеш, че си обичан, но не си най-обичаният... А когато дълго време си вярвал в това, после боли... боли много...

Но... ти си човек... А ние, хората, сме такива – приемаме всичко – по-лесно или по-трудно... нямаме избор... Свикваме и продължаваме...

Но вече не сме същите и никога няма да бъдем...