***

Десетина минути по-кьсно отключих вратата на дома си и внесох момичето вътре - досущ младоженец, пренасящ булката през прага си. С лакът натиснах ключа за осветлението и помещението се освети в яркожьлто. Отнесох момичето в спалнята и я положих на леглото. После седнах на стола до леглото и се загледах в спокойното й лице. Имаше високо чело, красиво оформени очи, малък, правилен нос и плътни устни - едновременно излъчващи детска невинност и обещаващи еротични наслади. Беше красавица и не заслужаваше онова, което я сполетя.
Ако бях по-могъщ, щях да успея да я излекувам и да я накарам да забрави, да и дам нов живот, макар да сьм богът на смъртта. Ала от векове бях низвергнат от Небесното царство и заточен в смъртно тяло. Господарите на Карма ми бяха прочели присьдата много, много отдавна.
И точно тогава се сетих, че дори не знам името й.
Бавно и внимателно прерових джобовете на дрехите й и открих лична карта на името на Коралайн Геймън, двадесет и пет годишна, неомъжена. И нищо повече. Нито телефон, нито какъвто и да е адрес. Вьздъхнах и оставих картата на нощното шкафче. После тихичко, на пръсти, заизлизах от стаята.
Момичето изстена в съня си.
Аз се смръзнах, наострих сетивата си до краен предел, ала подобен звук не последва. Дишането й отново беше спокойно.
Изтрих потта от челото си и излязох, притваряйки вратата.
Седнах на дивана в дневната и се загледах в загасения екран на телевизора (ние, прокудените богове, също имаме пороци), обмисляйки какво да предприема нататьк.
Така и не успях да измисля нещо, защото изведнъж усетих, че не съм сам. Бавно погледнах вляво и близо до вратата видях кой е решил да ме посети толкова късно вечерта.
На външен вид посетителят изглеждаше като човек - нисичък, с оредяваща червеникава коса и карирана риза. Типичен социален работник. Ала зад него съзирах и нещо друго - нещо огромно и заплашително. Нещо с широк като бъчва гръден кош, глава на бивол и два чифта рьце с големи мускули.
- Здравей, Ралтарики - рекох. - Какво правиш тук?
Ракшасът се усмихна и резултатът не беше кой знае колко приятен.
- Ти - рече той и ме посочи с прьст, а зад него, през него, над него, като отглас засочи друг пръст - широк като наденичка и завьршващ с голям, черен нокът.
Ти - повтори. - Знаеш ли, Яма, наистина успя да ме изненадаш. Спаси едно момиче и уби насилника му, а на всичкото отгоре приюти същото това момиче в дома си. Учудващо, наистина.
- Нима трябваше да я оставя в ръцете на онази... на онази гад? Това ли трябваше да направя?
Ракшасът направи няколко крачки напред и се самонастани до мен.
- Някогашният Яма нямаше да направи това - рече.
- Някогашният Яма отдавна умря, Ралтарики - отговорих. - Останах само аз - и при това дори не съм аватар, а изгнаник в смъртно тяло.
- Мнозина са такива - отговори ми онова, което напоследък хората наричат с къде-къде по-модерното име демон. - Виж например Ратри - Господарката на нощта. Или пьк онзи сладострастник Кришна. И Кали, и другите. Мнозина от вас се скитат из света като смъртници.
- Ние знаехме цената - рекох. - Всеки от нас я знаеше твърде добре. Ние поведохме война срещу Тримурти и те ни победиха. Но това не обяснява присъствието ти тук. Едва ли си дошъл само за да ми пълниш главата с глупости за това какъв съм бил преди и какъв сега, само защото сьм спасил някакво момиче. Е, казвай.
Ракшасът вьздъхна театрално, но дълбоко в себе си изпитах чувството, че нещо притеснява Ралтарики. Притеснява го много. А не са много нещата, които могат да притеснят един демон.
- Казвай, какво има - подканих го. - И го казвай по-бързо, нямам цяла нощ.
Демонът ме погледна и видях, че очите му са пьлни сьс страх.
- Адският кладенец е унищожен - рече. - Няма го вече, Яма. Няма го.
Застинах на място. Адският кладенец беше изконното обиталище на Ракшасите и преди много, много години аз бях един от четиримата, дръзнали да се спуснат в глъбините му, след като Тарака се скри от Господаря Агни в Паламайдзу. Не можех да повярвам, че някой е дрьзнал да нападне Адския кладенец и още по-малко - да го унищожи.
- Кой - попитах. - Кой го е направил?
- Не знаем - отговори демоньт. - Но който и да е бил, е бил много могьщ и много бърз.
- Но кой би дръзнал да нападне обиталището ви? - колкото и неприятни да бяха понякога, ракшасите бяха сред изконните обитатели на Земята още преди да се появят хората и никой никога не би ги нападнал. Никой смъртен.
Ракшасът сви рамене.
- Не знам какво ме накара да дойда при теб - каза след кратко мьлчание. - Знам, че не можеш да ми помогнеш. Но видях онова, което стори днес и реших, че си в настроение да ме изслушаш и разбереш.
- Ще направя всичко по силите си, за да ти помогна, Ралтарики. Аз...
- Не - махна с ръка той. - Ние ще се оправим сами. Както винаги. - И стана от дивана.
- Но...
- Сбогом, Яма. И прости ми, че те обезпокоих.
После се стопи пред очите ми и изчезна.
Дори не успях да си помисля нещо, защото точно в този момент момичето в спалнята ми започна да пищи.

(следва)