- Нямам нужда от теб, върви си!

                Как смееше да ѝ го казва, с какво право. Нима не разбираше каква нужда има от нея – единствената, която можеше да го разбере. Откъде дойде това старческо озлобление? И то в такава прекрасна сутрин като днешната. Нищо, нищо не вървеше според очакванията ѝ, вече повече от двайсет години. Защо упорстваше, защо не се предаде още тогава, когато всичко бе толкова предвидимо? И сега не знаеше защо го прави, а времето летеше и годините се нижеха (колко ли още щяха да минат?);

                Ето я, огорчена и безсилна, мислеше си старият Прокопиев, и защо ли отново е дошла? Тази приказна жена. Винаги ли трябваше да ѝ се възхищава така; кое я правеше особена, какво му убягваше и не му даваше мира? Ако искаше да каже нещо пред нея, обмисляше го внимателно, защото тя не ти даваше свобода, не – искаше всичко да е обмислено и на място. А решиш ли да направиш нещо, лишено от логиката на Вселената (нейната логика), тя ще те погледне с онзи стоманен поглед, който в мълчанието си казваше повече от цял един наказателен кодекс с норми и санкции за всяка една от тях (нейните санкции). Ето например сега, измъчваше го с жертвеното си мълчание, а той какво бе направил: „Нямам нужда от теб, върви си!”, и то казано по един такъв раздразнителен начин, за да знае тя, че всичко това е поза, че не от нея зависят тези злобни изблици, уви; уви, съдията вече бе заел трона си – облегнала лакти на перваза на прозореца, загледана в нищото пред нея. Безпристрастно изричаше присъда, докато Темида сякаш заглушаваше думите ѝ и те се губеха някъде там, сред стаята, поела толкова много празни приказки, че едва ли би ги запазила –  тези думи, значещи нещо.

                 В следващия миг вратата вече се затваряше (а кога се бе отворила?) и в стаята не остана нищо друго освен онзи специфичен аромат на парфюм, който винаги се загнездва в пространството, без да се интересува дали е желан или не. Не, не беше желан, а думите защо ли като него не бяха се съхранили за по-дълго, поне ехото от тях; защо избягаха преди изобщо да бъдат асимилирани!? Като че от устните ѝ бяха се родили не слова, а ухание и тъкмо то бе останало сега от нея, нежелано, но и достатъчно безсърдечно, за да я последва, без да причинява излишна болка; г-н Прокопиев отвори прозореца, затвори го след миг и започна да дави стаята в цигарен дим. Когато въздухът стана непоносим, той отново отвори прозореца (широко, та чак пантите се изкривиха) – всичко старо побягна навън, всичко нежелано го напусна; остана сам сред стаята и кубиците пречистен въздух.

***

                - Тук умираш.

                Не, това не е истина, нали? Не става така, не би трябвало да става така...

                - Ти си куче, няма как да знаеш.

                - Аз съм куче, няма как да знам. И все пак, ти го знаеш, нали?

                Не, не става така. Хората не умират по този начин и тя не биваше да се притеснява в момента, че нещо ставаше, че нещо щеше да се случи:

                - Да, знам го, Флаш.

                ... че точно днес нещо щеше да се случи. Денят, в който за пореден път се пречупи пред стареца (какъв студен камък беше той). Това нейното бе театър (дали и той не бе актьор?) и какво, ако малко преиграваше, нима бе грях? Защото иначе, знаеше (и двамата знаеха), биха си омръзнали и всичко, всичко би се върнало към онази сивота, която години наред ги посипваше с пепел. От онзи живот бяха избягали отдавна, а ето – всеки миг заплашваше да се завърне с едно почукване по пода. Това ги делеше сега – под, покрит с надраскан от годините паркет. А някога, когато спяха в една спалня, държаха си ръцете и деляха юрган, защо така се задушаваха един друг? Нима имаха толкова силни натури, непонасящи контрол, неподвластни никому, отбраняващи малките си невидими аури с поток от емоции и нервни импулси, които убиват всяка радост и я израждат в раздразнение от живота, от хората, от човека до теб...

***

                Те ходеха всичките там, у Мария – ето я, изпуска струйка цигарен дим от прозореца отсреща. Всички приютяваше. И в добро, и в лошо. Като малък оазис домът ѝ привличаше онези изгубени същества, които в миг оставаха без дом, но само за миг; а наситят ли се на забравата, веднага ще се сетят къде са леглата им, къде утрото идва и къде в крайна сметка трябваше да издъхнат.

                Рядко някой ще се застои у Мариени. Това е, защото в дома ѝ бе същински хаос – чайници, подноси, разлято кафе, а по килима вестници и списания цели фамилии, цяло гробище: от жълтия Times ‘94 до брошурите от вчера! И Нефертити, сбръчканата египетска котка, която като че цял живот бе прекарала на кушетката с опърпана дамаска (нима бе трон, нима бе карета?), и двете някак екзотични. Гостите на Мария обожаваха тази котка, почитаха я като същинска императрица и неведнъж я бяха обличали във всевъзможни абсурдни одежди; а онзи холандец какво бе сторил, каква щедрост – да окичи на врата ѝ кехлибарена огърлица, и не каква да е, а от Кайро!

                Ще дойде гост, ще поиска чай и аха някоя вещ да липсва, аха нещо да е различно, ще се сепне: та кой бог е посегнал на този светъл храм и как тъй времето проникнало е в него, сякаш има власт над всичко, и откога? Не, не бива да се мести нищо: онзи стол – в ъгъла, бюрото с моливника – срещу прозореца, бюстът на Цезар – с поглед към пианото, а старинният часовник...? ... и лампионът винаги да свети!

                Но най-честата гостенка на Мария бе старата ѝ леля Меланхолия – отбиваше се всеки петък и като се застоеше на канапето до печалната Нефертити, като ѝ се сервираше един жасминов чай, като ѝ се дадяха една-две възглавнички от Истанбул, на които да подпре уморените си хълбоци, съвсем забравяше да си отиде... А Мария не възразяваше, на никой не възразяваше, все нещо шеташе, все нещо правеше. Ще предложи кафе, ще смени покривката (защото леля Меланхолия мразеше зелено и златисто, друг път виолетовото, а утре кралското червено, което иначе обожаваше), ще отсервира и през цялото това време ще улавя думите, блъскащи се в стените на стаите като непохватно изстреляни топки, които тя трябваше да поставя на мястото им, да ги подрежда и разбира. Тази Меланхолия защо така безжалостно пресушава чашите, защо не млъква, взираше се в месестите пръсти до себе си Нефертити – старата Нефертити, разгадаваща живота през увехналите си жълтеникави рецептори. Казваха, че котките не притежават мъдрост, а тя им се изсмиваше вътрешно и си мислеше как в тази стая мъдрост никога не бе прониквала. И тези гости колко ѝ бяха прозрачни. Съвършено ги покровителстваше, макар да смятаха Мария за господарка на дома и на всичков него. Нефертити не се чувстваше част от това „всичко”, бе нещо повече, но те какво разбираха? Един неин жест, едно помръдване на опашка и нечия мисъл ще се прочисти, проясни, или пък напротив, ще се превърне в нещо съвършено различно – такава бе коварната дарба на Нефертити и тя не се свенеше да я използва.

***

                - Проклети некролози! – разнасяше се вик из целия вход – Проклети мъртъвци!

                Отново тази ужасна жена, помисли си Олег, защо ли продължаваше да идва? Вече мразеше апартамента на Мария, който приютяваше всякакви странни птици, толкова апетитна плячка за онази нейна котка. Само че „Проклети некролози! Проклети мъртъвци!” се чуваше вече десета седмица и никой не можеше да спре тези изблици на лудост, така мислеше Оли, лудост. Никой не знаеше името на жената, затова (откъде бе тръгнало никой не знаеше) всички ѝ викаха Меланхолия, което само Мария знаеше как не ѝ отива.

                Мария знаеше как не ѝ отива това префърцунено име. Та нима не бяха и те същите меланхолични Хамлетовци, тези смешни малки хорица, които само стреляха с езици всичко, което надхвърля собствените им гранични линии, очертани с толкова много усърдие и ограничения. Да, ограничения. Така се въздържаха от собствените си желания, че забравяха кои са, и че някога, много отдавана, са имали мечти, но истински и неизпълними, а това е най-хубавото в една мечта – да е неосъществима. Защото видиш ли мечтата си на витрината на славата, документираш ли я в спомените си, какво следва тогава? Как така мечтите започнаха да стават реални и изобщо кой ги осъществяваше – ти, Бог, някоя езическа богиня, или пък самият Луцифер, искащ душата ти в замяна? Не, не бива да сбъдваш мечтите си, поне не без да се бориш за тях, си рече Мария. Тя не веднъж бе зачерквала  мечти от онзи списък, който попълваше всяка година на 31-ви Декември, тази проклета дата. Като че нямаше други дни, ами само в края на годината можеше човек да се спре и осъзнае колко много е изгубил, колко малко е спечелил и как в крайна сметка свършва тази епична битка с живота, която всички ние водим сами или с цяла армия от протежета, водачи, храбри и не толкова храбри воини... да, всички ние в една обречена битка, която утре ще свърши и кой знае кой ще се изсмее над глупавата ни гибел. Може би самите ние трябва да се изсмеем над себе си за това, че сме започнали безсмислена борба; и ето на, самата Жана Д’арк пристъпва и полага сламка сено в огромния кюп под нашата клада – да, ще изгорим и още как! А небето дали ще се разтвори, за да изсипе малко дъжд над обгорялата ни плът, или пък ние сме свикнали да бъдем съдени и затова не ни е притрябвала божествена намеса – всичко е тук на земята и чака нечия заповед: „Изгорете ги!”, „Убийте ги!”, „Освободете ги!”; не, няма нищо по-ужасно от свободата! Тя предполага толкова много усилия, защото няма ли кой да оплита нозете ти, хиляди пътища те чакат, а ти бягаш като заклана кокошка и викаш с все сила: „Аз съм свободен! Аз съм свободен!” Не че на някой са му притрябвали истеричните ти словоизлияния. Просто светът трябва да узнае, казваш си, трябва да узнае, че се е родило пиле, че се е разпукала онази черупка, която кой знае кой е измислил и изобщо знае ли някой какво е излязло от нея, освен теб. Може би някой ангел, може би змия, ала и самият дявол да се е пръкнал от тая утроба, то ти не би го спрял? Вече няма да чуваш онова вечно жужене на преднатална агония, или каквото и да предшества едно излюпване – може би е блаженство? Милион кокошки в този единствен момент могат да разкрият това чувство на облекчение, което всъщност е началото на толкова много животи... А твоят от къде е започнал? Нима не е от някое яйце!? Не, казваш си, не може да е толкова просто. Та съществуват хиляди легенди, митове, притчи, а някой се е захванал с най-елементарното – теорията за яйцето и кокошката! Ти нито си жълто пиленце, нито майка ти има човка, но все пак като се замислиш, няма нищо срамно в това да си се пръкнал от една черупка, разбита с крак, обувка, чадър, пергел, ерекция...

Октомври '08