Една сълза се плъзва по лицето ми...сълза, извикана от спомена за най - прекрасния човек , когото съм познавала.За майка ми. За тази, която ми дари живот, а после ми отдаде и своя, в който имаше толкова малко радост, и толкова много грижи. Още една сълза тръгва по пътя на първата. За онова неповторимо сърце, което беше изпълнено с толкова много обич, че имаше по малко за всеки.За онази ръка, научила безброй деца да пишат буквите. Ръка, галила косите ми с безкрайна нежност, като крило на птица.И за болката, че няма да изпитам тази ласка никога повече.Защото животът е толкова кратък, само един миг. Ако можех да изживея всички тези мигове още един път, за да не сгреша...Може би щях да спестя на майка си много моменти на безпокойство, много неблагодарни думи, много грижи. Бих й дарила време, за да осъществи мечтите си, изоставени заради нас - нейните деца и внуци. За да дарява любов до последния си дъх, без да търси нищо в замяна.
Нямам вълшебна пръчица, за да й върна живота е затова никог ...