В около 8 часа в петък вечерта преди около три месеца отидох да навестя хазяина си, господин Робърт Робъртсън. Оказа се, че в къщата му имаше купон, а когато стоях на прага, щастливо държейки парите за наема си, той ме покани да изпия чаша вино за здравето на сина му. Мислейки си, че би било нетактично да отхвърля предложението, аз неохотно приех.
Беше ясно, че гостите на моя хазяин са изпили поне по едно-две, тъй като атмосферата беше доста весела. Отначало бях малко срамежлив, но после изпих чаша вино, което беше хубаво; последва друга и скоро и мен ме обзе веселият дух на компанията.
В един момент се озовах на масата срещу двойка на средна възраст - Еди и Лили. Еди беше голям човек - висок, с голям, изпъкнал корем. Лили имаше небоядисана, сива коса и приятно лице и глас. Поговорихме малко. Беше невинен разговор за това-оонова. После Еди ме попита дали харесвам да играя футбол. Може би той предположи, че заради акцентът ми трябва да съм футболен фен. Потвърдих, че наистина обичам да гледам и да играя футбол.
- Но през зимата не се играе много, нали? - попита Еди.
- Напротив. Играя на игрището под „Балона“. - Това е голяма надуваема конструкция, която покрива малко повече от размера на цяло футболно игрище.
- Наистина ли? Играят ли там?
- Разбира се, че играят, Ед. Не помниш ли - Джеф играе там. - присъедини се към разговора Лили.
- О, забравих. Между другото, Джеф, всъщност ми е пряк шеф - призна Еди с намигване.
Не си спомнях, някой си Джеф да беше споменат преди, и бях малко изненадан, че се намъкна така в приятния ни разговор, но казах:
- О, наистина, не знаех. Къде казахте, че работите?
- Е, аз съм пощальон, казах ти. Спомняш ли си:„Пощальонът винаги звъни два пъти“? - каза Еди със смях. Фактът, че Еди можеше да изпълнява задълженията на пощальон, като се има предвид неговото затлъстяване и че сме го обсъждали изобщо, ме изненада малко.
- Да разбира се. Е, Джеф също е ... пощальон. Той работи в пощенската служба.” - опитах почвата несигурно аз.
- Да - каза щастливо Еди.
- Познавам го - казах аз, смътно спомняйки си човек на име Джеф, който играеше с мен на игрището под „Балона“. Две празни бутилки от вино пред нас обясняваха донякъде лошата ми памет. - Това, което ми харесва в него, е, че той е много прям човек, нали? - стрелях в тъмното аз.
- Да, това е той. Той ще ти каже в лицето, ако нещо не му харесва.

Радвайки се, че бяхме намерили обща тема за разговор, ние се фокусирахме на нея. Еди разказа една история и въпреки че не бях сигурен в подробностите, защото и двамата бяхме пияни, все още помня, че Джеф беше помогнал на колега в беда. Бях впечатлен и разказах една история за това, как той беше играл  много добре и един път беше вкарал четири гола срещу нашия отбор. Всъщност това беше доста засрамваща история, тъй като аз бях вратарят, така че чувство на негодувание прониза сърцето ми. Тогава хората ми се смяха…
Ед продължи с друга история за това как той, Джеф и колега отишли на бара, а колегата, който си имал приятелка, флиртувал с барманаката. Джеф му бил казал тогава, че мрази изневярата.
Там и тогава, този тип Джеф ми стана противен. Толкова добродетелен, хайде де! Следващата ми история беше малко злонамерена. Някои от момчетата си бяха купили пица след края на футболния мач; Джеф я бе взел, без да плати, и бе отпрашил нанякъде.
- Джеф никога нямаш да направи това - каза Еди невярващо.
- Да, но го направи - настоях аз злорадо, сигурен, че разказвам самата истина, макар че може би и някой друг да бе извършил злината.
После някак си язовирната стена се счупи и през нея текна една река от пороци, всеки с етикет, който водеше към Джеф. Беше се разкрещял на възрастна дама, дошъл пиян да играе мач, „присвоил“ си бе чужди футболни топки. Броят на провиненията беше значителен. Черешката на тортата за злите дела на Джеф обаче беше как веднъж той бе събрал такса от едни дечица, за да играят в „Балона“ и никога не го беше депозирал, тоест, бе откраднал парите. Те се бяха разплакали...
Еди се опита да се противопостави с една или две истории, в които неговият колега бе направил нещо добро, но вече не звучеше толкова сигурно - неговият истински, свестен човек нямаше шанс срещу моя фантастичен злодей, даже Еди скоро се убеди в това, в истинската природа на своя приятел.
- Хе, мислиш, че познаваш някого… - каза Еди в края.
Лили, която мълчеше по време на разговора ни, добави:

- Не сме го познавали или никога не бихме дошли на това парти.
- Защо, за какво е това парти? - попитах невинно. Бях забравил.
- За рождения ден на Джеф, разбира се - каза Лили.
- Да, Робърт му хвърля парти-изненада, но сигурно няма и да се появи и вече най-вероятно се въргаля някъде пиян - добави тихо Еди.
Седях неподвижно, мислех за известно време и най-накрая ме осени идеята, че трябваше да се измъкна от това място, преди да пристигне Джеф. Взех си набързо довиждане и се изнизах през вратата.
Отвън студеният въздух прочисти главата ми . Първо се сетих, че човекът, който бе отбелязал четири гола, се наричаше Джим, а не Джеф, и даже той бе не бе наистина виновен за повечето от злите дела, които бях казал, че Джеф бе извършил.
Дали Еди щеше да каже на Джеф за мен и моите истории, чудех се. Г-н Робъртс беше старчок, който не беше от прощаващия тип. Все пак се доверих се на човешката природа, обаче - Еди вероятно щеше да предпочете да се придържа към моите истории пред това да ги провери и дори, може би,щеше да ги сподели с колегите си.
Мисля, че в края на краищата имах право да се доверявам на човешката природа - от онази вечер минаха три месеца и така и не съм изхвърлен от апартамента си. Г-н Робъртсън ме поздравява както обикновено. Дори ме оставя да паркирам колата си в празното пространство зад къщата, пред гаража, където държи инструментите си.

Така че, мисля, че всичко е добре, когато свършва добре, нали?