Времето този ден било идеално за разходка в гората, при това не като ония дни, когато ти се струва, че времето е идеално за разходка, а като започнеш да се разхождаш се оказва, че не е точно така - или ще е прекалено горещо, или ако е валяло - ще е още прекалено кално, а кой ще му е приятно да се разхожда в гората, ако е прекалено горещо или ако краката ти непрекъснато затъват в калта... Та този ден бил идеален за разходки в гората и много се били възползвали от това, направо да се не начудиш как не се настъпвали по петите, толкова много разхождащи се... Но май се отплеснах в обяснения! Както и да е... Едни от тези много, които се възползвали от идеалното време за разходки, били Гар Ван, Ко Та Рак и Но Щен Вълк... не че били само те, но сега за тях ми е думата... тъй де за тях и едни други, но те (тоест ние) ще се появят по-нататък в разказа... Та нашите трима познайници се разхождали в гората и от време на време спирали, за да погледат небето, но само когато разположението на дървесните корони го позволявали... А? Защо спирали ли? Ама, всеки знае какво се случва с тези, които едновременно ходят и зяпат небето. Какво, не знаете ли?! Примерно Ко Та Рак веднъж се оплете в един храст, а Но Щен Вълк падна в Не Чак Толкова Големия Вир... Това последното може и нарочно да го е направил, защото беше доста горещо тогава, но може и да не е... Та за небето - този ден то било направо идеално, в такова наситено синьо, ама точно това синьо, на което не без основание му викат "небесно"... Направо небе мечта тук таме с едни такива пухкави бели облачета точно от тези, които толкова много приличат на медени кексчета... Ммм, направо да се оближеш! Какво?! А, да - разказът... Та Гар Ван, Ко Та Рак и Но Щен Вълк се разхождали в гората в деня с време идеално за разходки и под небе, в което ти се ще да се гмурнеш... Докато се разхождали, тримата от време на време разменяли по някоя и друга дума, но нищо чак толкова интересно, което да си струва да се запише... Какво? Всичко, казано от тях, си струвало да се запише, така ли? Ами, какво да направя, като не съм бил там тогава, а и те не са ми разказали в подробности за какво са си говорили... Та както си се разхождали и си говорили за интересни неща, които ние няма да разберем какви са били, стъпките им неусетно ги извели на полянката около Не Чак Толкова Големия Вир, където заварили една малко странна картинка... Всъщност какво ли са се учудвали, като все пак познавали участниците във въпросната картинка, а именно мен и учителят ми Ръмжачът... Та заварили ни нас двамцата, как сме седели лице в муцуна и сме се гледали без никой гък да каже... и така доста време. Тримата се притаили под прикритието на последните храсти и занаблюдавали...
Пръв нарушил мълчанието Ръмжачът:
- Това е въпросът - казал той, като дебело подчертал "това". Когато учителят ми започне да говори така - винаги урокът е такъв... За това дълбоко съм се замислил преди да отговоря:
- В такъв случай това е отговорът - отговор, който накарал вълкът да се поусмихне доволно и отново сме потънали в мълчание.
По някое време тримата наблюдатели се размърдали и също дошли да седнат до вира при нас, а след размяната на поздравите, Ко Та Рак попитал:
- Сянка, какво беше всичко това?!
- Хъм - изхъмкал съм аз. - Как да ви кажа?
- Кажи кажи - подканила ме Гар Ван.
- Амиии - запънал съм се за момент аз. - Работата е в това, че понякога смисълът на нещата не се крие в техния смисъл, а някъде другаде.
Последвало мълчание точно колкото да успеят да преглътнат думите ми, после котакът казал:
- Но, какво ще кажеш по въпроса?
- Осъзнал съм - отговорил му Но Щен Вълк след няколко минути. - Че Сянка от време на време е луд и от време на време нормален, сега обаче, убий ме, но не мога да определя какъв е...