В началото непрекъснато си задавах въпроса: Защо точно аз? Защо точно на мен се случи? Защо не избраха някой друг за гадния си експеримент? Научно подплатеното обяснение не ме устройваше защото то аргументираше необходимостта от мярката, но не даваше отговор на въпроса защо точно аз?
Странно и ужасно ми изглеждаше. Има те… После те няма четири пъти по триста шейсет и пет… Достатъчно дълго за да бъдеш забравен. И после хооп- измъкват те за кратко от нафталина колкото да покажат на света, че не си умрял, попечеш се на слънцето и после хайде пак под капака на забравата.
Отначало таях надежда, че някой ще изрази съжаление от липсата ми и ще оспори въпросното решение. Но уви. Всички си припкаха по утъпканите си ежедневни коловози и дори тези, най-близко разположените, които в началото ме гледаха съчувствено ме забравиха.
Очаквах също, че поне родените в обвързване с моя номер ще вдигнат бунт, но и те не реагираха, нещо повече, моята липса сякаш ги подмладяваше и приспиваше желанието за бунт.
Естествено, че се отчаях. Първите десетилетия изпаднах в депресия и самосъжаление.
После си отупах мухлясалата жал и се замислих как да оползотворя тази зона на невидимост и видима безполезност.
Макар и невидим можех да наблюдавам какво правят другите и се ориентирах да трупам различни знания. По физика, химия, климатология, анатомия и микробиология,
психология и дори информационни технологии.
Постепенно стигнах до извода,че щом нямах полза персонално за себе си от тези знания можех поне да отмъстя за положението си на дребосъците, които ме поставиха в тази абсурдна ситуация. Наблюдавах и подбирах…
Ето го този Полиникий – градоначалника на Помпей – дебела свиня с мазен и похотлив поглед. Никаква грижа за града и пчеличките, които се трудят за малцината избрани, тънещи в охолство и разврат.
И тогава се престраших.Беше 76-та година от н.е. Малко катализатор за дремещия Везувий и Помпей и Херкулан останаха само историческа справка.Чувствах се доволен. Сякаш бях ръката на Господ. Добра и справедлива.
Дребосъците обаче си облизаха раните и си продължиха по старому, гледаха си в собствените панички и джобове и все така неглижираха моето съществуване.
Тогава се зарових в биологичните и микробиологичните справочници. Измислих, най- подходящата хранителна среда, посях я и я отгледах почти с любов. Нарекох я Пастьорела .Запознах я с бълхите и плъховете и я пуснах на свобода. И зашета чумата от континент на континент, по градчета и паланки.
Един цял век почти обикаля. Редувах я с холерата за разнообразие… Велико.
Опиянен от чувството на величие и могъщество почти забравих за дати и граници на четиригодишни периоди. Те така и така те не разбраха откъде им е дошло.
Молиха се, обещаваха, гневиха се… Когато се поизморих да гледам, свирнах, усмирих зверовете и ги прибрах.. Не беще от жал, а по- скоро от скука… Някак много еднообразно измираха дребосъците…
А пък какво самочувствие демонстрираха само. Тези от „Титаник” даже Бог игнорираха. Аз, дето съм му почти, равен не го правя, а те… Но всяко действие си намира противодействието т.е. айсберга…
Следващата стъпка ми я подсказаха самите дребосъци. Ставаха все по- агресивни в алчността си и безогледната жажда за власг и подклаждайки измислени причини непрекъснато воюваха помежду си. Улесняваха ме. Посявам два- три скандала и жъна сеир после…
Че първа световна, че втора, и няколко стотин по- дребни регионални измежду тях. Манипулирах мозъците на онзи амбициозен Опенхаймер и генералчето …
И страхотни бомби станаха за чудо и приказ… И няколко земетръса покрай тях за разнообразие.
Особено се гордея с онзи в Чили през 1960г. Само двуминутен трус и цели 5700 жертви. Станах експерт по самолетни катастрофи и терористични стимулации.
А как красиво полегнаха Близнаците в САЩ през 2001ва. Добре си дошло ново хилядолетие!
Заредих си таймера да редува, атентати , земетръси, наводнения докато аз се излежавах с чаша в ръка. Да живее техническия прогрес!
Как лети времето когато си зает! Вече е 2020г. Аз излизам на повърхността.
Това трябва да се отпразнува. Пак се върнах към старата си любов- микробиологията. Годината на плъхчето що не да не стане година на прилепа? Все гризачи, с крила, без крила…
Ще ги пораздрусам дребните, ще ги поразредя. Да не се вземат толкова на сериозно.
И да си знаят: Нищо не е постоянно. Никога не се знае Откъде ? Как ? И докога?
Ами докато скуката и еднообразието не ме накарат да измисля нещо ново. И вече ми се оформи идеята. Този изкуствен интелект така ще ми послужи. Така ще ми послужи.
За черната работа, разбира се, че няма нужда даже и да мисля…
ххх
Малко исторически справки:
През 46та година от новата ера се приема закона за високосната година от Юлий Цезар
Да, високосните години имат своите печални събития. Например на 2 февруари 1556 г. в Китай се случва силно земетресение, което убива 830 хиляди души. На 28 юли 1976 г. земетресение в Източен Китай взима 750 хиляди жертви. Около 100 хиляди души стават жертви на мощното земетресение в Ашхабад през 1948 г., а през 1988 г. 23 хиляди души загиват от това природно бедствие в Армения.
Третото най-силно земетресение за периода от началото на 20-и век до днес е с над 220 000 убити и безследно изчезнали и 1,7 млн. души останали без подслон. Трагедията се случва при западното крайбрежие на остров Суматра през 2004 г. Измереният тогава магнитуд е 9,1 по Рихтер. Трусовете вдигат цунами, което достигна до 14 държави, предимно в Югоизточна Азия
През 1912 г. „Титаник” потъва. Високосните години включват също катастрофата на френския самолет Конкорд, потъването на руската подводница Курск и много други. Други природни бедствия и човешки грешни действия обаче не попадат под магията на високосните години
.. в такава година умират най-много президенти и световни лидери Историята показва, че в такъв период са си отишли Франсоа Митеран, Ясер Арафат, патриарх Алексий II. Но проклятието - или поне поверието - не подминава и големите в изкуството, спорта, науката и литературата. В такива години са починали Уитни Хюстън, Хийт Леджър, Марлон Брандо, Рей Чарлз, Ив Сен Лоран, Рей Бредбъри, Артър Хейли. ( MEDIANEWS.BG)
© Дочка Василева Todos los derechos reservados