Ама нещо ми е криво днес...
Събудих се, ей така с криво ностроение. Погледнах се в огледалото и ми стана още по-криво... То пък, огледалото от своя страна ми се хили насреща, а светлината от лампите му помага чертите ми (иначе нежни като на порцеланова кукла)  сега да се зверят като кофти картина на Пикасо.
- Ужас! - тихичко гласче надава писък в мен - Имаш бръчка!
- Къде? - това е хор от вътрешните ми гласове.
- Абе, аз не мога ли... - вече съм вбесена - Нямам бръчка! Изкарахте ми акъла! Това е черта от онзи молив със съмнително качество, който е за вежди...
Вече по-спокойна отнасям каната с кафето към голямото, синьо легло и се изпъвам пред телевизора, за да изпълня сутрешния си ритуал на тотално размазване. Много ми е криво! Оня с огромните, блестящи, пък и зелени очи, вчера не ми се обади...
- Е, как ще ти се обади?! Той има мозък само, колкото да запомни пътя до фитнеса и до телевизионното студио, пък на връщане все се губи... Съквартирантът му го открива на най-неочаквани места, с чаша мартини в ръка.
- Ама, можеше да и се обади!
- Ще ги изтребя до крак тези в мен - това съм аз.
Назрява ожесточена битка между тях...
- Как да и се обади - продължават нахално - като не може да запомни цифрите?! Това все пак е мобилен телефон и той има повече от пет, шест числа...
- Терапия, терапия, терапия - хорът става все по-задружен и все по-сплотен.
Части от секундата:
Дънки...
- Ама, готино парче си в дънки
Тениска...
- Не тази, миличка! Тениската от Мотиви. Защо даде толкова пари за нея, след като все още обличаш онази от детската градина?
Обувки...
Много ми е трудно. Стоя и гледам чифтовете, прилежно подредени и чистички, във всевъзможни цветове. Колко ги обичам! В най-кривите дни си ги броя. Ей така, за удоволствие. 120, 121, 122...1 26... Мдааааааа, с тази си мания рискувам да стана феята на пришките.
Грим и прическа...
Опъвам косата си садистично назад. Приличам на китайка. Очите ми са извити в дъга, а ушите ми са щръкнали, като на магаре на слънце. Омазала съм си муцуната с най-различни мазила, така че със сигурност мога да разчитам на работа в някой цирк. А не дай Боже, някой мъж да се престраши да целуне маската... За мой срам ще оставя пътечки от пудра, руж, туш за мигли, червило... И какво от това? Криво ми е днес!

Колата ми, прекрасната... Вози ме, за да ми спести усилието да се помръдна в обиколка на магазините. Карам бавничко, без да обръщам внимание на онези, неандерталците, които поздравяват майка ми всеки път, щом набия спирачки, за да се вгледам по-отблизо във витрината на някой магазин.
- Терапия...
Ех, че хубава думичка! Тежко им на бедните мъже, които не могат да оценят умиряващата сила на покупателната способност. Стоп! През прозрачността на един магазин, срещу мен се усмихват чифт прекрасни, сини обувки. Едни такива лъскавки, стройни, закачливо надничащи зад гърба на табелката с цената им. Имам чувството, че по тялото ми премина високоволтова мълния. Ожесточено, като торнадо се отзовавам на една ръка разтояние от тях. Какво и трябва на жена? Мисля, че бавно, но сигурно полудявам... Обувките ми проговориха с човешки глас:
- Вземи ни! Ние те желаем! Ние сме създадени като естествен завършек на божествените ти крака.
В премигването на едно размазано с туш око, вече съм ги изпробвала на всичките си 25 чифта дънки. Стоят зашеметяващо! Съчетавам ги с белия, ленен костюм на сини пеперуди и резултатът е потресаващ... Това е, реших! Плясвам в челото на вкиснатата, мразеща ме продавачка, 145 левчета, отказвам торбичката и се отправям победоносно към колата. Сърцето ми пърха от радост. Онова чудовище зеленооко е захвърлено да прашасва самотно в най-тъмния ъгъл на съзнанието ми.
Втори ден вече возя сините обувки в багажника на колата и не смея да кажа на Мечо (мъжът, с който ще споделя живота си), че съм похарчила парите МУ, определени за храна. Той едва ли ще ме разбере... Мисълта ми е, че мъжът не гледа на храната, като на пари хвърлени в тоалетната чиния. За бога, любовта му минава през корема, поне така твърди майка ми. Как тогава той да проумее неистовия възторг, с който похарчих банкнотите, за да се обуя? Втори ден яде манджа от картофи, мълчаливо, без да роптае. Знае, че съм сторила нещо зловещо, но си мълчи. Защото ме обича. Милият ми Мечо! Сините обувки определено недоволстват, въпреки лукса и комфорта, в които се возят. Това не може да продължава повече така! Сърцето ми е там, при тях, в багажника.
Казвам, че ще разходя кучето, което поражда недоумение в топлите, кафеви очи и се отправям към червения звяр.
- Прекрасни са! - това го казва мис Свят в мен, която най-безотговорно удуших още в десети клас, защото все още наивно вярвах, че с мозък и интелект ще запленя принца на белия кон.
- Тая пък как оживя?! - каза онази, умната, с очилата със седем диоптъра, на която в главата витаят само формули, теореми и есета на тема: "Миграцията на китовете."  Тя, горката, още вярва, че Ромео и Жулиета са живи и че Жулиета е предпочела лицея в Милано пред оковите на брачния хомот.
Отварям врата предпазливо и с едно премерено и добре заучено движение (правила съм го хиляди пъти), натиквам обувките при събратята им.
- Терапия... На ми сега терапия! Как ще ги узаконя? И за какво, по дяволите, ми трябваше осми чифт сини обувки?!
През остатъка на деня увещавам Мечо да отидем на бар...
- Слизай!
Това не е таен сигнал, а зовът на Мечо, който със сигурност е още на Орлов мост. Но той ми се обажда, защото знае, че ми трябват поне 15 минути, за да направя устните си в стил Анджелина Джоли.
Качвам се в колата като се опитвам безуспешно да натикам краката си под седалката, за да не забележи Мечо новата ми придобивка. Невъзможно! Аз съм обречена! Винаги съм била благодарна на Господ за тези 110 сантиметра великолепие, които ми е подарил, но сега си мисля напрегнато, че жените-миньонки са в по-завидно положение от кобилите.
Приглушена светлина. Миризма на тежки парфюми и потни тела. Коремът ми се бунтува решително, в полза на чистия сапун и простата вода. Около мен се мятат възбудено, като заклани кокошки "дами", които определено са скарани с добрия стил, да не говорим за съвършенство на обноските. Примирено сядам на високия стол на бара, кръстосвам добре епилирани крака и... Мечо отваря широко очи. Задържа дъха си. Имам чувсрвото, че става още по-голям от двата си метра, за да ме смачка като незначителна бълха под мощната си осанка. После ми се усмихва слънчево и ме целува зад ухото, преди още да съм се съвзела напълно от шока. Явно и той, милият, предпочита ненатрапчивата и нежна миризма на Трусарди.
В четири сутринта сме в къщи, прилично пийнали и развеселени. Мечо е в палаво настроение. Секунда, две и се разразява ураган от дрехи, който се сипе на парцали върху ухилената муцуна на кучето. То е изпаднало във воайорски делириум, засмукало е прашките и се опитва да набута лапи в чисто новата ми тясна пола. В паузите гледа с премрежен поглед, а лигите се стичат по косматата му уста. Забравили за тази откачалка, се отнасяме в най-стария доказан метод за достигане на Нирвана, познат на човечеството.
На сутринта не съм в криво настроение. Представям си, че съм орбитална станция и се забавлявам да проверявам една по една дали работят системите. Стигам до ръцете и с изумление откривам, че са в непривично положение. Отварям едно око и започвам да се хиля. Мечо е забравил белезниците...
- Мечо е на работа! - хорът от истерясали вътрешни гласове става все по-шумен.
Полудявам. Опитвам се да достигна гърчейки се като гъсеница до телефона. Хапя го, лигавя го, изнасилвам го (ако беше мъжко същество до сега да са му дали на късо интегралните схеми), за да набера номера. Няма начин...
Вече се стъмнява. Моят прекрасен Мечо се прибира, захапал червена роза и тътрейки торби и торбички пълни с храна. Ухилен до ушите ме целува, а после освобождава пленницата си. Отива да приготвя храна.
Седнала на масата срещу него, с огряно от меката светлина на свещите лице, смуча мълчаливо спагети .
- Това, мила, беше, за да не се чувстваш виновна за проведената самотерапия. Сега аз съм също толкова виновен, колкото и ти.
- Да бе! - обажда се онази с очилата с дебели, рогови рамки.
Чифт сини обувки подслушват тайно зад вратата на шкафа с блеснали очи - камъни. Чакат търпеливо вратата да се отвори, за да се отдадат отново на вихъра на танца, обгърнали страстно завършека на чифт прекрасни, дамски крака.