И В А Н Ч О

По стечение на ред обстоятелства, с Иван Стефанов Хаджипетров, почти емблематична фигура за София през трийсетте години, станахме приятели. Тук не става въпрос за приятелство между връстници, защото беше по-възрастен от  баща ми, но независимо от това отношенията ни бяха искрени и наистина приятелски.

Неговият баща - Стефан Хаджипетров, е бил главен акционер на “Големите бургаски мелници”. На времето те са били най-големите и модерни валцови мелници на Балканския полуостров. Основната част от продукцията им се изнасяла предимно за арабските страни, като Сирия, Ливан, Египет. Бизнесът им се развивал отлично, в резултат на което съдружниците скоро станали известни и богати хора.

Стефан Хаджипетров се оженил за една много богата гъркиня от Бургас, чието семейство притежавало двайсет и седем къщи в града и района. Жена му Констанц (така се казваше гъркинята), с високо за онова време образование, е искала на всяка цена да живее в София. Мъжът й, който й е бил много задължен за финансовата подкрепа при изграждането на мелницата, веднага предприел съответните проучвания в престолния град.

По това време (края на двайсетте години на миналия век) на голям парцел на ул. “Шипка”, собственост на един от първите кметове на София - Иван Грозев, се строяла голяма и модерна четириетажна къща от известния тогава инж. Бръчков. Същият този инж. Бръчков, е построил варненското пристанище, от което спечелил много пари, а след това дори и търг за изграждането на значителен участък от ж.п. линия.

Мадам Констанц много харесала къщата и мястото и успяла да убеди мъжа си да купи, или в краен случай да наеме целия трети етаж –320 кв.м.. Собствениците обаче нямали намерение да продават или да дават под наем дори и част от къщата. Но разразилата се по това време световна икономическа криза  бързо стопила значителните средства, с които са разполагали и те просто били принудени да се съгласят да дадат етажа под наем, при тригодишна предплата и то във валута. Така успели да завършат къщата. Все пак сградата останала без парадния вход и асансьор, защото парите пак не стигнали. Останала само с второто стълбище с много стръмни стъпала и без асансьор.

Самият трети етаж бил завършен и обзаведен от Хаджипетрови и то по последна дума на тогавашната мода. Подовите настилки от първокачествен дъбов паркет, сервизните помещения с плочки, модерно обзаведена за времето си кухня с немски уреди, другите помещения с венецианска мебели, кристални полилеи, скъпи сервизи и прибори, подбрани картини от известни художници и т.н. Изобщо лукс, който рядко е могъл да се види в София в началото на трийсетте години на миналия век. Северната част от етажа била обзаведена за приеми - огромни помещения с междинни портали и т.н., а южната е  била за живеене.

За Иванчо и сестра му Ганка се грижела  гувернантка от Швейцария, така че от малки научили перфектно френски език, до голяма степен и немски. Учили и в швейцарски колежи.

Иванчо завършил Сорбоната в Париж и когато се върнал в София, станал един от най-известните бонвивани в столицата. Даже и принц Кирил (брат на цар Борис III) му  завиждал, защото “Пакардът” на Иванчо бил по-модерен и по-голям от неговия.

Бащата на Иванчо починал през 1934 год., но приходите от мелниците , наемите от останалите къщи, киното в Бургас и складовете в София били достатъчни, за да осигурят на семейството охолен живот и чести пътувания из Западна Европа.

След 9-ти септември 1944 год., поради огромният брой разрушени от американските бомбардировки къщи, се наложило собствениците в сградата, включително и Хаджипетрови, силно да се сгъстят, тъй като в къщата били настанени 7-8 семейства. На мадам Констанц оставили само южната част от етажа, а семейството на художника Борис Денев, което пък освободило заемания от тях четвърти етаж, заедно с едно чуждо семейство се настанили в северната част.

Иванчо настоявал да се продадат някои от недвижимите имоти, докато все още това е възможно, но мадам Констанц не се съгласила - навярно защото добре е познавала “широко разтворените пръсти” на Иванчо. Когато по-късно я попитах защо не е продала нищо от многото си имоти, поне складовете в София, тя отговори, че до последно се е надявала, че няма да се стигне до национализация. Така я уверявали техни приятели, които били убедени, че България скоро ще попадне под англо-американската зона. Да, но си останала в съветската.

Така или иначе, но мелницата, киното  в Бургас, складовете в София и останалите няколко къщи били национализирани и за семейството настъпили тежки дни. Наложило се да продадат голяма част от обзавеждането си и други скъпи предмети и картини, за да си покриват разходите. Безспорно, те са имали някакви пари в Западна Европа, но достъпът до тях по понятни причини е бил силно затруднен, ако не и невъзможен. Иванчо започнал работа в Светия синод и станал един от доверените хора на патриарх Кирил.

За пръв път се срещнах с мадам Констанц, когато с моя приятел арх. Антонов купихме последния етаж на къщата, в която живееха Хаджипетрови. Бях в работно облекло - трябваше да се завирам из мръсните тавански помещения и мазета. Позвъних на Славка Денева, която също живееше на третия етаж, да я питам нещо, но никой не отвори и аз позвъних още веднъж, този път по-продължително. Тогава вратата отвори мадам Констанц.

“Мамо, кой звъни?”, чу се някъде отвътре гласът на дъщеря й Ганка.

“Някакъв тип.”, отговори на френски мадам.

“Аз не съм „някакъв тип”, а инж. Запрянов и съм един от собствениците на горния етаж.”, казах аз също на френски.

“Но вие говорите френски и то много добре!”, изненада се мадам Констанц.

“Че защо да не говоря? Ако искате можем да продължим на руски, немски, сръбски, английски, персийски.”, нарочно побързах да се „изфукам”.

“Не, не. Предпочитам френски.”, отговори тя сащисана от моето предложение и продължи:

“Моля ви да ме извините за грубостта ми, но печката ми се развали и съм много изнервена. Заповядайте, влезте.”

“Благодаря. А що се отнася до печката, сега ще отида да  взема инструменти и веднага ще я оправя.”

“Но наистина ли можете да я поправите? Ще ви бъда безкрайно благодарна. Тъкмо печах любимите сладки на Иванчо и тя се повреди.”, продължаваше да се тюхка на френски.

“Никакъв проблем. Сега се връщам. Няма да позволя да  се изпортят сладките на такава изискана дама.”, галантно отговорих аз.

Печката беше АЕГ, каквито по това време в София бяха рядкост. Открих  веднага прекъснатите вериги и ги възстанових.

“Готово. Печката вече е в ред.”, докладвах аз.

“Нима!”, учуди се тя,  веднага я включи и след малко силно зарадвана добави:

“О, но тя наистина работи”, след което отново се обърна към мен:

“Но вие трябва да опитате сладките. Нали не бързате много? Докато изпием по един ликьор, който лично съм приготвила по специална рецепта, сладките ще бъдат готови.”

Не можех да откажа на любезната покана, пък и определено ми беше интересно. И наистина, докато изпием по чашка ликьор, сладките бяха на масата. През това време влезе Ганка, но вече преоблечена и вероятно нарочно започна да ми говори на немски. Майка й се учуди още повече като разбра, че наистина немския не ми е проблем.

Така само за по-малко от час, станахме едва ли не първи приятели с мадам Констанц. Когато Иванчо се прибра, тя се обърна към него и с гордост ме представи:

“Запознай се с Митко. Той може всичко и говори всякакви езици”.

Не знам откъде и защо, още от начало мадам Констанц ме кръсти Митко. Така ме наричаше до смъртта си, независимо че Ганка, Иванчо и Славка често й повтаряха, че не се казвам Митко, а Христо.

Винаги когато отидех у тях за да проверявам някои от общите инсталации на сградата, мадам Констанц ми поднасяше различни вкусотии, които според нея била направила специално за мен. Даже Иванчо се беше изхитрил и когато му се преядяха любимите му сладки й казваше, че ме бил срещнал и аз съм обещал да намина.

У Иванчови цареше чист матриархат. Казаното от мадам Констанц беше закон за децата й. Когато Иванчо в нейно присъствие се опиташе да се намеси в нашия разговор, майка му повтаряше един и същи израз и то на български:

“Иванцо, ти не знас, Митко зна.”

Много обичах да си говоря с нея и често я посещавах, естествено винаги с красив букет цветя, което явно й доставяше голямо удоволствие. Сигурно си спомняше за времето, когато е била млада, красива и явно много харесвана и ухажвана.

Говореше много увлекателно. Разказваше ми много интересни и то истински неща от живота на бившия софийски хайлаф - с конкретни имена, подробности и коментари. С удоволствие говореше за  многобройните си пътувания из Европа, за щуротиите на Иванчо, показваше ми дебелите албуми със снимки, от които също личеше каква красавица е била. Обясняваше ми кое, кога и откъде е купено и т.н. Независимо от възрастта си, имаше свежа памет и безупречна мисъл. Иванчо и Ганка просто бяха изумени от факта, че майка им толкова бързо прие един доскоро напълно непознат човек и с удоволствие си говореше с него. За мен пък беше много интересно да науча направо от извора за един живот, за който само бях чел в книгите, или бях гледал по филмите.

Иванчо беше един от най-добрите преводачи от български на френски. Дори беше започнал и почти завърши френско-френски речник, чието издаване беше потвърдено от Франция. От Иванчо е вземал уроци по френски и Андрей Луканов, който  по-късно изпрати при него и дъщеря си Ана за да си шлайфа френския.

Иванчо беше истински франт - висок, строен, с благородна осанка и винаги когато излизаше, беше облечен безупречно в скъпи, макар и вече не толкова модерни дрехи. Вкъщи обаче носеше неизменния си, вече доста протрит червен халат, който, явно, на времето си е бил от висшата европейска мода.

Иванчо понесе много тежко смъртта на майка си. Независимо че тя завинаги беше напуснала този свят,  той не изхвърли нищо от нейните неща, макар че голяма част от тях вече не ставаха за нищо. Всичко беше прибрано в големи куфари от естествена кожа, които несъмнено някога са били много скъпи.

Сестра му Ганка беше интелигентна, но много наивна и суеверна жена. Личеше си, че на младини е била много красива, което се потвърждаваше от портрета й и многобройните снимки, които съм гледал.  Разбира се тайно от майка си, се явила на един конкурс за “Мис Варна” и без проблеми го спечелила. Въпреки това, тя си останала стара мома. С удоволствие ми разказваше за престоя си в Швейцария и за пътуванията из Европа. Не знам защо, но имаше голям страх от милицията, нещо, с което си позволявах различни майтапи.

Беше извънредно любопитна и знаеше всичко, което се е случило в квартала. В това отношение беше най-голямата конкуренция на Гошо тапицера от съседната сграда, който си беше истинска осведомителна агенция.

Веднъж като се качвахме по стълбите с моя приятел Георги Думанов, (един от най-добрите арматуристи в България), да проверим за последен път арматурата на плочата, която трябваше да отлеем над четвъртия етаж, срещнахме Ганка.

“Ганке, това е полковник Думанов от МВР, който е дошъл тук, за да провери кой разпространява разни вредни слухове из квартала”, казах й аз.

Ганка само дето не припадна. Стана бяла като платно.

“Но аз не съм....”, започна да пелтечи тя.

Думанов, който има страшно чувство за хумор, веднага вдяна каква е работата и  строго я прекъсна:

“Това ще установи разследването. Да му мисли, който е виновен.”

Горката Ганка само успя да се хване за парапета на стълбището и не мръдна, докато не се качим горе. Вечерта цялата разтреперана стоеше на прозореца на стаята си, който й служеше за наблюдателен пост и щом ме забеляза, веднага излезе на входната врата на етажа да ме посрещне.

“Какво стана? Какво каза полковникът за мен?”, бомбардира ме с въпроси тя.

“Лошо, Ганке, лошо. Много лошо. Говорила си нещо по телефона, което не е трябвало да казваш, а те са те подслушвали.”

“И какво ще стане с мен сега?”, попита на пресекулки.

“Ами полковник Думанов искаше да нареди веднага да те арестуват, но понеже ми е приятел, пък и аз гарантирах за теб, не се стигна до арест. Моля ти се, внимавай много какво и с кого говориш. Засега въпросът е потулен, но не мога да ти гарантирам оттук нататък.”

“Лелее, добре че ти се случи тук, иначе кой знае какво щеше да стане. Можеха и в Белене да ме изпратят.”

“Това като нищо щяха да го направят. Слава богу, че се размина”, опитах се да я „успокоя”.

“Няма никога да забравя това, което направи за мен”, почти разплакана каза Ганка.

“Е, нали затова сме приятели. Но ти все пак внимавай.”

“Сигурно онази мръсница Станка е говорила нещо по мой адрес. Още не може да ми прости, че мъжът, когото обичаше, харесваше повече мен”, опита се  да си обясни откъде идва предателството.

Дълго време след това, когато станеше въпрос за “полковник” Думанов, на Ганка й спираше часовникът от страх. А щом видеше от наблюдателницата, че Думанов влиза в къщата, веднага изключваше радиото си и се заключваше в стаята си.

И понеже стана въпрос за Ганка, си спомням нещо, което и досега не мога да си обясня. Бяхме се събрали у моята близка приятелка художничката  Славка Денева (дъщеря на големия български художник Борис Денев, от която всъщност купихме етажа), известна сред познатите си и като “гледачка” на кафе. Бяхме аз, Славка, жена ми и Ганка. Настроението беше отлично – Славка ни четеше свои хумористични стихове, Ганка ни разказваше как като малка е учила в Швейцария, колко забавна, но и строга била гувернантката й, как преди повече от половин век била “мис Варна”, показваше ни наметала от скъпи кожи и т.н. Когато изпихме кафето си, явно някой трябваше да “гледа” на кафе. Естествено, това трябваше да е Славка, и Ганка първа й подаде чашката си.  Славка обаче каза, че този път “гледачка” ще бъда аз.

Нямаше как. Взех чашката на силно суеверната Ганка и съсредоточил поглед, започнах да говоря, без разбира се да “виждам” каквото и да е. Но понеже знаех твърде много за нея, не ми беше трудно да “познавам”. По едно време млъкнах ужасен от простотията, която почти не казах.

“Какво, какво има?”, неспокойно ме попита Ганка, забелязвайки моето смущение..

“ А, нищо, просто ми се стори, че снощи си сънувала майка си.”, отговорих сконфузено.

“Но това е вярно, наистина я сънувах, даже ме питаше как си.”, изумена от моите „пророчески” възможности каза Ганка и щастлива, с готовност разказа целия си сън, според който мадам Констанц на няколко пъти попитала за  “Митко”.

Беше в прекрасно настроение.

Когато тя си отиде, Славка и жена ми ме попитаха какво съм щял да й кажа, когато замълчах.

“Утре теб няма да те има. Точно това едва не изтърсих, но слава богу се спрях в последния момент”, признах си аз.

Те се хванаха за главите, разбирайки добре последствията от глупостта, която едва не изрекох..

Когато на другия ден се прибрах от работа, Гошо тапицера (осведомителната агенция за квартала) ме посрещна и попита:

“Разбра ли какво стана с Ганка?”

“Какво може да е станало?”, отговорих с въпрос.

“Умря”, изчерпателно отговори Гошо.

Останах като гръмнат. Оказа се, че починала в съня си.

“Значи майка й я е прибрала в отвъдното. Но тя попитала няколко пъти и за мен. Какво ли пък ще значи това? Да не взема и аз да се спомина?”, опитах  някакъв черен хумор, но не се получи.

Така Иванчо остана съвсем сам в големия апартамент. Имаше някакви близки, но те идваха по веднъж на година, ако не и по-рядко. А и самият Иванчо не хранеше кой знае какви чувства към роднините си в България, дори имах чувството, че ги презира. По-късно се оказа, че е бил прав.

Когато завършихме апартамента, Иванчо често идваше у нас и ние го чувствахме като член на нашето семейство. Разговорите с него винаги бяха занимателни и приятни. Разпитвахме го за различни неща, особено за бохемския живот, който е водил преди 9-ти септември 1944 год. Беше отличен разказвач, с прекрасно чувство за хумор и аристократично достолепие. Жена ми също с удоволствие го слушаше.

Иванчо се оженил за една от най-личните и богати моми на София по онова време. Бракът обаче просъществувал само половин година и се разпаднал. Е, има и разни версии по този въпрос. Едната от тях е, че мадам Констанц, минавайки покрай стаята на младоженците казвала достатъчно силно, обикновено на френски:

„Иванчо, внимавай да не се преумориш!”

Дали Иванчо е послушал майка си или младата булка не е издържала на тази намеса в интимния й живот останало загадка, но един слънчев ден с куфар в ръка невястата напуснала къщата и то завинаги. Аз лично не вярвам на тази измислица – може би защото става дума за приятел. Но когато сме били в много добро настроение, съм си позволявал да го попитам, защо така скоротечно е приключил бракът му. В такива случаи отговорът му гласеше:

“Състезателният кон хомот не търпи.”

Също като мен, Иванчо много обичаше гръцка музика. Но на него това си му беше в кръвта. По време на моите многобройни странствания, аз обезателно донасях било плочи, било касети, а по-късно и компактдискове с гръцка музика. Естествено, не можех да не подаря на Иванчо част от тях или най-малкото да му ги презапиша.

Лятно време сядахме удобно на голямата ни тераса пред отрупаната с различни мезета, ястия и напитки маса. Пиехме, замезвахме и слушахме подбраната гръцка музика, а Иванчо превеждаше текстовете.

Много искаше да попътува отново из Европа. Имаше близки и роднини в Швейцария, Париж, ГФР и естествено в Гърция, но тогава това никак не беше лесно, още повече за хора от бившия хайлайф, отгоре на това и фабриканти.

Помогнах му да му издадат международен паспорт и разрешение да отиде до Швейцария, а след това  до Париж и Гърция. Бях сигурен, че ще се върне и няма да ми погоди някакъв номер. И действително той винаги се връщаше навреме и беше изключително доволен, по-скоро щастлив. Разбира се, още щом си оставяше багажа и пристигаше у нас.

“Иванчо, като тръсна брашнения чувал, той пусна ли нещо? Явно не си мизерствал там.”, подкачах го шеговито, а той откровено отвръщаше:

“Абе на тебе мога да кажа, че си поживях много добре. Не съм се лишавал от нищо. А що се отнася до чувала, той е от старото качество, винаги може да се изкара нещо от него.”

Не носеше много неща от чужбина, но това, което донасяше беше много шик и обезателно марково.

Когато заминах на работа в ГФР, Иванчо често ми поръчваше разни изискани неща, които му носех при честите си идвания  в България.

“Христе, не се безпокой за парите. Моята братовчедка Хриси, която в момента живее в Западен Берлин, ще ти плати всичко. Само й изпрати фактурите и тя ще ти приведе съответните суми.”, казваше той.

Когато се свързах с нея, тя потвърди казаното от Иванчо и ми каза, че без притеснение мога да му купувам каквото пожелае. Проблем със заплащането нямало да има и наистина нямаше. Дали го правеше от роднински чувства, или при нея имаше негови пари не знам, а и не ме интересуваше. Естествено и през ум не ми е минавало да отида и като долен доносник да докладвам на “органите”, които за такива дреболии като нищо можеха да го окошарят. В крайна сметка, това не бяха откраднати държавни пари, още по-малко от вече строящата „светлото” бъдеще родина.

Преди да почине през 1984 год., Славка Денева завеща целия трети етаж със всичко в него, включително многото прекрасни нейни и на баща й картини на “Творческия фонд” при СХБ. В тези картини бяха включени и 150-те картини на баща й, които аз открих в мазетата, и таваните, където Борис Денев ги скрил по време на бомбардировките. Без да задържа нито една картина предадох всичко на Славка. Доколко тези картини след смъртта й са били заприходени във фонда и каква е по-нататъшната им съдба не знам, нито пък съм се интересувал, но това е съвсем друга тема. В завещанието на Славка обаче изрично беше отбелязано, че Иванчо има право да живее до смъртта си в южната половина на етажа, без да плаща наем.

Веднъж, по време на отпуск в България, разположени удобно на терасата, Иванчо сподели един свой проблем.

“Христе, имам си голяма грижа.”, изплака той.

“ Не думай. Каква е тази грижа?”, запита разтревожено жена ми.

“Ами знаете, че аз практически нямам наследници и като умра, някакви десети братовчеди най-много да се скарат за това, което ще остане, но никой няма да се сети да ми сложи надгробна плоча. Ние имаме парцел на Централни гробища и там са погребани баща ми, мама и Ганка. Но те си имат надгробни надписи. Затова съм решил предварително да си сложа надпис.”

“Как приживе ще си надписваш надгробна плоча, бе Иванчо? Това не е хубаво.”, реагира веднага жена ми.

“Че какво му е лошото? Всичко ще е написано, ще оставя място само за годината на смъртта, па дано някой се сети след моята кончина да я попълни.”

“Ами щом си решил, така да бъде. Въпреки че аз като умра, ще ми бъде все тая дали ще ме положат в мавзолей, ще ме кремират, или ще ме погребат някъде си с надпис или не.”, обадих се и аз.

“Така е, но мама ще ми се сърди.”

“Виж, това е много сериозен аргумент. Щом е така, отивай и поръчвай надписа.”, успокоих го аз.

Иванчо наистина го поръча. Празно беше само мястото, където трябваше да се отбележи годината на неговата кончина. Обаче след една година размислил и накарал да напишат на празното место 1990 год.

Щом научих за това, не пропуснах възможността да се помайтапя, като пресметнах дните, които му оставаха, естествено, приемайки най-лошия вариант - че ще се спомине още на първи януари 1990 год. Явно той не се беше сетил за тази черна възможност и започна да настоява, че това щяло да стане  не по-рано от 31.12.1990 год.

Когато настъпиха промените, Иванчо не изпадна в еуфория като много други, въпреки че имаше много по-основателни причини от тях. Прие всичко с философско спокойствие. И понеже познаваше всички стари “дисиденти и демократи”, той с удоволствие, а според мен и с известно презрение, разказваше различни истории за тях. Например, когато говорехме за Стефан Савов, той дълго се смя на глас на неговата версия - как  бил политзатворник, малтретиран и изобщо колко бил изстрадал по лагерите и поясни:.

“Нищо подобно. Ние с него бяхме изпратени в Горна Малина, където по цял ден играехме карти и табла. Ганка всяка събота ни носеше копринени ризи, бельо и храна, а по време на изпитните сесии Стефан ходеше в София, за да си взима изпитите в Софийския университет, в който завърши право по комунистическо време, независимо че баща му е бил финансов министър и е плащал по 50000 лева за партизанска глава. Как стават тези работи? Христе, той бешее...” и млъкна.

Знаех какво значи това „беше”, но въпреки това попитах:

„Каво бешее...?”

„Амии... той не беше такъв храбрец, какъвто се изкарва сега и изпълняваше всичко, каквото му се нареждаше от службите. Но по-добре да не говорим за това, само ще ти кажа, че аз не уважавам този човек.”

„Добре, а какво стана със „концлагера”.

„Ами, мама плати и ме освободиха. Стефан също беше освободен и не е лежал в никакви концлагери. А за дисидентска дейност от негова страна въобще не може да се говори. Напротив, той беше прекалено сервилен спрямо бившето управление. Дори стана зампредседател на Съюза на преводачите в България, а последната книга, която преведе беше за Че Гевара.”, изкоментира Иванчо. Бях сигурен, че говори самата истина. А че книгата за Че Гевара е преведена от него всеки може да провери.

Когато започна реституцията, на Иванчо му върнаха имотите в Бургас и складовете в София. Къщата, в която беше настанена детска градина, той по лична воля остави на държавата. Остана да се уреди частта му от мелницата. Вече нямаше какъвто и да било проблем с парите. Получаваше от наеми много повече, отколкото му трябваха за нормален живот.

Една вечер, докато си говорехме у нас, Иванчо съвсем неочаквано каза:

“Христе, сега вече имам много пари, но съм много стар, за да им се радвам и “разумно” да ги използвам. Просто не знам какво да правя с тях”.

 “Как не знаеш? Ако наистина е така, то няма да сбъркаш ако ме послушаш.”

“Приемам с удоволствие. Сигурен съм, че никога няма да ме подведеш. Казваш и го правя.”, с готовност се отзова Иванчо.

“Ами най-напред ще се поднови изцяло кухнята и ще се накупят съвременни уреди.  Ще си купиш една модерна сателитна антена със всичко необходимо, както и голям марков телевизор за да можеш да гледаш целия свят. Ще си купиш и голяма музикална уредба, за да си слушаш хубава музика и да си правиш записи. Ще ти направим нова, самостоятелна баня. Ще пътуваш из чужбина, ще си купуваш маркови дрехи и всичко, което ти харесва. Изобщо ние с жена ми бихме те посъветвали да харчиш парите, които получаваш, без остатък, вместо да ги оставиш на някой, на който хич и не му пука за теб. И без това нямаш преки наследници. А и най-важното: ти трябваше по твоя воля да си отидеш от този свят още през януари 1990 год., а той вече мина. Така че сега всеки ден ти е бонус от страна на Господ и ти за да не го обидиш, трябва да живееш в лукс и охолство.”

Така и стана. Жена ми го помъкна по магазините и скоро кухнята бе пълна с най-добрите машини - печка, хладилник с фризер, пералня, кафе машина, тостер и т.н. Новата баня също беше готова. Изхвърлихме старите прокъсани пътечки, извадихме от сандъци и рафтове хубави постелки. Монтира се мощна сателитна антена, телевизор, нова и модерна музикална система и т.н. Жена идваше да чисти и да готви. Домът на Иванчо се промени изцяло.  Той заживя както в добрите за него стари времена. Често ходеше в Гърция. Дори някаква, красива гъркиня - пианистка на средна възраст, започна да му идва на гости.

Както и преди, продължаваше да идва често у нас и се държеше така, сякаш нищо не се е променило. Една вечер, както си се майтапехме по различни поводи, се обърнах към Иванчо:

“Мисля си какво да правим с надписа, който ти така лекомислено изтипоса на  фамилната надгробна  плоча?”

“О, не ме питай, това отново ми е голяма грижа. Чудя се какво да правя. Дали да не пресекат нулата и да стане на осем? Ти какво ще кажеш?”

“Според мен, не пипай нищо. Щом Господ бог е решил да преживееш 1990 година, не го дразни с нови надписи, защото така ще му напомниш за себе си. И изобщо избягвай да се мотаеш из гробищата.”

“Хм, ти знаеш ли, че си прав? Така и ще направя. Благодаря ти много за съвета. По този случай, сега ще донеса една “Метакса”, със седем звезди.”, каза облекчено Иванчо и наистина домъкна коняка.

В края на 1992 год. Иванчо се приготви да отиде до Гърция, където искаше да прекара Коледа и да посрещне Новата 1993 год. Преди да тръгне, както винаги дойде у нас.

“Какво става с парното? Докъде я докара?”, попита той.

Навремето сградата по различни причини не е била топлофицирана. Още преди години  бях извадил разрешение, съгласно което къщата следваше да се топлофицира през 1981 година. Аз обаче заминах за чужбина и тя така и си остана невключена към централното софийско отопление и то не за дрруго, а защото никой от къщата не беше се разтичал да уреди съответните формалности. То в интерес на истината нямаше и кой. Затова, когато се върнах в България, започнах всичко отначало. Оказа се, че 1992 год е нулева година за нашия район, т.е. поради липса на мощност не могат да се включват никакви допълнителни консуматори. Но тогава все още всичко се уреждаше с връзки, а не с пари, както сега. Главният инженер на “Топлофикация” беше мой състудент и приятел, а и шефът на “Топлоремонтстрой” ми беше близък приятел. Така или иначе, в края на краищата топлофицирането на сградата започна през ноември същата година.

“За Коледа гарантирано вече ще имаме парно”, гласеше моят отговор.

“Е, най после и ние ще бъдем на топло и то навсякъде.”, зарадва се Иванчо.

На следващия ден обаче пристигна с нов въпрос:

“Христе, сега вече има много банки, но къде според теб трябва да си внасям парите? Коя от тях е най-сигурна?”

“При сегашното положение няма гарантирано сигурна банка. Всяка от тях може да изгърми, с изключение на БНБ”.

“Брей, че тогава какво да правя аз?”, разтревожи се Иванчо.

“Ами както вече много пъти съм ти казвал, да си харчиш парите, а не да ги трупаш. Ако нещо ти артиса, най-добре е да го превърнеш във валута, защото неминуемо ще настъпи инфлация, която ще глътне като едното нищо всичките ти левове и ще ти остави жалки трохи.”

“Виж, това е мъдро, но все пак част трябва да внеса някъде. Не искам да ги държа вкъщи. Какво ще кажеш за Банка “Биохим?”

“Няма пълна гаранция, но в момента тя е стабилна банка, пък и мисля, че по известни съображения няма да й посегнат.”

“Ох, олекна ми. Благодаря ти. След два дни заминавам за Гърция, ще се видим след Нова година на топло.”

Иванчо замина за Солун и по Коледа се обади да ни честити празника. Беше весел и каза, че се чувства отлично. Още повече се развесели, като разбра, че парното вече е пуснато и навсякъде в сградата е топло.

„Нищо не казваш за пианистката.”, не пропуснах да го подкача.

„Не ти казах, защото няма какво. Оня простак мъжа й я замъкнал чак на Канарските острови.”

„Е, не бива да наричаш така баджанака си. Явно е разбрал, че ще пристигнеш в Гърция и според мен е постъпил правилно, че е постъпил така.”

„Виж, за това не се бях сетил.”, веднага се включи в шегата Иванчо.

На втори януари обаче се обадиха неговите близки от Гърция и съобщиха, че Иванчо е починал.

Тялото бе докарано в България и набързо погребано.

Веднага се явиха тълпа от негови близки, по-голямата част от които въобще не се бяха мяркали, докато той беше жив, особено преди промените. И естествено, започнаха да спорят, по-скоро да се карат, кой какво трябва да получи. Жалка картина.

Накрая обаче се оказа, че съгласно последното му завещание, Иванчо е оставил всичко на една наша обща позната, която няма нищо общо с неговия род. Това направо вбеси неговите роднини, но то не им помогна .

Представях си, ако наистина има задгробен живот, как Иванчо се е кефил, гледайки изкривените от яд и злоба лица на роднините си, които не си помръднаха и пръста да му помогнат с нещо, когато беше в нужда. Така им се падаше.

От време навреме го виждам в съня си, облечен в стария халат. Говорим си и се шегуваме, както когато беше жив и то за какво ли не. Но щом го попитам как е „Горе”, той моментално се затваря в себе си, не отговаря нищо и бързо изчезва. Предполагам, че “там” въобще не му е харесало.