История без език
Индия... Зинка!
Отдавна беше, 1985 г. Бяхме на конгрес по астрономия, това е една дълга сага започнала на Аерогара, София, през Кувейт, Дубай, Ню Делхи, Рурки, Калияр, Харидуар и обратно.
В Центъра на Ню Делхи (те му казват НюДели) има един подземен пазар. Нарича се “Палинка Базар”. Вътре не може да издържиш без противогаз повече от 10-20 мин. Никаква вентилация нямаше и сe задушаваш от липса на кислород, който изгаря от хилядите димни свещи, които се палят за аромат. Но там живеят постоянно хора – има около 3-4 етажа под земята. Хотела ни не беше далече и там се разхождахме в посока на Палинка базар след научните сесии. Екзотика Зинка.
Винаги бяхме съпровождани от най-различни касти просяци. Под най-различна форма се стараеха да смъкнат от нас по някоя рупия и успяваха. Но ние се пазехме от тях и един ден решихме да изберем друг път в противоположна посока, все едно не отиваме на пазара, а другаде, просто ей така на разходка. И после да направим един кръг и пак да отидем до пазара, да погледаме източен сеир и да се приберем в хотела си “Ятри Нивас” с по кило банани и по една кола в затворена бутилка. Там вода не се пие ако не е в стерилизирана и запечатена бутилка.
Разбира се, Зинка, тия наши плитки хитрости им бяха известни на местите босове на просяците и те ни пратиха да ни съпровожда, т.е. да ни проси едно детенце на 5-6 годинки, момченце, слабичко – кожа и кости, кафявичко с едни такива очи, Зинка... Само индийските момченца и момиченца имат – тия очи, като у филма Бродяга, ако си ги спомняш. Честни, умни и жални индийски очи. Погледнахме го и понеже бяха ни познати почти всички номера, и такива като него бяха десетки наоколо си отдъхнахме и го оставихме да си ходи редом до нас и да протяга ръка за просия. То обаче мълчеше и само гледаше жално, в отличие от другите просяци които бяха многословни и постоянно повтаряха “Бакшиш сър”... “Бакшиш сър” .. и така до като не им дадем по някоя рупия. Тогава ни оставяха и ни предаваха в ръцете на друг от тяхната гилдия. Докато не си влезем в хотела. Там пък имаше други изненади и номера. Изобщо незабравими спомени.
Ходехме си и от време на време поглеждахме към просячето, дори ни стана приятна неговата тиха компания, като някакво кафяво маймунче се плетеше то след нас и дори се забавлявахме. Наближихме пазара. И изведнъж, Зинка, стана каквато стана. Просячето, като видя, че не си е изпълнило задачата и че наближаваме конкуренцията изведнъж изтича пред нас със ситни стъпчици и ни задмина. Почти ни прегради пътя и като вдигна глава отвори устичка и от нея се чу само едно “гъръяхххъъъъ съъъъррр”. Спряхме с моя колега като вкопани или по скоро все едно някой ни бе креснал и оглушил с гръмовен глас!
То нямаше език.
На мястото на езика му имаше някакво израстъче, като чоканче, което мърдаше, мърдаше е се издаваха само жални гърлени звуци.
Бях сразен. Краката ми се подгънаха и извърнах поглед. После бръкнах в джоба си и извадих от там всичките си грижливо кътани монетки-рупички, които носех и ги пуснах в ръчичката му. И го отминах, Зинка, и се прибрах в хотела.
....
Вида на малкия просяк, с отрязания език за да проси, няма да забравя до края си.
После и аз “просих” в Калифорния в Сан Хосе, на път за Монтерей и Сатна Круз и други просяци срещах и разговарях с тях, включая и “Просяка на очи” от Холандския квартал на Потсдам тая зима.
София 2009-03-13 17:44 ЕЕТ
© Ми Ки Todos los derechos reservados