Изборът

 

Една бурна нощ

 

Не трябваше да се съгласява с Лора да ходи на това студентско парти. Какво като е Коледа. Щеше да е една от многото самотни вечери. И рокля нямаше подходяща... Вярно, Лора обеща да й донесе нещо под наем от някакъв ретро-бутик. Все едно отива на бал с маски. Но как да откаже на момчетата...

Бяха добър екип. Втора година работеха заедно. Беше им научен ръководител. Същевременно готвеше и докторската си дисертация. Всъщност техните курсови задания свършиха по-голямата част от работата. За нея остана само да обработи суровия материал, да го обобщи и направи съответните изводи.

- Кой ще поеме твоите студенти докато се дипломират? – попита Лора още от вратата, като я затвори с гръб. Ръцете й бяха заети от голяма, плоска кутия, в каквито слагат сватбените рокли.

- Бухала!

Така наричаха стария професор. За разлика от сегашния декан, той имаше чувство за хумор и приемаше философски прякора си.

- Като му казах, че заминавам за Мароко, дори остана доволен. Само попита колко са и като чу, ме взе на подбив: "Снежанка и седемте джуджета!". Влязох в тона му и казах: "Ако бяха 40, с Вас ще станат Али Баба и четиридесетте разбойника!". А той отговори: "Обади се, ако откриеш някое съкровище в Казабланка и ми прати ксерокопие в пещерата."... Ще остане малко разочарован, като разбере, че са само момчета. Старецът още обича да бърка под полите на студентките, но все по-рядко му се отдава тази възможност, от както го пенсионираха...

Елена влезе в банята да оправи грима си, а през това време Лора разопакова роклята и се опита да я внесе при нея.

- Виж каква прелест, почти без пари!

- Недей, ще се изцапа!

- От какво?! Като те познавам – не бих намерила и косъмче – в твоята баня всичко блести! Голяма маниачка си на тема чистота: като някоя стара мома! Само оня плакат на вратата загрозява картинката.

От вътрешната страна вече няколко месеца висеше залепен голям предизборен плакат с лицата на кандидат-кметовете на известна партия. Най-отпред се мъдреше ликът на Борис Банков(Боби) – нашумял в пресата политик, кандидат-кмет за столицата. До него – пловдивския кандидат – младия, но популярен вече артист Иван Зографски, когото кой знае защо наричаха Алекс. И още цяла плеяда мъже с фотогенични лица, върху които бе налепила ваденки от дъвки, етикетчета и други хартийки.

- Защо не го махнеш вече? Изборите минаха, тези двамата не ги избраха...

- Така проявявам политическите си пристрастия. Нали знаеш, че в Университета е забранено да се говори за политика. А така, вечер седна на тоалетната чиния, погледна ги и им река: "Да ви пикая на партията!"

- Да бе! После сигурно влизаш под душа и си мислиш: "Да беше тука някой от тия двамата, да ми изтърка гърба!" – захили се Лора в отговор.

- Много знаеш... Боже, роклята наистина е хубава! Не е ли малко тясна? И какво деколте! – Елена с усилие се напъха вътре. – Лори, помогни ми с ципа! Нямаше ли нещо по-голямо? Гърдите ми ще изхвръкнат!

- Очите на мъжете ще изхвръкнат, като те видят! И не ме наричай "лори", като че съм папагалче! Хайде, прибери още малко корема! Така. Готово! Супер си! Спящата красавица се събуди, господа!

- Извинявай, но тоалетът ти е доста... пъстър. Не можа ли да намериш нещо по-модерно и за двете?!

- Като че ли малко ти беше три години да носиш черно! Животът продължава! Време е да допуснеш някой мъж в живота си. Огледай се наоколо – все нещо ще се намери!

- Не искам "нещо", а "някой"! Само че там, където отивам, нямам големи шансове...

- Знаеш ли, че твоите любимци от банята Алекс и Боби също ще бъдат довечера?

- О, не! Плейбоите на града в действие – на лов за малки студентки!

- Не се знае кой-кого ще лови. Все пак това са най-желаните ергени... – заяви многозначително Лора.

- Знаеш, че това не ме интересува. Нямах предвид партито. Не ти ли казах, че смених резервацията си за полета - за утре вечер. Дори багажа си събрах. Така че: сбогом София, бонджорно Милано, бон соар Казабланка! Или трябва да кажа "селям алейкум"?

Смеейки се, двете млади жени се качиха в таксито и се отправиха към една вълнуваща празнична вечер, която щеше да им поднесе някои изненади...

 

*  *  *

Партито беше в разгара си.

Лора танцуваше с приятеля си. Бяха заедно от първи курс, сега вече дипломанти. Елена само се чудеше на връзката им – нито се женеха, нито се разделяха. Тя самата беше преживяла два брака. Първият й съпруг я напусна, защото не можа да му роди дете. Това я амбицира да направи нещо с живота си и записа физика и астрономия в Университета, където срещна голямата си любов – Павел. Щастието й не продължи дълго. Само месец след сватбата той загина при автомобилна катастрофа. Оттогава, вече 4 години, беше сама. Още не можеше да го преживее. Не приемаше друг мъж в живота си. Отдаде се на работата, кариерата. Не се събираше с компании, не ходеше по ресторанти, дискотеки, партита... Лора беше по-малката сестра на нейната приятелка от детството и съученичка Моника, която понякога се държеше като нейна майка. Опитваше се да я измъкне от меланхолията и отчаянието, да й докаже, че животът продължава. Едва я накараха поне за Коледа да излезе с тях.

Сега седеше край масата или отегчено танцуваше със своите студенти. А те я гледаха с обожание. Как не бяха забелязали, каква красавица е? А как да забележат – вечно с широките пуловери, дънки и очила! Пуснатите черни къдрици и матовата й кожа контрастираха с роклята в нежно-розов ябълков цвят...

В залата настъпи оживление: влезе "Дядо Коледа" с чувал подаръци и обяви, че си търси Снежанка!

Под червената шапка и зле залепените мустаци всички лесно познаха бившия артист, не успелия кандидат-кмет, депутата, когото жените галено наричаха Боби,а мъжете – Бобъра,заради усмивката му – като реклама на паста за зъби. Студентките се надпреварваха да кокетничат пред него, пърхаха наоколо като пеперуди, но нямаха никакъв шанс! О, имаше много красиви момичета, които той със съжаление отминаваше, шепнейки им: "Някой друг път, мила!". Беше на мода черното – чисто или в класическо съчетание с бяло или червено. Не можеше да избере Снежанка – в черна рокля!

И тогава я видя: седеше с гръб към него до голяма маса в дъното на залата. Нямаше други жени край масата, само момчета и два празни стола. "Не може да е грозна с толкова кавалери!" – мислено ги преброи – седем. Запъти се право към нея. Не беше с бяла, а с бледо розова рокля, но и тя щеше да свърши работа. Дебела и ниска или висока и кльощава – така седнала не можеше да я прецени, но какво значение имаше – няма да се жени за нея, я!

Едно от момчетата забеляза целеустременото му приближаване, досети се и започна да скандира:

- И-ЛЕ-ВА! И-ЛЕ-ВА! – другите подеха възгласа и се изправиха, пляскайки с ръце.

Гласовете им я стреснаха. Беше се замислила за това, че отива в чужда държава, където социалните контакти щеше да осъществява изключително на френски език. Затова реагира като даскал. "Il est va!(ил-е-ва) Ама че безсмислица! Той е...отива. Едно изречение на френски не могат да съставят!" После се усети къде е и че всъщност скандират името й – Илева. Бавно се изправи.

- Стига, стига! Какво ви става?! – Обърна се по посока на погледите им и тогава го видя. Замръзна за миг. Нослето й, сбръчкано в недоволна гримаса, се изпъна учудено.

Кой се удави – тя в неговата синева или той в нейното черно море? Като стар морски вълк той пръв се опомни. Засмя се, подаде й ръка и обяви:

- Ето я и моята Снежанка!

 

*  *  *

 

... Часовете се нижеха бавно. Тя стоеше на подиума и съжаляваше, че въобще е дошла. Пристъпваше уморено от крак на крак и с носталгия си мислеше за старото си кресло пред телевизора и пропуснатата възможност за последно да поседи на него. Понякога поглеждаше със завист момичетата, които се надпреварваха коя да седне в скута на "дядо Коледа" и да му пошепне своите желания. Дали само защото беше уморена? Не си задаваше този въпрос, само отегчено се навеждаше да извади поредния пакет от чувала на Дядо Коледа, а той жадно впиваше поглед в деколтето й. Най-после чувалът се изпразни.

Дядо Коледа свали шапката и червената пелерина, махна мустаците и отново стана известния плейбой Боби. Подаде й учтиво ръка, на която тя се облегна с благодарност и я поведе към масата си.

- Навярно си много изморена, мила! Получаваш заслужена почивка и чаша шампанско.

"На всички ли казва "мила"?" Вместо това се отпусна на стола и промърмори:

- За мен не остана подарък!

- Не се тревожи, ще получиш най-специалния подарък! Запознай се с моя приятел Алекс. Цяла вечер те фиксира с поглед! Ако беше свещица, да си се стопила от толкова огън!

Не му отговори нищо. Нима за подарък й предлагаше приятеля си?! Искаше само да се прибере, да събуе високите токчета и захвърли тясната рокля, която й пречеше да диша. Сети се, че на гардероба бе оставила чанта с дънки и копринена риза – за всеки случай, ако някой шев не издържи.

- Моля да ме извините!- стана и се запъти към изхода. Стига й толкова!

Алекс я проследи с поглед: "Каква жена! Трябва да я имам и то още тази вечер!" и добави на глас:

- Не я оставяй да избяга, като някоя Пепеляшка, Боб! Измисли нещо да я задържиш, а аз ще докарам колата.

И двамата тръгнаха с решителни крачки.

 

*   *   *

 

Навън нямаше никой.

-Видяхте ли накъде тръгна дамата, която излезе преди малко? Алекс отправи въпроса си към портиера, който само сви рамене:

- Никой не е излизал, господине!

-Ти върви, аз ще се върна да я потърся!- и Боби влетя обратно във фоайето. Огледа се – никой. Само дебела гардеробиерка дъвчеше нещо и му се усмихваше сервилно.

-Търсите ли някого, г-н Банков?

-Една млада жена с розова рокля.Да сте видели къде отиде?

-Ей там!- посочи с жест завесата зад гърба си.-Преоблича се!

Банков понечи да влезе, но дебелото туловище препречи пътя му:

-По-кротко! Тук не е бардак!

Каква ли слава му се носеше?! Изтърси първото, което му дойде на ум:

-Трябва да й помогна за роклята!

Жената хвърли един поглед зад завесата и като отсече "Вярно!", му направи път.

Елена се беше оплела във фустите. Не успяла да разкопчае докрай ципа, бе вдигнала роклята в опит да я измъкне през главата си. Вместо това се беше заклещила и шевовете вече пукаха зловещо.

- Имаш ли нужда от помощ?-чу чувствения басов глас на Борис.

- Всъщност...

Той се приближи, но вместо към роклята, ръцете му като магнит бяха привлечени от стегнатите, добре очертани от прашките бузи, едната от които сякаш му се присмиваше с два малки белега, като трапчинки на детско личице.

- От какво е това?- попита, като докосна копринената кожа.

Елена продължаваше да се мъчи с роклята, но започна да обяснява:

-Дядо ми казваше да внимавам с желанията и мечтите си, че може и да се сбъднат! Белезите са от кучето, което ми купиха за 14-ия рожден ден. Добре, че ми взеха пинчер, а не булдог, каквото беше желанието ми!

Не му разказа, как повече от час се бе опитвала да го дресира, хвърляйки фрисби в градината с викове:"Хайде! Върви! Донеси го!",а Влади, съседското момче, й се присмиваше зад оградата. Накрая ядосано срита кученцето и полази из тревата да търси захвърления диск, а Влади се провикна:"Кучетата се подчиняват на командата "дръж!" След секунда тя тичаше пищейки из градината, а злобната гадинка висеше безпомощно във въздуха, но не отпускаше захапката! Влади прескочи оградата, освободи я от кучето и вероятно от чувство на вина влезе в ролята на "чичо доктор" – проми раните с риванол и йод и ги превърза, по-точно залепи ги с лейкопласт. После избърса сълзите й и каза: "Когато бях малък (сякаш на 15 си много голям!) и си ожулех коленете, мама ме целуваше с думите "Ще ти мине като на малко кученце!".Тогава получи първата целувка...

В този момент шевовете не издържаха и Елена най-после се освободи от роклята. Наведе се, извади старите си дрехи от чантата и на тяхно място натъпка роклята. Жалко, че не се сети да си вземе и други обувки – с тези токчета беше като на кокили.

За Боби позата й се оказа непреодолимо изкусителна. Приближи се с гъвкава походка зад нея. С лявата ръка обхвана кръста й и я притисна до себе си, а дясната плъзна отпред под копринения триъгълник на прашките.

- Стига, престани!- с усилие успя да се измъкне, като с малка доза съжаление помисли: "Захапката на този "пес" не е толкова здрава, нищо, че е голям..."

- Подгрявам те, мила!

- Какво означава това?

- Не забеляза ли как се е запалил по теб Алекс? Той те чака!

- Искаш да съм подготвена за него?! Що за мъж си, щом не можеш сам да довършиш нещо, което си започнал, та трябва друг да ти свърши работата!?!

- По-добре прелъстена и изоставена, отколкото започната и недовършена, така ли? Нямаш проблем, мила!- Борис съблече сакото си и огледа стаичката, но нямаше закачалка, нито дори пирон на стената.Само един стол в ъгъла. Запъти се към него.

Елена използва момента и нахлузи набързо дънките и блузата си. Той остави сакото на облегалката и се обърна:

- Защо се отказа?

- На моята възраст тази работа не се прави набързо и на крак! Свикнала съм на някои удобства – душ, бели чаршафи...

- Какво ти е на възрастта?

- Може да съм ти кака!

- "Каки" са мургавелките по околовръстното шосе! Ти си прекалено изискана. Или си от висшата класа?

- Нямах това предвид. Казах "кака" в буквалния, а не в преносен смисъл. На колко години си? 37 – 38? А Алекс?

- Той е на 30, а аз на 39. Защо?

- След няколко месеца навършвам 40.

- Не може да бъде! Мислех, че си по-малка и от Алекс! Тогава какво правиш на студентско парти, ако не си студентка?

- Професор съм. Студентите ме поканиха. Вие също не сте студенти!... Алекс ще бъде ли много разочарован?

-       Едва ли. Важно е как изглеждаш и се чувстваш, а не на колко си в действителност. Да вървим!

 

*    *    *

 

Отвън ги чакаше страхотна кола – черен мерцедес, S-класа. Галантно й отвори вратата и тя седна отзад, а той зае шофьорското място. Не беше единствения пътник на задната седалка. Алекс взе ръката й и целуна отвътре дланта й, а после прекара нежно език по възглавничките в основата на пръстите.

- Как е истинското ти име, Снежанке?

- Елена.- дръпна ръката си, но той я задържа.

- Хубавата Елена... ябълката на раздора...

Алекс постави ръката й върху коляното си, като я покри отгоре със своята и леко преплете пръстите си с нейните.После започна да я движи нагоре-надолу. Допирът с копринения плат на панталона му и това "нерегламентирано" движение й подейства възбуждащо.

Борис запали колата и рязко потегли. Натисна газта и колата полетя с безразсъдна скорост по софийските улици. Всички харесваха този род коли, включително и дупките по улиците, всяка от които искаше лична среща с мерцедеса и то точна тази вечер.

Несвикнала с такова бельо, Елена усещаше болезненото впиване на ръба на дънките на всеки завой и при всяко друсване, което увеличаваше възбудата й и това още повече я ядосваше. Вярно, че отдавна не я беше докосвал мъж по този начин, но това не беше основание да се чувства като разгонена тинейджърка, на която са избили хормоните.Сети се за телевизионната си любимка Али Макбийл – самотница като нея, която преспа с онзи ... скиор, алпинист или сърфист?(забрави вече), с големия..., само защото вярваше, че той заминава на другия ден. Ситуацията беше подобна, само че отпътуваше самата тя. Защо да не си позволи една волност...само тази вечер? Отиваше в друга държава – чужд народ, непознати нрави, друга религия дори! Едва ли скоро щеше да срещне друг мъж с такова силно физическо привличане и възможност за кратка, неангажираща връзка – нали трябваше да пази репутацията си на сериозен учен.

Чу гласа на Борис:

- Алекс, да ти представя вероятно най-младия професор на нашия университет.Впрочем професор по какво?

- По астрономия.Не може ли да карате по-леко, dousement!

- Бързам! Вие двамата бързате ли?

- За какво?- попита Елена, макар че много добре разбираше защо и накъде бяха тръгнали. И двамата й отправиха продължителни многозначителни погледи.

-Внимавай!- извика тя, като се вкопчи уплашено в предната седалка.

Борис настъпи спирачките.Малко преди колата да се разбие в металната порта, последната се отвори.Автоматично – като в американски филм. Влетяха в някакъв двор и се заковаха пред красива триетажна къща.

- Пристигнахме! Заповядайте, мадам! – Борис отвори вратата и й подаде ръка.

 

Изборът

 

Двамата живееха заедно в тази хубава и модерно обзаведена къща. Злите езици биха ги изкарали двойка, ако не бяха многобройните им авантюри и разбити женски сърца.

Първият етаж представляваше голям хол, кухня и сервизни помещения. На втория етаж беше апартаментът на Алекс, а на третия -на Борис. Навсякъде – мрамор, кожа, красиви картини, скъпи полилеи, камини, огледала, старинни пана, персийски килими...

Елена се чувстваше като Пепеляшка в съвременен дворец. Кога бяха спечелили толкова много пари тези млади мъже? Вярно, преди месец Алекс се бе върнал от турне в САЩ и Канада, широко огласено в медиите, но все пак... Нашите артисти и музиканти не печелят като тези от Холивуд! Най-вероятно, като депутат Борис е направил някоя тъмна сделка и още бере от плодовете й... Не й се мислеше за това. "Не съм от тук и съм за малко!"

- Може ли?- попита и още преди да получи разрешение събу обувките си. Краката й потънаха в мекия килим и тя седна уморено в коженото кресло.

- Какво ще пиеш – шампанско или нещо по-сериозно: уиски, мартини...

- Портокалов сок или кола! Пих достатъчно тази вечер, още съм като замаяна...

- Коя зодия си, Елена? Аз съм скорпион, а по източния календар – мечка – попита Алекс.

- Лъв, а по китайския- заек. Защо, какво значение има?

- Ну, заяц, погоди! – обади се Борис, носейки напитките.

- Нали изучаваш звездите – каза Алекс.- Съвместими ли са нашите зодии?

- Аз съм астроном, не астролог! С хороскопи не се занимавам. Макар, че ... гледал ли си филма "Дядя Алик"? Не? Нищо...

- За какво се разказва?- полюбопитства Борис.

- За любов от пръв поглед. Героите май бяха същата комбинация или поне единия...

- За секса не е нужна любов!- прекъсна я Алекс.- И тримата знаем защо сме тук!

- Това беше грубо.Имам ли право на избор? – попита тя, като изгледа първо единия, а после и другия, опитвайки се да срещне очите им.

- Разбира се! Тест ли ще ни правиш или конкурс по документи, със събеседване?- пошегува се Борис.

- Сериозно. В едно телевизионно предаване на ВВС се опитаха да оправдаят похожденията на мъжете със стремежа за размножаване и количеството сперматозоиди, които организмът им произвежда – стотици милиони, в сравнение с женските яйцеклетки, които са няколко десетки хиляди.Точните цифри не помня. Жените носят отговорност за следващото поколение, затова са по-придирчиви и избягват случайните контакти.

- Как ли пък не!

- Факт е, че физическото привличане между мъжа и жената се дължи на химични реакции.- продължи тя без да обръща внимание на възклицанието на Алекс.- При секса участват всички сетива: първо виждаш партньора си и образът му, начинът по който се движи, жестовете, мимиките ти харесват или не. Чуваш гласа му и той те вълнува. Изпитваш желание да се доближиш до него, да го докоснеш. Когато си достатъчно близо се включва и обонянието. И ако всички отзиви до тук са положителни, организмът ти произвежда феромони – особени летливи вещества, които влизат в химична реакция и в мозъка се оформя желанието за сексуален контакт.

- Не пропусна ли някое от сетивата, "професоре"? Ами вкусът?

- Да. Точно такъв ще е моят тест, ако позволите. Ще целуна единия, после другия и ще взема решение...

Алекс седеше, кръстосал крака на дивана, а Борис се бе подпрял на облегалката на другото кресло. Докато говореше, Елена бе станала и разхождайки се от единия до другия мъж, илюстрираше думите си с жестове, мимики, докосване до ръката, гърдите, лицето.

- Може ли?- обърна се първо към Алекс. Макар и по-млад, тя правилно бе преценила, че той е водещата фигура от двамата. Спомни си, че Борис искаше да я подготви за Него, защото Той я искал! Как да го отхвърли, без да накърни егото му?

Докосна устните му с устни и той ги разтвори леко с език, обходи зъбите, потърси езика й и го засмука. Отдръпна се, целуна брадичката й, захапа закачливо долната й устна и отново преплетоха езици.Този път тя го засмука и така продължиха любовната игра повече от минута, през която ръцете му нетърпеливо обхождаха тялото й. Помисли си, че грубите му понякога думи са само прикритие за нежна,наранена някога душа, която се опитва да отмъсти на целия женски свят за старата болка. Помисли също, че сексът с него би бил нежен и приятен. Все пак се откъсна от прегръдките му.

Отиде в кухнята и наплиска лицето си с вода. После си сипа чаша сок и я изпи. Върна се и застана пред Боби.

- Твой ред е!

- Ела, мецо, изяж ме! – засмя се той и като я притисна към гърдите си я зацелува с такава страст, че дъх не й остана.

След десетина минути чу гласа на Алекс:

- Да считам ли, че изборът е вече направен?

- Извинявай!- погледна към него Елена. Лицето й беше зачервено, а устните – подпухнали.

- По-добре се качете горе, да ви не гледам!

Послушаха го. По стълбите Боби й пошепна съзаклятнически:

- Получаваш душ и бели чаршафи, както пожела!

- Има баня тук – Боби отвори една врата – и на горния етаж, където са моите покои. Цялата къща е на твое разположение. Можем да се любим в банята, в спалнята, както и във всички стаи подред.

- Би ли ме изчакал отвън?

- Разбира се.- намръщи се той.- В шкафа има чисти кърпи, но халатът е на Алекс.

Елена пусна топлата вода да пълни ваната. Погледна към вратата, видя, че не се заключва отвътре и не че се притесни, но й стана неприятно. Всъщност, банята в нейния апартамент също нямаше ключ, но тя живееше сама...Съблече дрехите си и ги закачи. Реши да вземе душ, докато се напълни ваната. Тъкмо натърка косата си с шампоан, когато усети две студени ръце на кръста си.

- Спомних си, че не можа да си разкопчаеш ципа на роклята и реших, че ще имаш нужда някой да ти сапуниса гърба.

Чу захлопването на вратата, но не можа да прецени от коя страна – лицето й беше в пяна, а очите – затворени. Пъхна главата си под душа. Докато измие шампоана, Боби сапуниса цялото й тяло, включително най-интимните места.

- Защо не ме изчака? Много си... сръчен!- погледна го и се изчерви. Бързо влезе под водата, изплакна се и грабна една хавлия, с която уви тялото си.

- Не знаех, че зряла жена може да се изчервява като малко момиченце! Така си още по-красива! Ела!- Боби и подаде ръка.

- Помолих те да ме изчакаш!- отстъпи тя назад, докато краката й опряха във ваната.- Виждам, че си приготвил ваната. Няма да се бавя!

- Ваната е на Алекс!Нека се качим горе! После ще се изкъпем заедно!

- После? Не бъди нетърпелив! Само малко ще се потопя и идвам!- замоли го тя като малко дете, на което не разрешават да опита сладоледа, сервиран на масата.

- Не влизай във ваната!

- Нали ти казах, няма да се бавя!

Все още с гръб към ваната та спусна ръка във водата и загреба:

- Виж каква пяна! Не съм вземала вана от години! Банята ми е толкова малка...

- Ще съжаляваш!- каза Боби и излезе.

"Чак пък толкова!"- Елена закачи кърпата и спусна крака във ваната. Подхлъзна се, не можа да се задържи и цопна във водата. Тогава усети, че не е сама. Една руса глава се надигна и две мъжки ръце изтриха пяната от лицето.

- Алекс?! Какво правиш тук?

- Това е моята баня. Боби те предупреди, че съм във ваната, но ти не искаше да го чуеш!

- Не съм те видяла да влизаш. Не предполагах, че може да си вътре!

- Човек предполага, а господ разполага! Впрочем, прочетох хороскопа: мъж-скорпион и жена-лъв са идеалната двойка. Звездите вещаят дълъг и щастлив съвместен живот... Аз наистина искам да те направя щастлива, поне тази нощ!

Елена се опита да стане, но той я дръпна надолу и тя се озова седнала в скута му. Ръцете му обхванаха гърдите й и тя усети между краката си набъбващата му мъжественост. Опита тактично да се измъкне:

- Извинявай, но ми причерня. Сигурно кръвното ми е паднало. Може ли чаша кафе или малко шоколад, ако има?

- Всичко има за теб! И на мен започва да ми причернява – толкова съм напрегнат! Можеш да отлагаш, но няма да ти се размине. Съдено ни е да сме заедно, независимо в какво вярваш – в господ или в звездите!

 

*    *    *

Двамата лежаха в томителна умора на голямата спалня. Както бе предположила, Алекс бе нежен и всеотдаен любовник. Чувстваше се на седмото небе. Дори огледалните врати на гардероба, заемащ цялата отсрещна стена, в които многократно се отразяваха голите им тела, всичко това вече не я смущаваше. Беше чула, че само 25 на сто жени изпитвали оргазъм при полов акт и то не всеки път. След тази нощ тя бе една от тях!

Като си помисли, че можеше да замине, без да е преживяла това! Спомни си как бе поставяла малки бариери, които отпадаха една след друга. Първо забраняваше да пипа гърдите й, после интимните целувки надолу от пъпа... Накрая, когато я облада, той не се сдържа и попита: "А сега какво е забранено, скъпа?" Отговори му: "Мисленето!" И наистина, като си помисли какво прави тук... и отново го пожела!

Обърна се към него. Лежеше по гръб. Дишането му се бе нормализирало. Очите му бяха затворени, но не спеше. Прекара пръсти през тъмно русите му къдрици. Не можа да си спомни цвета на очите му: светли, може би пъстри, но кой цвят беше доминиращ? Поиска отново да ги види, да се потопи в тях... Целуна слепоочието му и потърка буза в неговата, но се дръпна изненадано. Беше забравила това усещане – на набола мъжка брада... Той се засмя и я погледна. Сториха й се блестящи, изумрудено зелени. Психолозите казват, че зеленият цвят успокоявал. Тези очи й действаха по всякакъв друг начин, но не и успокояващо. Дали не започваше да се влюбва? Тогава се сети, че не бяха ползвали презерватив. Тя не пиеше противозачатъчни – не й бяха нужни! До тази вечер. Ами ако?...

Сподели с Алекс страховете си. Той извади едно хапче от чекмеджето на нощното шкафче и й го подаде:

-Трябваше да ми кажеш! Това е за еднократна употреба. Предпазва 24 часа. Да се надяваме, че не е късно! Изпий го.

Елена с мъка преглътна хапчето. Седна угрижена в леглото. Дали си заслужаваше заради една случайна бременност да загуби изгодния договор и работа в чужбина? На нейната възраст не беше безопасно да ражда. От друга страна това можеше да е последната й възможност... Разтърси ядосано черните си коси: що за глупости се въртяха в хубавата й главица? Тревогата й беше неоснователна! Ако можеше да има деца, първият й съпруг нямаше да я напусне! В очите й се появиха сълзи...

Алекс разтълкува погрешно сълзите й и започна да я утешава, целувайки нежно очите й, нослето, устните... После целувките станаха по-страстни и телата им отново се преплетоха. Не след дълго достигнаха заедно върха за ... кой ли път тази нощ. Това последно вълнение я изтощи напълно и Елена потъна в обятията на съня.

 

*    *    *

През пердетата се процеждаше мека светлина. Колко ли беше часът? Елена осъзна, че не светлината, а ласките на Алекс я бяха събудили. Като че нещо тревожно витаеше във въздуха.

- Ненаситен си! Остави ме да взема поне душ!- промърмори тя.

Ръцете му пуснаха гърдите й. Тя въздъхна облекчено и се надигна. Той бързо промуши крака си под нея, хвана бедрата й и я намести в скута си.

- О!- това я разсъни окончателно.- Но кой...

Искаше да каже: "Кой ти дава право да постъпваш така с мен", когато осъзна, че това не е Алекс. Дръпна се рязко напред. Той бе изненадан, но не я изпусна. Тя успя да се извърти в ръцете му.

- Боби! Какво правиш тук!? Къде е Алекс?

- Снощи искаше мен, а сега питаш за Алекс! Впрочем, как разбра, че не е той? Структурата на телата ни, килограми, ръст, мускулатура са почти еднакви.

- Физиката не е от значение. Снощи ви казах, че това е химия с участието на всички сетива. Усещането е различно! Пък и толкова отдавна не съм била с мъж, че не бих сбъркала Алекс с който и да е друг. Той ме направи безкрайно щастлива тази нощ. За първи път изпитах оргазъм и това преживяване няма да забравя никога. Но защо ли ти обяснявам тези неща?

- Аз също мога да те направя щастлива!

- Ти си много привлекателен мъж и аз вярвам, че говориш съвсем искрено. Но аз не съм от жените, които си лягат с един мъж , а се събуждат с друг. Така че нека прекратим тази неловка ситуация.

Тя се изправи и бързо облече дрехите си. Отново си спомни думите на дядо си: "Внимавай, какво си пожелаваш!" Образите на двамата мъже бяха последното нещо, което виждаше преди лягане месеци наред – от плаката в банята. Затова не й бе чудно, че често ги сънуваше. Но голата действителност ( Боби седеше в другия край на леглото и огледалните врати на гардероба отразяваха голото му тяло), та голата действителност се превръщаше в материализиран среднощен кошмар, в който тя се любеше с мъж, чиято лява половина на лицето беше на Алекс, а дясната – на Боби. Осъзна, че последният й говореше нещо и се вслуша в думите му.

- ... всичко това, което каза, доста ще повдигне егото на Алекс. Честно, завиждам му!

- Нима ще му разкажеш за какво сме говорили?!

- Не е необходимо! И сам е чул и видял всичко.

- Видял ли? Как?!

-Едно от тези огледала отсреща не е врата на гардероба, а прозрачна стена на малка стаичка, откъдето Алекс наблюдава как чукам изотзад момичетата му, а те крещят неговото име.

- Наистина ли? И това се харесва и на двама ви?! Колко гнусно! Боже, къде съм попаднала! А аз му изказвам благодарност! По дяволите! Не искам да оставам и секунда повече тук!  Да не би и снимки да правите?! Добре, че довечера отлитам и няма опасност да срещна някой от вас следващите няколко години! – и тя се спусна бързо по стълбите.

 

*    *    *

 

Долу в хола я пресрещна Алекс. Кога и как ли беше стигнал там преди нея? Опита се да я прегърне, но Елена намери обувките си, грабна ги и изтича боса навън. Изгледа сепнато металната порта, постоя минута-две, колкото студеният въздух да охлади пламналата й глава, и се върна обратно. Седна на дивана и без да адресира искането си, каза:

- Донесете ми чантата и ми повикайте такси.

- Елена, чуй ме!- Алекс се опита да й обясни, че е бил в банята, когато Боби е влязъл при нея. Че не той го е пратил там и няма никаква тайна стая...

- Не искам нито да те чувам, нито да те виждам! Никога през живота си!- и тя излезе навън да чака таксито си.

- Но аз те обичам!- прошепна отчаяно Алекс.- Как да ти го кажа, за да ми повярваш...

- Какво си мърмориш там?- запита Боби.

- Защо го направи?!- гневно се обърна към него Алекс.

- Защо винаги искаш най-хубавото за себе си? А аз трябва да обирам трохите? Тя избра мен, а ти ми я отне!

- Като толкова си държал на нея, защо така лесно ми я отстъпи?

- Късно осъзнах, че е нещо по-специално- Борис смени гневното кресчендо с пианисимо- Че не е като другите! Знаеш ли, че е с 10 години по-стара от теб?

- Нима?!

- Да не мислиш, че на студентската скамейка се става професор?

- Мислех, че се шегуваш, заради склонността й да философства и изтъква уж научни данни като доводи. Наистина ли е професор?

- Да. Виждаш ли колко малко знаеш за нея, а твърдиш, че я обичаш!

- Любовта не е знание, а чувство! Ти кога успя да научиш тези неща?

- Поразпитах я в гардеробната.

- Какво друго знаеш? Какво още ти е казала?

- Че заминава тази вечер за чужбина.

- Какво?! Къде? Защо мълча досега?- и Алекс изтича навън.

Видя таксито да потегля, но не успя да види номера. Върна се в къщата и набра по мобилния поръчки на таксита. Оттам не пожелаха да му дадат никаква информация.

- Какво точно ти каза, Боби? Спомни си! С какво ще пътува и къде?

- Не знам. Беше много ядосана... Каза, че довечера отлита и ще отсъства няколко години. Затова реших, че заминава някъде далече – в Австралия или Щатите, може би... А няма да лети за Варна или Атина, например.

Пътища много... за никъде. Отлита довечера – какво ли значеше това? В 22... 20... 17 часа? Дори не знаеше фамилията й – ако имаше свой човек в администрацията на летището да провери резервациите! Какво да прави?

Нахлузи джинсите и един пуловер. Погледна се в огледалото и не остана доволен. Изглеждаше като хлапак. Нямаше да го вземе на сериозно. Облече си вълнен костюм и сложи вратовръзка. Едно цвете ли да вземе или цял букет? Погледна часовника – 13.30 ч. Ще успее. Както пееше Висоцки: "Еще на вечер!"

В 16.30 часа вече нервно крачеше из залата на аерогарата и мислеше, че прилича на глупак с този костюм и червената роза в ръка. Погледна таблото – имаше полет за Париж в 17.10 и за Милано в 18.00 ч. Най-после я видя. Влачеше огромен сак на колелца и той се спусна да й помогне...

 

...Говориха много, за разни неща. Научи, че ще лети с "Ал Италия" през Милано за Казабланка, където имала договор за 4 години като преподавател. Хранела големи надежди да събере материали за нова научна дисертация. Не виждала перспективи за себе си, ако остане в България. Тяхната връзка също нямала бъдеще. Да, възможно било той да я обича. Тя също не била съвсем безразлична към него, но...

Каквито и доводи да изтъкваше Алекс, не можа да я убеди да остане. И когато повикаха пасажерите за Милано, тя тръгна, а той дълго гледа след нея.

Навън заваля сняг на едри парцали, за радост на децата. Най-после истинската зима настъпи. Снежинките падаха като големи бели лястовици, дошли да излекуват всяка болка и мъка на този свят.

Но не и неговата...

 

Казабланка

 

Елена гледаше тъжно през прозореца. И тази година Коледа и Нова година отминаха без сняг. Тук, в Казабланка, климатът бе много по-мек. Дори къщите се строяха без комини, с плоча отгоре. Но имаха едно голямо преимущество – вътрешен двор, където нейния Сашо буташе камиона си, а тя можеше да работи и да го наблюдава през прозореца, без да се страхува, че някой истински камион може да бутне него.

Погледнати през призмата на времето, трудностите, които трябваше да преодолее, днес й се струваха нереални.

Още първата година смени четири квартири. Когато пристигна нямаше представа, че ще трябва да събере от нулата новия си дом. Подписа 6-месечен договор за доста висок наем и имаше високи очаквания за първата си квартира, но голата истина й се представи под формата на две голи стаи. Дори бойлер нямаше в банята, само мивка и празни шкафове в кухнята. Добре, че й дадоха авансово една заплата. Не можеше да се оплаче от заплащането, но и не можа да задели "бели пари за черни дни", както казваше баба й.

Първия месец премина в пазаруване. Най-напред трябваше да си купи легло и матрак, възглавница, одеяло и чаршафи. После – маса и два стола за кухнята, газов котлон и посуда. Сутрин си кипваше едно джезве кафе. Обичаше го гъсто и силно, с много захар и в голямо количество. Рядко пиеше кафе през деня – бързо научи, че кафенетата са само за мъже. Имаше страшно много кафенета, с много масички, изнесени на тротоарите дори и през зимния сезон./То пък една зима.../ Обслужваха я учтиво, но я гледаха, както се гледа човек с ескимоски костюм на нудистки плаж. Всъщност, сравнението едва ли е подходящо, защото се оказа, че мароканските жени дори и на плажа не събличат роклите си, но това разбра по-късно.

И така, след кафето тръгваше по магазините. Скоро научи да се пазари. Щом разберяха, че е чужденка, търговците надуваха цената двойно, че и тройно. Тя съответно предлагаше ¼ от обявеното.След половин час пазарлъци достигаха до приемлива и за двете страни сума. През този месец намрази пазаруването за цял живот. По-късно си нае домашна помощничка и остави това неприятно задължение на нея.

Извади късмет с последната си квартира – намираше се точно срещу колежа, в който преподаваше. На първия етаж имаше аптека. Елена живееше на третия етаж, а на втория бяха хазаите. Аптекарката Зинаида Ивановна от 25 години беше женена за Халид и имаха една дъщеря Цурия, безработна медицинска сестра.

Първите седмици ходеха заедно на покупки, за да може Цурия да научи какви са вкусовите й предпочитания.

Елена с учудване установи, че има много арабски думи, еднакви или близки по звучене с българските, като "кюфта" – кюфте, "табашир"- тебешир, "кебап", "кибрит" и др. Веднъж Цурия й предложи да си купи традиционна мароканска рокля "джалаба", дълга до глезените, в цвят лила. Елена отговори, че й прилича на ... пижама и продавачът веднага й предложи една пижама. Научи и други думи със същото звучене, но с различно значение, като "дар" – къща, "елф" – хиляда, "насрани" – неверник, не-мюсюлманин и др.

Имаше и смешни и конфузни ситуации. Веднъж, на една сергия видя типично турски фесове. Не беше виждала по улиците мъже да носят фесове, но току пред тях един добре сложен младеж си купи. Ей така, от любопитство, попита "Combien coute... le fez?"- колко струва. Но понеже на сергията имаше и други видове шапки, употреби думата "фес", предполагайки, че като е дошла от турския език, думата има същото значение и на арабски. Продавачката се ококори, но знае ли ги човек чужденките какво точно искат, поиска уточнение – Quel /какъв/ fez?

Цурия хихикаше, закрила уста с ръка, а Елена сви рамене – Как какъв? Марокански.

Продавачката повика жената от съседната сергия и заговори бързо нещо на арабски. Цурия не издържа и се разсмя с глас. Дръпна Елена за ръката и я отведе настрани. Всеки път, когато Елена я попиташе какво толкова е казала, Цурия избухваше в смях. Едва след като се прибраха в квартирата й обясни, че "фес" на арабски означава "задник"...

 

…Адаптацията беше трудна, защото всичко беше различно, не само климатът и нравите. Когато започна работа, установи, че един учебен час се равнява на два астрономически часа. Започна да си купува шишенца с минерална вода, не само защото гърлото й пресъхваше още към края на първия час. В началото, докато възстанови напълно френския си език, правеше тактически паузи отпивайки от водата, докато си спомни някоя забравена дума. За да запълни времето, често чертаеше схемите направо с маркера върху бялата дъска, докато веднъж един колега реши да я въведе в света на съвременните научно-технически средства и приложението им в преподавателската дейност, показвайки й как се работи с шрайбпроектор, диапроектор и мултимедиен проектор. Явно някой беше докладвал за нейните методи на обучение. Междувременно, тези паузи не й бяха вече необходими, защото така бе свикнала с езика, че започна и да сънува на френски.

Около три месеца след като беше пристигнала, отбивайки се в българското посолство за вестници, Елена прочете статия в сп."Елит" за възраждащото се българско кино и многообещаващите млади таланти, сред които беше и неговото име: Иван Зографски – Алекс. Тъкмо беше разбрала със сигурност, че бурната коледна нощ не е останала без последици. Не знаеше да се радва или да съжалява. Взе трудно решение – да не пропуска този шанс.

Изряза снимката му от списанието и я забоде с едно кабарче на кухненския шкаф над мивката. Внушаваше си, че търка толкова ожесточено ръцете и лицето си, защото сапунът не е качествен, а не за да измие спомена за допира до неговото тяло и горещите му целувки. И когато готвеше, сълзите й не бяха за него, а заради лука... И да искаше, не би могла да го забрави – под сърцето си носеше неговото дете.

После сложи изрезката в картонена рамка и я премести на по-престижно място – на стената до кухненската маса. В дългите самотни вечери водеше с него измислени разговори:

- Да знаеш каква гозба съм забъркала... Че то за прасе като тебе – бъркане му трябва!...

Или отговаряше на незададени въпроси:

- Какво готвя ли? Каквото стане! И без това няма да го опиташ...

След като се роди детето премести снимката в спалнята. Вечер го гушкаше и си мислеше:"Само това ми остана... Дали щяхме да бъдем щастливи и още заедно?"

 

*  *  *

 

Александър, почти тригодишният й син, беше за Елена осмото чудо на света. Не само защото беше "нейното гарванче – най-хубавото птиче". Растеше здраво и едро за възрастта си дете, палаво и буйно, като всички момчета. Или поне тя си мислеше така.

Думите "Не пипай там!" възприемаше като сигнал "Vites! Действай бързо!".Току що проходил, на 11 месеца /няма и годинка/: гледа те в очите със своите невинни зелени оченца, а пухкавата му ръчичка (да се чудиш откъде събира толкова енергия) се стрелва напред и за секунди закопчалката на куфара е повдигната, а съдържанието му се е разпиляло по земята - и това с непознат на гарата. Може и отзад: опрял гръб на библиотеката в квартирата и още неизрекла:"Не пипай книгите!", първата редица с ефекта на домино е вече на земята.

Или вече на две години, иска да пие пюрето си от шише. Елена му го приготвя, мърморейки: "Ти да  не си бебе! Изхвърли вече това шише!". След десетина минути носи шишето си празно в кухнята и иска чаша.

- Къде е пюрето?

- Там!

Отива в спалнята и какво да види: произведение на съвременното художествено изкуство! Не е смешно! Килимът бе изпран, но тапетите...

Сашко имаше необикновена памет – наследена може би от баща му? Знаеше песен за всяка играчка: за влакчето, за камиона, за куклата и мечо, за зайо... Дори за обикновените, ежедневни дейности бяха намерили и научили песен.

Сутрин: "Хей ръчички... едната мие другата...". После: "Паячето Ици-Бици... оправя своето легло..." и т.н.

За Коледа Елена му подари костенурка, корубата на която представляваше въртящ се глобус – физическа карта на света. Разказа му, че някога хората вярвали, че земята е плоска и се носи в пространството на гърба на огромна костенурка. Корубата на истинските костенурки е техния дом, в който те се скриват при опасност. Нямаха подходяща песен, но до вечерта той сам я измисли:

Бавно ходи баба костенурка,

щото носи на гърба къщурка.

Тя във къщи никой не приема,

че е много, много изморена.

 

Но колкото и да се опитваше, Елена не можеше да го накара да научи каквото и да е стихотворение. Пробивът дойде неочаквано. Когато се прибра от работа една вечер, детето се втурна да я посрещне с думите:

-Мама, мама, паслушай что сказала хазяюшка!

-Разбрахме ли се да говорим на български! Забрави ли вече? Ние сме българи и нашият език е българския! Българче да се наричам, първа радост е за мене!

-Слушай!- помоли я Сашко, стискайки малко зелено оловно войниче. – Раз, два, три, четыре, пять, вышел зайчик пагулять...

Прегърна го и се замисли – какъв ли ще стане като порасне? На три години само, говореше свободно български език, справяше се добре за възрастта си с френския и знаеше повече арабски думи от нея. Да прибави и руски – ще му дойде много! И без това, когато беше развълнуван и бързаше нещо да й каже, смесваше думите, а тя го прекъсваше:

- Без джарла-парла, говори ми на български!

 

*    *    *

 

Когато договорът й изтече, въобще не се замисли. Продаде каквото можа от придобитото през годините имущество – хладилник, телевизор и т.н., а каквото не можа, подари на приятели и на хазайката. Събра си куфарите и резервира билет за България. С учудване установи, че еднопосочните билети са по-скъпи от тези с отиване и връщане. Затова, за да спести пари, а може би и за да си остави вратичка – резервен изход, си купи тримесечен билет от Луфтханза. После се обади на Моника да я посрещне на летището.

Мароко не отговори на очакванията й. Толкова беше слушала за красотата на Казабланка, а беше свидетел на такава мизерия и мръсотия...

Не, не съжаляваше за нищо, макар че плановете й за нова дисертация също се провалиха. От грижи за детето не й остана време за научна работа, но не би заменила за нищо на света своето малко слънчице.

Човек често попада в житейски ситуации, когато трябва да избира.Тя направи своя избор и не съжаляваше. Онази нощ промени драстично живота й. Даде му нов смисъл. Искаше да отгледа и възпита добър човек от своя син, но си даваше сметка, че за едно момче е от особено важно значение присъствието на бащата. През изминалите години доста мъже се бяха опитали да спечелят вниманието й – араби, французи, испанци: умни, хубави, сексапилни... Но й липсваше "тръпката", желанието да се посветиш изцяло на някого, пък било то и само за една нощ...

Понякога, като гледаше по телевизионните филми влюбени двойки да се целуват, усещаше странно прималяване ниско в стомаха. Така и не можа да забрави Алекс. И как би могла – Сашко беше пълно копие на баща си: същите зелени очи и меки тъмно руси къдрици.

Той имаше право да знае, че е станал баща, независимо дали това ще му хареса или не. Рано или късно, щеше да разбере. Най-ценното, което беше научила от своя баща беше, че проблемите не трябва да се отлагат, а да се решават своевременно. Оставиш ли ги да се трупат, в най-неподходящия момент се изсипват отгоре ти и те отнасят като лавина.

Затова реши да се върне и да се изправи лице в лице със своя проблем. Да го погледне право в зелените очи и да му каже...

 

Отново у дома

 

Не беше толкова лесно, както си го представяше. Животът й въобще не тръгна като по масло. Върна се в старата си гарсониера, но не и на старата работа. С помощта на приятели я назначиха в Националната природо-математическа гимназия като учител. Учителската заплата й се видя мизерна. Трябваше да се откаже от много работи. Малкото й спестявания се стопиха като лански сняг. Дори се наложи да изключи радиаторите в кухнята, но остави парното в стаята, която й служеше и за дневна, и за спалня, и за детска. Вече само по празници правеше любимата плодова салата на Сашко – с много сметана и банани, киви, манго, ябълки, портокали и т.н. Но й костваше доста усилия да го убеди, че рожденият ден е един път в годината и че камиончетата нямат рождени дни, след като вече бяха празнували този на Мечо във вторник, на Зайко – в петък и на слончето Бимбо в неделя. Добре, че повечето му играчки бяха на колела. Ако беше момиче и имаше толкова кукли, колкото коли, самолети, влакове и камиони, щеше да се завихри такава фиеста от рождени дни...

Със септември дойде началото на учебната година и за двамата. Записа детето в детска градина с интензивно изучаване на чужди езици – не искаше то да забрави френския.

Сутрините прекарваше в училище, следобедите – със сина си, а вечерите – в театъра. Веднъж заведе и Сашко, но той заспа още на първото действие и се наложи да се приберат преди края на представлението. Беше ходила вече на няколко представления, не пропускаше премиера, но все не събираше кураж да го заговори.

Една вечер срещна  Борис във фоайето на театъра.

- Елена? Какво правиш тук? Кога се върна? Алекс много ще се зарадва да те види!

- Още ли мислиш първо за него?

- Не, но той наистина ща се радва да се срещнете отново!Ще останеш ли след представлението?

Елена само сви рамене. Много въпроси зададе, без да дочака отговор. И поканата ли беше само от учтивост? Все пак реши да приеме. В чантата си имаше снимка на Александър отпреди няколко месеца. Може би беше настъпил решителния момент. Детето растеше и се променяше много бързо. Миналата вечер много се смя на въпроса му за какво пее Кумчо Вълчо на една песен на Висоцки по радиото: "...чуть помедленнее, кони ..." А сега тя трябваше да побърза, за да не изпусне последното действие.

След края на представлението дълго чака пред театъра, когато ги видя да излизат от задния вход. Алекс и Боби, един до друг, приказваха и се смееха високо, всеки прегърнал по една красавица. За какво ли се смеят? На нея ли? Наистина ТОГАВА се държа като последната ... глупачка. Какво търси тук?! По-добре незнание и съмнения, отколкото презрение или безразличие! И тя си тръгна. Зад гърба си чу гласовете им:

- Това не е ли...?

- Няма значение!...

За нея наистина нямаше вече значение...

Два месеца по-късно без малко не с сблъска с Алекс на входа на едно кафене.

- Елена! Не знаех, че си се върнала! Всъщност, стори ми се една вечер че те видях пред театъра, но реших, че съм се припознал! Искам да поговорим по много важен въпрос! Кога ще те видя пак? Ще дойдеш ли тази вечер на представлението? Извинявай, но в момента закъснявам за репетиция! Ще те чакам довечера!

Не му повярва. "Не знаех...реших...искам!"... Лъжец и егоист! Само неговите мисли и желания са важни! И само неговото време е ценно!

Измърмори нещо като "Може. би, може, стига да.." и той забърза нанякъде.

Тази вечер не можа да отиде на театър – Сашко искаше заедно да гледат "Принцеса Покахонтас" и "Цар Лъв" на касета. Беше му обещала предния ден и не можеше да не изпълни обещаното. Него не можеше да излъже, не би си го позволила. Никога!

 

*  *  *

 

Зимата донесе много радост на детето, което не беше виждало сняг и пързалки, а на Елена – сърдечни мъки и угризения. Две седмици преди Коледа тя се разболя. Грип. Източните мъдреци казват, че болестите са състояние на духа, а не на тялото. Затова нещастните хора боледуват по-често.

Четвърти ден стоеше сама пред прозореца. Беше голямо мъчение да гледа детето си от разстояние – за първи път се разделяха. Баба Надка – съседката го взе за една седмица, като му казаха, че майка му е в командировка извън града (за да не го зарази). Вече се чувстваше по-добре и си мислеше дали да не й свърши вече "командировката". Чакаше Сашко да се прибере от детската градина и да го изненада, когато на вратата се позвъни. Отвори.

- Алекс?! Какво правиш тук? Как ме откри?

- Едно птиченце ми каза, че си болна.

- Да не е една гарга-клюкарка, на име...

- Няма значение. Искам да поговорим. Така ли ще ме държиш на вратата?

- Не мога да те поканя – вирусно е, ще се заразиш!

- Аз съм много по-болен от теб - лицето му придоби отчаяно-трагична физиономия.- Заминавам и  може да нямаме друг шанс да поговорим...

И тя му повярва. Покани го в кухнята, направи му кафе.

- Е, разказвай, как беше там, в Мароко?

- Затова ли си дошъл? Мароко може да е арабска страна, но аз не съм Шехерезада, за да ти разказвам приказки.

- Не, разбира се. Помниш ли, имаше една песен: "Петнадесет лалета, петнадесети ред

и мястото заето на всеки мой концерт..."

Няколко пъти те видях в театъра, но нито веднъж не остана след представлението. Защо ме излъга? Нарочно ли ме отбягваш?

- По-добре ти разкажи нещо за себе си. Защо мълчиш? Какво ти е? Изглеждаш много ... разстроен. Тумор ли имаш ... или рак на кръвта...Какво?

- По-страшно е. Сърцето... Само един доктор може да ми помогне, но беше в чужбина.

- Защо сърцето? Млад си още или е нещо наследствено? Каквото и да е, болестите на сърцето са лечими. Ходи ли при проф.Чирков?

- Да...не! Нали ти казах, че той не може да ми помогне! Човекът, от когото очаквам помощ, си ти, Елена! Преди четири години разби сърцето ми и оттогава ходя като болен! И какъв е тоя кучешки студ тук? Нарочно ли искаш да настина и после да злорадстваш: "Аз нали ти казах!"

Елена реши,че часът на истината е настъпил:

- Извинявай, вземи си чашата и ела в другата стая, там има парно.

Един бърз оглед разкри много неща на Алекс, но той реши да не прави догадки, а да я остави тя да говори.

- Вие как отоплявате с Борис онази голяма къща?

- С газ. Боби се премести във Варна и сега живея сам и съм много самотен, за разлика от теб. Съквартирантка ли имаш? – той кимна с глава към второто легло.

- Не. Той...

- Не ми казвай! Много ли го обичаш?

- Дори не можеш да си представиш колко! Той е смисълът на живота ми!

Отчаян, Алекс заби поглед в библиотеката, сякаш сред нейните книги ще намери и книгата на своя живот:

- А аз, глупакът, се надявах...Когато се разделихме, ми каза, че имаш чувства към мен и си мислех.... И мъже ли колекционираш така, както коли и камиончета? Виждам, че колекцията ти е доста внушителна!

Тогава погледът му се спря на няколко снимки – Елена със засмяно малко момченце. Приликата беше поразителна – не би могъл да сгреши.

- А това е?...

- Това е моят ... племенник.На сестра ми...

- Разбрах. Това е племенникът на сестра ти. Твоят син. И моят! Кога щеше да ми кажеш, Елена? Когато навърши пълнолетие ли? Помисли ли за него? Какво го излъга – че съм умрял или съм заминал някъде?! Е, върнах се! А за мен помисли ли?! Знаеш ли какво е първородния син за един баща!?! Даваш ли си сметка, че си ограбила живота ми? Че съм пропуснал първите му думи, първото зъбче, не съм видял първите му стъпки и никога не съм го носил на ръце?!

Алекс я стисна за раменете. Под гневния му поглед коленете й отмаляха и Елена приседна на леглото.

- Не знаех, че тези неща са от такова значение за теб!

- Можеше поне телеграма да ми пратиш!

- Опасявах се, че може да дойдеш и... да останеш, или не...

- Толкова ли страшно щеше да бъде? На тази снимка можехме да бъдем тримата – щастливи!

- Стига! Може и да съм сгрешила, ти да не си безгрешен? Сега как ме намери? Ако си имал желание, можеше и там да ме откриеш! Вместо да ми триеш сол на главата, по-добре ми разтрий врата и раменете, че както си ги стиснал, ще ми излязат синини.

Алекс приседна зад нея на леглото и започна да размачква раменете й.

-И по-полека, забрави ли, че съм още болна?

Ядът му премина. Дали това не беше някаква покана, знак, че би го приела отново в живота си? Пръстите му зашариха по-нежно надолу по гърба й. С удоволствие би масажирал и някои други части от тялото й. Спомените накараха кръвта му да закипи.

- Сега легни по корем.

Елена го послуша. "Така е по-малко изкушението!"

– Ще ти приложа много ефективна масажна технология, наречена "отпаряне на кожата". Не е толкова страшно, колкото звучи.- Посегна към нощното шкафче.-АВОН-това крем за ръце ли е?

- Ейвън, за лице.

- Нищо. И той ще свърши работа. Вдигни си блузата.

- Какво?! Стига, не сме деца да си играем на "чичо доктор".

- Не се бой, нищо няма да ти направя. Искам само да оздравееш! Пък и е късно да се отказваш, вече си намазах ръцете.

...Беше върховно еротично изживяване. Елена неволно се извиваше и пъшкаше под умелите му пръсти.

- Къде си придобил такива умения?

- Не казвам! Край, масажът приключи! Нямаш сауна, но и един горещ душ ще свърши работа. После ще те завия с няколко одеала да се изпотиш и готово – вече ще си здрава!

Той я хвана за ръката и я изправи. Елена придърпа припряно блузата си надолу и се изниза покрай него като синьо мънисто. Побърза да влезе в банята. След малко на вратата се почука.

- Забрави да си вземеш хавлия.

Влезе, разперил халата пред себе си, а отдолу стърчаха босите му крака. Тя реши, че е гол:

- Не съм те канила! Вън! Нямаш работа тук!

- Покрай масажа може малко да съм се поразгорещил, но...

Елена спря топлата вода. Грабна от ръцете му хавлията си, а него бутна под душа:

- Ами охлади се тогава!

Алекс се дръпна, но вече беше мокър.

-Поне една кърпа ми донеси!-викна след нея.

За да не трепери, съблече дрехите си, пусна топлата вода и зачака. Не след дълго вратата се открехна и една женска ръка колебливо му подаде кърпа. Той я възприе като вдигнато бяло знаме и се провикна:

- Край на войната! Ще преговаряме!

Но вратата се затръшна под носа му.

- Е, ще се съглася и на безусловна капитулация. Готов съм да се предам и без бой. И без това отдавна съм пленен...

Алекс избърса водата от тялото си, уви кърпата около кръста си и излезе от банята.

Елена се ровеше из гардероба. Когато се изправи, той беше вече до нея.

- Извинявай, и двамата малко прекалихме. Виж, този пуловер навярно ще ти стане – поразвлякъл се е от пералнята, но иначе е добър, топли. Панталона ти ще изсуша с ютията, вярвам, че той не е толкова пострадал. След десет минути ще можеш да се облечеш и да си вървиш.

- Няма да стане. Не и преди да видя сина си!

- Няма го. Оставих го при мои близки, докато оздравея.

- Аз не бързам за никъде. Ще изчакам, докато дрехите ми сами изсъхнат. Мога да спя на другото легло. Иначе ще трябва да ти върна пуловера и ще кажеш, че само си търся поводи за срещи.

- Винаги ли си толкова нахален, самоуверен и арогантен? О, забравих! Вие, артистите, сте свикнали след всяко представление да ви ръкопляскат. Само че сега не си на сцена. Постановката не ми хареса. Няма да чуеш "браво" и "бис", така че си върви.

- Браво! Ставаш за театрален критик!

Внезапно Алекс я хвана през кръста, вдигна я във въздуха и я завъртя около себе си, а Елена занемя от изненада.

При това движение колана й се разхлаби и полите на халата й се разтвориха. Алекс бавно я спусна надолу, при което гърдите й се отъркаха в неговите и той усети как връхчетата им се втвърдяват, а също и някои части от неговото тяло.

- Това беше антракта след първо действие. Не можеш да отсъдиш, преди да си видяла края на представлението!- и той впи устни в нейните.

След тази атака, тя се предаде. А краят наистина беше зашеметяващ!

 

*  *  *

 

Лежаха в леглото и разговаряха, закачаха се и се смееха, когато Алекс изведнъж стана сериозен:

- Кажи ми, защо тогава избра Боби, а после остана с мен?

- Знам ли... Може би съм го преценила като обикновен мръсник, който държи единствено на добрия секс, без да влага чувства и да поема ангажименти. В онзи момент мислех, че точно от това имам нужда, а с теб нещата стояха по друг начин. Страхувах се да не се влюбя и с право. Но след като съдбата ни събра...

- Елена, когато ме напусна, наистина се поболях. Моля те, не го прави отново! Омъжи се за мен! Искам да изживея живота си с теб! Заедно да отгледаме и възпитаме нашия син...

При последната дума сякаш ток я удари – Елена рязко седна в леглото:

- Пак го направи, нали?

- Какво? Какво пак съм направил? Ти си първата жена, на която предлагам брак!

- Не си сложи презерватив!

- Стига, едва ли е толкова трагично. Не може всеки път да става от първия път, не и този път, нали? Съгласи се с мен, че вероятността е много малка, направо нищожна ...

- Да, съгласна съм!

- Какво?

- Да се омъжа за теб!

- Наистина ли?

- Да!

- Знаеш ли, ролята на съпруг е нова за мен и ще ми трябват много репетиции. Какво ще кажеш, да повторим последното действие?

- Може. Суфльор нали не ти трябва? А дубльор за каскадите?

- Как можа дори да си го помислиш?!

- Само питам. Реквизитът достатъчен ли е за репетицията?

- Ще млъкнеш ли?

- Така ли казваш на режисьора си?

- М–м-м...

Наложи се да затвори устата й с целувка. Наистина щяха да му бъдат нужни много тренировки...