I
Влакът набираше скорост и с всяка изминала секунда, селото на Христина ставаше по- малко, докато накрая съвсем се изгуби от погледа и. Нямаше връщане назад. Нямаше и при кой да се върне. Предния ден, погребаха майка и, и само спомена за това, напълни красивите и изумрудени очи със сълзи. Сега сестра и, Неда я отвеждаше с нея в столицата, където работеше от няколко години. По-голямата сестра си беше намерила работа в голяма консервена фабрика преди близо година и успяваше да плаща наема на малката стаичка, да се храни, и да заделя някой лев и за сестричката и майка си. Когато получи телеграма, че майка и е тежко болна, Неда пристигна още на другия ден, но уви – възрастната жена, беше издъхнала през нощта. Двете с Христина погребаха майка си, събраха багажа на младото момиче и сутринта се качиха на влака за столицата. Христина, никога не беше излизала от селото и се чувстваше неспокойна и уплашена. Сякаш усетила страха и нейната сестра стисна ръката и, като и се усмихна окуражаващо.
Двете сестри изобщо не си приличаха, нито по външност, нито по характер. Неда беше ниска и набита, със здраво тяло, светла коса и раздалечени кафени очи. Леко грозноватата и външност се съчетаваше със силен характер и несломим дух. Преди една година, тя реши, че повече не може да живее в селото, работейки по градините на хората за къшей хляб. Събра малкото вещи, които притежаваше и замина за столицата. Започна, като прислужница в богаташки дом, но скоро се махна от там, след като господаря се опита да я насили. За неин късмет, в близката до нейната квартира консервена фабрика започнаха набиране на работници. Неда не изкарваше много, но с известни усилия успяваше да скърпи двата края. Сега беше уговорила във фабриката да почне и Христина.
Малката сестра беше красива.Тази пролет навърши седемнадесет. Младото и тяло беше напъпило, като розова пъпка, всеки момент готово да отвори красивия си цвят. Зелените и очи приковаваха погледите на всеки мъж, а смолисточерната ù коса, прибрана в стегната плитка, пропълзяваше като змия по крехките и рамене. Устните и бяха с цвят на жива рана, а страните и напомняха свежа праскова. Дяволски красиво беше това момиче. Селските младежи лудееха по нея, но тя не виждаше, защото детето още надделяваше в нея. Беше крехка и ранима, по детски наивна. Не притежаваше силния характер на сестра си.
Когато влакът навлезе в града, младото момиче гледаше, като хипнотизирано. Виждаше един нов свят, свят толкова различен от това, което си беше представяла . Гледаше, почти без да премигва високите сгради, димящите комини на фабриките, автомобилите, които и изглеждаха, като някакви чудовища. Когато слязоха на гарата, тя беше, като замаяна от глъчката около нея и множеството, което си пробиваше път към изхода. Когато двете момичета излязоха от гарата, пред тях рязко спря голяма бяла кола, което ги накара да отскочат уплашено встрани. От нея слезе красива, червенокоса жена, която ги подмина, без дори да ги удостои с поглед. Христина не можеше да откъсне поглед от нея. Богаташката беше облечена в зелена атлазена рокля, сребърни обувки и бяло самурено кожухче. Разкошните и червени коси се подаваха от под голяма широкопола шапка. Младото момиче попиваше всеки един детайл от червенокосата жена. Сестра и я дръпна за ръката и я изкара от унеса.
- Хайде! Къде се отнесе момиче. Път ни чака, не се заплесвай.
- Како, тази жена царица ли е?
- Каква царица? Хахахахахах… Глупаво момиче! Тук в София много царици има.
- Искам и аз такива дрехи, како.
- Не говори глупости, а върви! Много път ни чака!
Вечерта, когато Христина си легна в мрачната стаичка, мислите и се блъскаха в главата в някакъв безпорядък. Как изведнъж се беше променил целия и живот. Дълго се въртя в леглото, и когато призори заспа, засънува странни неща – покойната си майка, червенокосата жена от гарата, и себе си облечена в богаташки дрехи. Сепна се от гласа на сестра си, която я будеше, за да тръгват на работа.
II
Следващите няколко седмици преминаха единствено в работа за младото момиче. Несвикнала с такъв усилен труд, младата девойка вечер, едва успяваше да сложи някой залък в устата си и падаше, като убита на леглото. Така минаха няколко месеца. Преместиха сестра и в друга смяна, и тя сама идваше на работа. Една сутрин, Христина тъкмо влизаше в двора на консервната фабрика. В малка торбичка носеше парче хляб и няколко домата. След като сестра и се беше охарчила за погребението, трябваше да стегнат малко коланите, докато получеха заплатите си. Вървеше свита, загърната в старата си закърпена жилетка, а под забрадката няколко непокорни кичура се показваха над високото чело. В този момент до нея изпищяха спирачки. Христина отскочи уплашено, препъна се и падна в калта. Хлябът и се изтърколи от торбата в мръсотията. Момичето се сгърчи от пронизващата болка в ръката и, и почти не чуваше, какво и крещеше ядосания шофьор. Тогава задната седалка на луксозната кола се отвори и от там излезе елегантен мъж, който се спусна към падналото момиче.
- Добре ли си?
Христина чу плътния мъжки глас и бавно отвори очи. Очите и срещнаха погледа на непознатия и потънаха в синята им безкрайност.
- Ръката ми… едва се отрони от свитите и от болка устни.
Мъжа я гледаше и се чувстваше, като хипнотизиран. Все едно бисер беше паднал в лепкавата кал. Не можеше да откъсне поглед от нежното лице, обрамчено от освободените от падналата забрадка къдрици. Очите на момичето приковаваха погледа му, като магнит и за него беше до някаква степен болезнено да отмести поглед от тях.
- Ела. Ще ти помогна да станеш.
Повдигна я, много внимателно, все едно докосваше скъпа порцеланова статуетка и я поведе към колата.
- Ще те заведа на лекар. Ръката ти е зле.
- Не! Не! Моля ви! На работа съм. Ако не вляза ще ме изгонят.
- Не мисли за това. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти!
Христина се сви на задната седалка, като премръзнало врабче. Притесняваше се, че с калните си дрехи ще изцапа луксозния автомобил. Но човека, който седна до нея и през целия път до болницата и говори, с една особена топлина в гласа, я караше да се чувства спокойна.
Стефан Кадиев беше от една от най-богатите софийски фамилии. Наскоро се беше върнал от Франция, където завърши образованието си. Неговия баща му повери една от фабриките, които фамилията притежаваше. Тази сутрин тръгна ядосан от вкъщи, защото родителите му бяха заявили, че са поканили семейството на Мария на вечеря. Той не харесваше тези хора, а още по-малко харесваше разглезената им, глуповата дъщеря, с която според думите на баща си трябваше след няколко месеца да направят годеж. Баща му го убеждаваше, колко полезно би било това и какво богатство притежавало семейството на Мария. Като единствено дете, тя щеше да бъде наследник на всички имоти и ценности. Стефан изхвърча ядосан от вкъщи, ужасен от мисълта да прекара живота си с жена, която едвам изтърпява за няколко часа. Всички лоши мисли изчезнаха от съзнанието му, когато видя момичето. За първи път му се случваше подобно нещо. Във Франция беше срещал много жени, но това чувство…това чувство беше съвсем ново за него. Колата спря пред болницата и той помогна на момичето да излезе. Пред входа Христина спря рязко. Разтревожените и очи се впиха в него.
- Нямам пари да платя на доктора… Нека се прибера… Не ме боли много.
- Не се притеснявай! Не мисли за това.
Ръката му нежно подхванаха лакътя и, и дори през грубия плат на износената и жилетка пръстите му изгаряха кожата и.
Доктора прегледа ръката на Христина и постави шина. Беше счупена. Младото момиче изглеждаше отчаяно. Нямаха пари, а със заплатата на Неда, нямаше да могат да смогват да плащат наема на стаята и да се хранят. Сълзите напираха в очите и, и когато се качиха в колата, се затъркаляха по страните и.
- Боли ли те? Не плачи.
- Не плача за това. Ще ме изгонят от фабриката. Не мога да работя.
- Няма да те изгонят.
Колата спря пред мизерната двуетажна постройка, където живееха двете сестри. Неда тъкмо излизаше, когато видя сестра и да излиза от лъскавия автомобил. Разтревожена се спусна, към нея и в този момент видя мъжа.
- Господин Кадиев… Вие тук? Какво е направила Христина?
- Всичко е наред. Имаше малка злополука. Добре е, но ръката и е счупена. Доктора каза да си почива. Влез в колата. И аз отивам във фабриката.
Христина беше объркана и не разбираше от къде сестра и познава мъжа, който и помогна. Не и се искаше той да тръгва. Всеки негов поглед караше сърцето и да се блъска в гърдите, като птичка хваната в капан. Беше уплашена от родилото се в нея чувство – тъй смущаващо, но същевременно така приятно. Беше, като някаква сладостна отрова, която се разливаше във вените и.
- Почивай си и не мисли за фабриката. Всичко ще бъде наред.
Вечерта сестра и се прибра натоварена с покупки.
- Христина! Не можеш да си представиш какво се случи. Господин Кадиев ми даде заплатата ти за цял месец напред, а също така и отделно пари, с които да платим квартирата. Най-накрая господ обърна поглед към нас!
Неда не спираше да бърбори и като изваждаше продуктите на масата.
- Погледни. Взех сирене и малко кашкавал, също картофи и боб. А за теб истински парфюмиран сапун.
- Неда, нищо не разбирам. Кой е господин Кадиев?
- Как кой? Сутринта не ти ли каза, че фабриката е негова.
- Коя фабрика? Консервната ли?
- Да глупаче! Той е много добър човек. Чувала съм, че често помагал на изпаднали в беда работници, но ето сега се убедих. Той каза да си почиваш, докато напълно ти се оправи ръката.
Христина не чуваше вече думите на сестра си. Значи мъжа, за когото не спираше да мисли, всъщност е собственика на фабриката. Това я отчая. Никога не би и обърнал внимание. Тя бе просто една недодялана селянка а той… той беше прекрасен.
III
Стефан Кадиев стоеше пред стълбите на голямата бяла къща и пушеше. Вече беше закъснял и гостите със сигурност вече бяха пристигнали. Само мисълта, че трябва през цялата вечер да забавлява Мария и да слуша нескончаемите и брътвежи го изнервяше. Щяха да говорят за годежа. Преди беше приел мисълта за това, защото баща му беше внушил, че това е негов дълг. Но сега… От сутринта не можеше да мисли за друго, освен за зеленоокото създание и тези мисли припълзяваха във вените му, като старо отлежало вино и го замайваха. Христина… Сутринта говори със сестра и, и разбра историята на двете момичета. Бяха сами и беззащитни. В него се беше появил рицаря. Изпитваше необходимост да защитава малката красавица. Да се грижи за нея… Искрящите зелени очи го преследваха непрекъснато. Догарящата цигара го опари по пръстите и той се сепна. Угаси я и влезе в антрето. Прислужницата се спусна да вземе палтото му.
- Дойдоха ли гостите?
- Да, господин Кадиев. В гостната са? Баща ви няколко пъти попита дали сте се прибрали.
Стефан влезе в стаята и се направи, че не забелязва укорителния поглед на баща си. Поздрави гостите и целуна Мария. Водеше се разговор за избухналата вече Втора световна война и се обсъждаше позицията на България в нея. Войната оказваше сериозно влияние върху търговията и двете фамилии бяха сериозно притеснени.
Вечерята мина в разговори за военното положение и Стефан беше почти благодарен за това, но гласът на бащата на Мария го изкара от мислите, които от сутринта бяха завладели съзнанието му.
- Стефане, с баща ти говорихме и решихме, трябва час по-скоро да направим годежа.
- Защо да бързаме?
- Виждаш какво е положението. Тази война обърка всичко. Нашите фамилии, трябва да обединят капиталите си, за да имаме силата да се борим. Аз смятам че другия месец годежа трябва да се обяви!
Стефан се чувстваше, като животно хванато в капан. Когато гостите си тръгнаха той въздъхна облекчено. Баща му го гледаше мрачно и той отново се почувства, като малко дете, направило пакост, което чака наказанието си.
- Беше ли нужно да си груб с гостите?
- Не съм бил груб татко. Просто не искам да ме притискат. Не виждам смисъл да бързаме с годежа.
- Има смисъл да бързаме с годежа!- гневният глас на баща му проряза тишината. Ти изобщо не знаеш в какво положение съм. Проклетата война ще ме разори! Всичко е заложено в банката. Говорих с Мутафчиев. След като се ожениш за дъщеря му, ще вложи пари във фабриките. Ти какво искаш? Да загубим всичко ли? Без повече приказки! Другия месец правим годежа!
IV
Тази сутрин Христина се събуди късно. Сънуваше, че е във фабриката, а машините издаваха много странен звук - все едно някой беше взел пръчка и удряше по тях. Стреснато отвори очи и разбра, че някой чука по вратата. Бързо скочи, а когато отвори, сърцето и ускори ритъм, и тя имаше чувството, че ще се строполи на земята. На прага стоеше той. Очите му изпиваха лицето и, още зачервено от съня и разпуснатите и коси. С бялата си нощница му приличаше на ангел. Така красива и нежна, като едно прецъфтяло глухарче и имаше чувството, че ако изпусне дъха си тя ще полети пръсната на безброй страни.
- Вие тук?
- Отбих се да проверя как е ръката ти и дали имаш нужда от нещо.
- Добре съм. Не боли много. Много ви благодаря за всичко! Ако не бяхте вие не знам как щяхме да се оправим с Неда.
- Искаш ли да се разходим?
- Да се разходим? С вас!?
- Да. Хайде, облечи се. Ще ти помогна.
Христина нямаше време да протестира, защото той влезе в стаята. Тя свенливо сведе очи. Не можеше да укроти блъскащото се в гърдите и сърце. Руменина пропълзя по нежното и лице. Ще се разхожда с него. Той иска тя да се разходи с него. Повтаряше си го наум, но мозъка и отказваше да го приеме. Сигурно пак сънува, но не.Стефан стоеше пред нея.. Господи, какво да облече. Нямаше нищо друго освен две три овехтели рокли. Извади едната и той и помогна да се облече. От срам не смееше да го погледне. Мъжът наметна на раменете и белия шал на сестра си. Момичето се стараеше се да не гледа към протритите си и ожулени груби обувки. Заслиза бавно по стълбите, защото краката и трепереха от вълнение.Стефан нежно я придържаше. Колата ги остави пред входа на един парк. Имаше много хора, които се разхождаха в слънчевия октомврийски ден. В началото Христина се смущаваше, но той се държеше така топло. Разказваше и за Франция, за семейството му, за фабриката. Той се изуми от това, че тя познава творчеството на редица писатели и поети. От малка обичаше да чете, а когато майка и започна да чисти лятната вила на едно богаташко семейство, младото момиче тайно вземаше книги от богатата им библиотека, и нощем малкото прозорче на стаята и светеше почти до сутринта. Нощем четеше, а през деня мечтаеше. Мечтаеше за живот различен от селското сиво ежедневие. Бяха се улисали в разговора, когато, чуха зад себе си вик:
- Стефане!
Обърнаха се и тогава Христина видя червенокосата жена от гарата. Беше в разкошна тюркоазена рокля с малко кокетно чадърче. Косите и бяха пуснати по раменете на красиви вълни а на главата имаше нежна, като паяжина воалетка.
- Мария!? Какво правиш тук?
- Аз ли какво правя тук?
Погледа и се плъзна с отвращение по износената рокля на Христина, по старите и ожулени обувки и лицето и се изкриви от ярост.
- Коя е тази? Някоя слугиня? Какво правиш тук с тази?
- Престани!
- Погледни я! Как можеш да се показваш с тази дрипла?
Кръвта се беше дръпнала от лицето на Христина. Усещаше всяка дума, като плесница върху лицето си. Не можеше да си поеме дъх. Обърна се и побягна. Чуваше гласа на Стефан, но не можеше да спре да тича. Излезе от парка и не знаеше накъде да поеме. Сълзите обливаха лицето и. Нямаше представа колко време вървя, докато стигна до познатите улици. Когато стигна до дома си той я чакаше долу.
- Христина, полудях от притеснение! Не трябваше да бягаш.
Сълзите отново заляха страните на младото момиче. Тя погледна Стефан и прошепна:
- Тя е права! Аз съм една бедна селянка и те излагам!
- Не говори глупости! Ти си невероятна! Има ли значение едно парче злато, дали ще бъде обвито с коприна или дрипа. То си остава парче злато.
Стефан нежно изтри сълзите по нежните и страни, и повдигна брадичката ù. Сините му дълбоки очи се впиха в нея.
- Знаеш ли, че откакто те срещнах, не спирам да мисля за теб. Не искам да има сълзи в тези красиви очи, а само смях и щастие. Обещавам ти, че ще направя така в тях да няма сълзи.
- Сълзите на Христина рукнаха отново, но този път от щастие.
V
През следващия месец Стефан и Христина се срещаха всеки ден. Още след злополучната среща с Мария в парка, в стаята на момичето нахлуха няколко добре облечени жени, натоварени с пакети и кутии. Христина гледаше с изумление копринените рокли, екстравагантните шапки и кожените наметки. Нямаше нужда да пита от кого са. Тя знаеше. И когато на следващия ден Стефан дойде да я вземе, вратата му отвори приказно създание, облечено с червена сатенена рокля, поръбена с красива черна дантела. Черните и къдрици бяха събрани в елегантен кок, скрит под черна широкопола шапка.
- Господи, колко си хубава!
Той стоеше на стълбите и не можеше да помръдне. Тази красота изпиваше силите му.
Стефан протегна ръце и момичето потъна в прегръдката му.
- Благодаря ти! – прошепна Христина.
- Аз ти благодаря, за това, че ме караш да се чувствам жив. Намерих щастието в теб. Обичам те!
- И аз те обичам! Не можеш да си представиш колко много!
Устните на влюбените се сляха в тяхната първа целувка. Целувка с вкус на щастие.
Дните им минаваха в очакване на срещите. А срещите минаваха, като миг. Разхождаха се, ходеха на опера и театър. Градяха планове за бъдещето. Стефан беше решил в края на седмицата да съобщи на баща си, че има намерение да се ожени за Христина. Знаеше, каква ще бъде реакцията на родителя си, но беше решен да се бори. Обичаше до лудост младото момиче и нищо друго не беше важно за него. Да, но за съжаление съдбата му беше отредила друго.
VI
Христо Кадиев стоеше в кабинета си и гледаше мрачно през прозореца. Беше ядосан и обмисляше как да се справи със създалата се специфична ситуация. Беше наредил да извикат шофьора на сина му и се надяваше, нищо от казаното, от неговите познати да не отговаря на истината. Още преди месец Мария Мутафчиева беше влетяла при него в кабинета и през плач му беше наговорила небивалици, за някаква дрипава жена. Той не обърна особено внимание на брътвежите и, защото Мария често фантазираше и преувеличаваше. Но ето, днес срещна негов познат, който го поздрави за добрия избор на сина му. Всичко щеше да е наред, ако на тръгване човека не беше казал, че всички очаквали Стефан да се сроди с фамилията на Мутафчиев, но явно е намерил по-добра партия. Възрастния човек остана, като гръмнат.
На вратата се почука и шофьора влезе плахо. След проведения разговор Христо Кадиев беше наясно, че това не е просто невинно увлечение, а нещо доста сериозно. Той нареди на шофьора да изкара колата и да го закара до дома на момичето.
Когато на вратата се почука, Христина припна да отвори, мислейки, че Стефан е забравил нещо. Отвори вратата усмихната и щастлива. Там стоеше мрачен, възрастен мъж, който без да каже и дума я избута и влезе.
- Кой сте вие? Какво искате?
- Аз съм бащата на любовника ти. А, какво искам ли? Искам да го оставиш на мира.
Искам да си събереш нещата и да се върнеш там от където си дошла. Още утре! В противен случай ще съсипя и двама ви. Ще го лиша от наследство и ще направя така никой да не ви вземе на работа! Предполагам, че знаеш, че имам властта да го направя. Или се махни, или рискуваш да му съсипеш живота. Ти не можеш да му дадеш нищо и той ще го осъзнае след време, и ще те намрази. Другата седмица ще обяви годеж и ще се ожени за друга! Още утре се махаш от града! Ясен ли съм?
Христина стоеше пребледняла и трепереше цялата.
- Но аз го обичам! – прошепна едва чуто.
- Не говори глупости! Ако утре дойда и ти си още тук, ще си носиш последствията.
Мъжът блъсна вратата и това изкара Христина от вцепенението. Сестра и се спусна към нея, защото тя се свлече на земята. Светът и беше рухнал. Всички мечти бяха изпепелени. Цяла нощ момичето плачеше с глас от мъка и, когато сутринта дойде, тя прегърна сестра си, погледна красивите рокли оставени на леглото, взе малката чанта и тръгна. Когато влака тръгна от гарата тя дори не се обърна назад. Вече дори не плачеше. Очите и бяха пресъхнали и трескаво блестяха. Не искаше да вижда повече този свят на разбити илюзии.
VII
Стефан стоеше в бижутерския магазин и дълго избира пръстен. Спря се на един мъничък и нежен, като нея, а камъчето на него беше същия цвят, като очите на Христина. Днес щеше да поиска ръката и от сестра и. Нямаше търпение да прегърне малката си вълшебница. Когато стигна дома и се качи по стълбите почти тичешком. Почука на вратата, нетърпелив да усети в прегръдките си крехкото тяло на Христина. Когато отвори Неда, с подуто от плач лице, той изтръпна. Избута я и влезе в стаята. Беше празна, а върху леглото на неговата любима, бяха грижливо сгънати всички неща, които и беше подарил.
- Къде е!- гласът му изхриптя страшно.
- Тръгна си. Баща ви идва вчера. Каза и да се маха. Върна се на село.
Стефан изхвърча от стаята пребледнял, като хартия. Когато стигна до фабриката, баща му го очакваше.
- Защо? Кажи ми защо го направи! Ти ме съсипа! Как можа! – гласът на Стефан ехтеше из цялата сграда.
- Не викай. За твое добро го направих. И за да спася семейството. Нищо не знаеш ти.
- Нямаш право да се бъркаш в живота ми. Аз я обичам!
- Успокой се и ме изслушай. Това твоето е временно увлечение. Много неща скрих от теб, но явно сгреших. Сине, положението ни е критично. Имам огромни дългове към банките и съвсем скоро цялото ни имущество ще бъде иззето. Домът ни, фабриките, всичко. Не разбираш ли че ще останем на улицата. Единствения ни шанс да избегнем пълното разорение е да се ожениш за Мария. С баща и сме се споразумели след годежа дълговете ни да бъдат изплатени. Трябва да го направиш. Няма друг изход. Иначе трябва да живеем на улицата.
Стефан стоеше безмълвен и не можеше да повярва на ушите си. Знаеше, че има финансови проблеми, но не беше наясно, колко сериозно е положението.
- Трябва да има друг изход. Не може това да е единствения вариант.
- Няма, сине. Това е. Ти реши какво предпочиташ. Дали ще избереш една жена, която не си заслужава и ще оставиш родителите си на улицата или ще направиш така, че всичко да е наред. Решавай!
Стефан излезе от фабриката с наведена глава. Разкъсваше се. Седна в колата и нареди на шофьора да го закара на гарата. Купи билет за влака и зачака на перона. Не знаеше какво да прави и какво решение да вземе. Обичаше я безумно, но не можеше да допусне да остави семейството си без дом и доходи. Всичко щеше да отиде по дяволите. След малко влака изпълзя, като огромна змия от гарата а на перона остана един човек. Този човек гледаше след вагоните, и осъзнаваше, че с влака си замина и неговото щастие.
VIII
Влакът лъкатушеше между полето и с всяка изминала минута възрастния човек, се вълнуваше все повече и повече, защото отиваше все по- близо до нея. Бяха минали близо 50 години. 50 години без неговата Христина. Години без радост и щастие. Спомените нахлуха в съзнанието му и навлажниха очите му. Толкова години минаха, а любовта не угасна. Живота му мина в копнеж и мъка. Нищо не успя да запълни празнината в гърдите му – нито родилите му се деца, нито внуците, нито имотите и богатството. Преди няколко години остана вдовец и реши да я открие. Не можеше да си представи, че ще умре без още веднъж да види зелените очи на неговата Христина. Беше разпитвал за нея и разбра, че преди много години съпруга и е починал, и тя сама е отгледала децата си. Влака спря на селската гара и възрастния човек слезе. Попита къде е къщата и, и бавно пое натам, а когато стигна до дома и, ръцете му вече трепереха неудържимо. Не знаеше дали тя ще пожелае да разговаря с него. В двора се мерна силует и той извика. Портата се отвори и Стефан реши, че сънува. Тя стоеше пред него недокосната от времето, млада и красива. Неговата зеленоока красавица.
- Христина… - едва чуто промълвиха устните му.
- Аз не съм Христина. Явно търсите баба ми. Тя почина преди един месец. Вие роднина ли сте?
Стефан не чуваше вече. Нещо се скъса в него Ушите му забучаха и крайниците отказаха да го слушат. Той се свлече на земята и заплака.
- Господине, добре ли сте? Искате ли вода?
- Да, да добре съм. Не се тревожи.
Бавно се изправи и с мъка се затътри към гарата. Там той седна на една пейка, а сълзите мокреха яката на ризата му. Беше закъснял. Отново…
Сутринта го намериха умрял на същата пейка. Усмихнат… Щастлив, че най-накрая успя да намери пътя към Христина.
© Таня Тодорова Todos los derechos reservados