Крещиш безмълвно, зад прашлясалата щора,

Огън из кръвта ти, пак те запали, сякаш полужива си изгоряла. Зад теб е само самотата, притиснала те е здраво и не може да те пусне. Притихнала здраво към прозореца, където очите ти не могат да спрат да го търсят. Споменът по него още кънти и оставя белези в наранената ти душа. Това ли е любовта се питаш неколкократно, но без отговор. Трябвало ли е да се влюбваш в празния му поглед, или леденото му сърце, което е биело за друга? Или още се надяваш, че ще се върне. Светът ти се е обърнал само за миг, а още живееш в миналото. Представите ти за любов не са свършили, защото още имаш какво да му дадеш. А запита ли се той какво повече може да ти върне, или може би за колко време би те повикял, защото осъзнаваш, че влюбеното сърце бие за онова същество, което разтърсва цялото му тяло. Появява ли се тежинката в гърдите ти, щом представиш си го за момент, или повече не искаш да го видиш? А може би сама си оставяш илюзията да те обземе и да прави дупки, в раните, които отново сама допусна да се отворят. Вятърът вее твърде силно, но пак не може да вледени изгарящата мисъл за онзи, който не забравяш.