Изгодно! Сокоизстисквачка, ботуши, гадже.
Искаше тази работа. И то много. Беше една от най-популярните с огромното си рекламно време по националните телевизии. Стоеше пред представителството им заедно със още около стотина младежи. Всички изглеждаха страхотно и шумно разговаряха, някои бяха дошли на групички за да се подкрепят. Тя беше сама.
Погледна си дрехите. Ужас! Може да ме наемат само от съжаление, като чистачка. Дори и така да е, пак по добре тук, отколкото в някоя малка фирма и работодателят и да и хвърля мазни погледи и окуражаващи (според него) реплики. Близките контакти винаги я разстройваха до степен, в която си представяше как хвърля, боулинг топки, по досадниците, а те са мултиплицирани и са на края на пътеката вместо кегли. Това я забавляваше много и дори сега успя да я разведри.
Нямаше си идея за какви позиции точно набираха персонал. В обявата не беше посочено. Предполагаше, че ще има предварително отсяване и щяха да ги пренасочват. Опита се да поогледа присъстващите, но в момента, в който вдигнеше поглед я хващаше страх и предпочиташе да рее поглед в близките дървета. Това я успокояваше. Дойде нейният ред. Вдиша дълбоко, за да не трепери или поне да не и личи и влезе през входната врата на сградата. Вървеше през дълъг коридор и не смееше да се огледа, така се беше концентрирала. Въпреки това успя да забележи множеството врати от ляво и от дясно ѝ и хората прелитащи през тях. Забрани си да се тревожи за това. За сега. После щеше да му мисли, как ще се оправя в международна компания с огромен персонал и какви са междуличностните отношения тук. Сега беше важно интервюто.
Влезе в стаята, където се провеждаше. Бюро, почти разтребено, само с календар със задачи тефтер и химикалка върху него. Стол за кандидатите, точно срещу бюрото. Отстрани и се мярнаха евтини картини и шкаф с документи. Стегната обстановка. Стегна се и тя. Вдигна поглед и видя млада и симпатична служителка с вид на 15 годишна, която и се усмихваше широко. Въздъхна и изпусна малко парата. Усмихна се и тя. Точно зад служителката имаше голям прозорец през който влизаше обилната дневна светлина и стоеше като аура на интервюиращата. Стана ù приятно, че среща човек пред себе си, който не предизвиква, страх или отвращение у нея. Седна.
Въпросите излизаха един след друг от усмихнатото тинейджърско лице и тя не усети нито миг смущение. Отговаряше с удоволствие и разговорът мина почти в приятелски. Тя не знаеше дали се представя добре и в момента не можеше да прецени колко важна е младоликата дама, затова реши да бъде открита, така както се усеща в конкретната ситуация. Разговорът продължи около 15 мин. и накрая си мислеше, че обожава да ходи по интервюта. После обратно по дългия коридор и отново навън сред тълпата чакащи. Настроението и определено се беше подобрило и смело за разгледа някои от насъбралите се в лицата. Не трепереше вече и се чувстваше като след приятно изкаран следобед. Прекоси улицата и се запъти към спирката. Сега трябваше да чака ОБАЖДАНЕТО. Дали се беше справила добре? Нямаше си никаква идея. Лицето на събеседничката ѝ изглеждаше заинтригувано през цялото време. Може би точно по тази причина са я поставили точно на този пост. Фактът, че не е много наясно за какво ще бъде назначена, не я притесняваше особено. По-скоро дали ще и хареса. Дали ще успее да се справи със задачите си наравно с останалите кандидати. Пари и трябваха, но никога не са и били самоцел. Трябваше да има тръпка, кауза или някакъв друг мотив, който и беше двигател. Можеше дори и съревнование. Винаги играеше по правилата и очакваше и от другите феърплей, на всяка цена и подаваше готини пасове също на съотборници който уважаваше и харесваше за спортсменските им качества. Образно казано разбира се.
Кой за бога ще ме забележи в тази тълпа. Сигурно поне половината имат връзки, а другите са от града. Наскоро се беше преместила и това щеше да е първата ù истинска работа. Дали съм гледала стреснато, и съм се държала детински. Изглеждах ли достатъчно уверена. Какво за бога търсеха като качества в служителите си и дали си имат списък с малки квадратчета в които поставят хикс ако покриваш съответния критерий. Може пък да правят записи скрита камера и после си ги преглеждат шефовете. Въпросите напираха един след друг и нямаше кой да и отговори. Оставаше и само да чака.
След 3 дни и се обадиха.
Залата в която се бяха събрали всички: шефовете, младоликата интервюираща и одобрените кандидати, беше модерно обзаведена, светла и просторна имаше маса за заседания с подредени около нея столове, но не ги поканиха да седнат. Стояха прави. Сякаш им казваха това не е за вас дечурлига. Всички бяха млади на по 18 до 25 години.
Говориха им дълго и беше като пропаганда или религиозен форум. Патосът ги обгръщаше отвсякъде. Огледа се тайно около себе си, 2-3 от кандидатите бяха клъвнали и вече се бяха фрустрирали на нейните обороти. Тя не беше сигурна какво трябва да прави, да чувства или да каже ама пък и тези хора няма да ме убедят по този начин. Стана и малко смешно. Чувстваше се като пораснало дете, което му се налага да повтаря един и същ клас, защото му куца един предмет 2-3 пъти и в момента съучениците му "уж" бяха на едно ниво с него. Нещо такова. Трябваше ли да се преструва на въодушевена и да покаже огромното си възхищение към постижението на компанията. От мисълта само я сви корема. Погледна към двама от кандидатите които бяха почервенели от неудържим ентусиазъм. Какво не ми е наред за бога? Прииска и се да има голямо огледало срещу нея, за да може да се види за момент и дали се вписва в групата. Бързо ù мина. А и вдъхновяващата реч на собственика на компанията, последвана от кратка поучителна реч от регионалния приключиха. Следваха ръкостискания и дружески потупвания по гърба все едно съм в някаква секта. Трябва ли да се усмихвам непрекъснато и колко часа на ден мога да издържа така? Усети че се чувства много изморена и реши да потърси тоалетната и да се понаплиска с вода. Остави шумната група да се изпращат и да си подават заучени реплики с широооки усмивки и излезе в коридора с надеждата, че може да срещне някой да я упъти. Никой не се мяркаше. Пристъпи няколко крачки и се за ослушва за някакъв шум. Може да и подскаже къде има хора по стаите и да попита някой от тях. Вдясно от нея се чу шум като от пускане на тежък кашон на земята. Реши да попита тук. Почука и отвътре момичешки глас и викна даааа... Натисна дръжката на вратата и я отвори. За няколко секунди не беше сигурна какво вижда. Просто мозъкът и отказваше да допусне, че това е истина и имаше известна вътрешна борба и отричане. Само за кратко. Изведнъж осъзна, че вижда две много млади момичета, седнали на сгънати кашони, така направо на земята в иначе модерно обзаведена стая и трето което стоеше право до тях и им подаваше кашони. Те бъркаха в едни контейнери и вадеха опаковани чорапогащници. Разопаковаха ги внимателно изхвърляха опаковката и пъхаха ръка в чорапогащника както всяка жена прави като иска да го провери за бримка, някой се разпадаха в ръцете им и хрупаха като натрошено сухо листо. Здравите се поставяха в нова опаковка и се подреждаха в кашон.
- Здравейте, ние сме отдел контрол на качеството. Вие сигурно сте от новите. Избърбори едно почервеняло от ентусиазъм и трудолюбие младо момиче с вид на 15 годишна.
Гуруто на тая секта определено се справя добре.
Работи около година в компанията. Парите бяха добри, но беше много изтощително да се правиш на щастлив по 10 часа на ден. Купи си изгодно сокоизстисквачка и разни други изгодни неща. Цените на компанията бяха най-изгодни.
Купи си изгодно ботуши, началото на зимата. Напролет имаше ново гадже (дали ми е изгодно).
Следващото лято напусна, не издържаше вече да е удобно изгодна на най-изгодните угодници на пазара в момента.
© Джейн Todos los derechos reservados