Първа глава
Старицата
“Аз не винаги съм била такава, не. Дори и да не ти се вярва, някога аз бях като теб...“
Това бяха първите ù думи, когато се запознахме. Коя е тя ли? Това ще разберете скоро. А коя съм аз? Това няма значение, защото това не е моята история, това е история зя един живот. Но нека започнем от началото.
Поредният гаден ден в офиса. Нямах търпение да стане 5:30, за да се махна от това място. Но времето сякаш нарочно се разтягаше все повече и течеше все по-бавно... Най-после, заветният час! Прибрах документите, взех сакото си и излязох по най-бързия начин от сградата. Студеният зимен вятър се блъсна в мен и ме накара да треперя. Съжалих, че не съм взела яке, но какво да се прави. Улицата бе претъпкана от хора, бързащи след работа. Обикновено и аз бях сред тях, но сега не ми се прибираше.
Тръгнах по улицата без цел, без посока. Днешният ден бе изцедил всяка капчица воля да правя каквото и да е. Опитвах се да се забавя възможно повече, но нещо ме теглеше към познатия път към големия тих апартамент на петия етаж. Недалеч от там имаше малко кафене, където правеха най-доброто кафе, което съм пила.
Взех си чаша кафе и тръгнах. След няколко крачки нещо прикова вниманието ми. Между сградата и съседната такава имаше проход, не много широк, но не и тесен. Отвътре се виждаше едно дърво, на което бе закачена люлка.
Не знам с какво ме заинтригува това място, може би това, че съм минавала покрай него без дори да го забележа, или просто там видях бягство от големия град, но бях привлечена от него, като от магнит, реших да вляза вътре.
Беше малка градина, заградена отвсякъде от четири дълги блока и единственият вход бе пролуката, през която влязох. Беше красива и подредена. Две пресичащи се алеи разделяха градината на четири равни части. В единия ù край имаше люлки от гуми, вързани за дърветата и малък пясъчник. Други две от частите бяха заети от разнообразни, пъстри цветя. А в последното каре имаше две големи дървета, растящи тук сигурно от самото построяване на околните сгради, а под тях имаше една зелена пейка. Седнах на пейката и отпих глътка от горчивото кафе. Беше красиво и спокойно, дори шумът от близкият булевард не нарушаваше идиличната картинка. Потънах в мислите си, имах нужда от това, но не трябваше да го правя. Преживяванията и ядовете от последните дни ме тормозеха. Не, моите мисли въобще не бяха розови, но това място сякаш ми въздействаше и постепенно започнаха да придобиват, макар и блед, розов отенък.
Не знам колко време съм стояла така, преди нещо да ме измъкне от транса ми. Стъпки. Бавни и равномерни стъпки, които след малко се сдобиха и с тяло. Старицата седна до мен на пейката и извади един плик от чантата си. Подсвирна леко и няколко котки се подадоха от скривалищата си и наобиколиха пейката. Старицата изсипа съдържанието на плика на земята и котките се скупчиха около него гладно. Тя ги остави да се нахранят и се загледа в клоните на дърветата. След малко котките бяха готови със вечерята и повечето се разотидоха. Един голям, пухкав котарак скочи в скута на бабата. Тя го погледна, усмихна се и започна да го гали, като говореше нещо толкова тихо, че бе неразбираемо.
Случвало ли ви се е да стоите, например, в автобуса и да сте толкова отегчени от добре познатия път, че да почнете да наблюдавате някого, като се стараете той да не забележи? Да наблюдавате всичко, всяка бръчица или едва доловим белег, всеки разрошен кичур, всяко невинно движение или нервно потрепване. Да отместваш нервно поглед всеки път, когато погледне в твоята посока и веднага щом се обърне да продължаваш своето малко разследване и така до заветната спирка, където или ти, или той трябва да слезе...
Така се чувствах и аз тогава. Не знам какво беше, но имаше нещо в държанието на тази старица, нещо в погледа ù, празен и съдържащ в себе си цялата мъдрост на света, което искрено ме заинтригува. Наблюдавах всяко нейно действие, като внимавах да не ме забележи. Отмествах поглед в друга посока, но сякаш някаква невидима сила ме караше отново да погледна към старицата. В нея имаше нещо странно, но не можех да разбера какво, което подсилваше любопитството ми още повече.
- Аз не винаги съм била такава, не. Дори и да не ти се вярва някога аз бях като теб. - заговори тя изведнъж без да вдига поглед - Да... Аз бях като теб, докато не се случи онова нещо, което разтърси малкия ми свят и промени живота ми завинаги...
© Siada Todos los derechos reservados