Танцувам в горските поли. Вятърът гали нежно моето лице, както ти го галеше нощем. Тичам устремено по зелените поляни и мечтая пак за теб. Колко свободна ме караш да се чувствам, попаднала в твоите ръце. Усмивка блага се прокрадва по моето лице, което скриваше с коси. Дърветата, така красиви, по-мъдри са от мен сега, щом за теб копнее една изгубена душа. Изчезвайки, сега танцувам, обгърната в бяло е моята снага. С венец, закичен на главата, символизира невинността. Падам на тревата, но ти не си до мен сега и няма кой да ми помогне да се изправя на крака. Но аз мога да се справя, не си ми нужен на света, букет от незабравки правя, нали за тебе бях това. Но нека да продължа с моята разходка, пъстра пролет е сега. И нежно птички пеят в ритъма на таз гора. Слънцето сега ми се усмихва, галят ме неговите лъчи, няма миг по-прекрасен от чувството да бъдеш себе си. Когато то залязва и бавно спуска се денят, очите ми с поглед го следят. Играят си неговите цветове и обгръщат ме светлини. Красиво, като сняг, вали. Просветена, прочистена, свободна аз лежа и не мога да се откъсна от гледката. Нощта бавно надделява. Издига се вечерникът сега. А от тебе няма помен, ни следа. Такъв красив момент с никой не може да се сподели. Бавно, като нея, издигам се и аз. Луна мистичка покрадва моя поглед в този късен час. Красота и звезди. Милиони сбъднати и неосъществени мечти. Няма друго място, където искам да бъда аз. Душата ми се рее, като прашец, обладан от вятър. Не знам накъде отивам, но знам, че не искам да се връщам. Опитай, но едва ли ще можеш да ме хванеш ти… вече съм далеч от твоите лъжи.
© Фанка Фанкова Todos los derechos reservados