Obra no adecuada para menores de 18 años
- Кога ще те пуснат?
- Няма да е скоро... тръгвай си!
Всеки месец Дон Кихот посещаваше брат си ("Дългият Джо") в затвора. Джо бил дилър, сводник и най-уважавания гангстер на улицата, но „дългата ръка на закона” го заловила. Всъщност Джо бил предаден от своя най-добър приятел, който искал да „наследи” бизнеса му. Джовани (това е истинското име на Джо) бил всичко за Дон Кихот. Баща им бил алкохолик и ако е обичал нещо повече от чаша с ракия, то това са две чаши с ракия. Всяка заделена за хляб стотинка отивала в касата на местния кръчмар. След като се напиел, бащата се връщал в миризливата съборетина, която се явява като бащино огнище, събуждал Дон Кихот и Джовани, изнасял им дълги лекции за настоящето и бъдещето (често говорел за това, какъв искал да стане като малък), после им хвърлял един здрав бой с колана и ги държал гладни и жадни с дни. Целият този терор бил прекратен от Джовани, който една вечер просто не издържал и забил кирка в главата на баща си. Майка им пък починала при раждането на Дон Кихот. Онова гадно копеле, баща им, обвинявал бедния Дон Кихот за смъртта ù. Всеки ден, всеки час, всеки миг Литъл Дони (псевдонима на Дон Кихот) чувал едно и също проклето изречение: ”Ти уби майка си”. Точно този вербален тормоз докарал на Литъл Дони диабет, а малко по-късно и лудост. На всеки въпрос „Ти да не си луд бе, майна?”, Дон Кихот отговарял: ”Докторите казват, че е шизофрения, но аз го приемам като Божи дар.” Сами виждате колко добър човек е Литъл Дони.
След това сърфиране из приложените епикризи, доказващи вида и сложността на живота на Литъл Дони, нека разкрием и самия визуален образ. Дон Кихот е нисък, приятно закръглен човек с дълга брада и плешиво теме, в което спокойно можеш да видиш собственото си отражение. Главата му не беше съвсем плешива. Имаше преждевременно побеляла от неспокойствие коса, която прилежно преглаждаше над темето си. Спирам до тук, защото на вратата на Литъл Дони се чука. Така... това е единственият приятел на Дон Кихот, Санчо Панса. Ще излизат да търсят материал и свежа плът. Санчо се явява като оръженосец, но носеше само портфейла на Дон Кихот.
Естествено Литъл Дони имаше и своя дама на сърцето, Дулсинея дел Тобосо. Единствено тя бе достойна да бъде муза на безумието му. Глупости, тя беше просто обикновена проститутка, която не обръщаше никакво внимание на Литъл Дони. Той посвещаваше всяка една битка на нея. Биеше се с кошовете за боклук, общинските чиновници, уличните стълбове. Биеше се за парче хляб и 50 стотинки. Биеха го... Той воюваше с една-единствена цел да докаже, че не е по-различен от другите, но уви... той беше много по-добър от тях. Въпреки астматичните си пристъпи, беднотията и войната с оная кучка-живот, той обичаше всички.
Литъл Дони не обичаше да казва „лека нощ”, защото знаеше, че никак няма да е „лека”. Знаеше, че онзи кучи син ще го тормози и насън, знае, че отново ще види изпитото, бяло лице и кльощавите ръце на майка си, която бавно, но сигурно умира в съзнанието му. И вместо да ляга с „приятни сънища” и „да спиш в кош”, той лягаше с мисълтта... „дано не се събудя”.
© Борислав Соколов Todos los derechos reservados