В един ден, слънчев колкото беше и собственото ми настроение, излязох да се разходя в парка. Тогава бях юноша, на не повече от петнадесет години. Бях харесван от младите девойки, защото бях надарен от бога с красива външност и блестящ ум. По онова време не се срещаха младежи, притежаващи и двете едновременно.

На пейките в парка бяха насядали момичета на моята възраст и разглеждаха модни списания или клюкарничеха помежду си. Щом се появих, те започнаха да си шепнат и хихикат. Минавайки покрай тях, чух думите „секси“ и „неповторимо готин“ няколко пъти.

И тогава я видях. Тя се открояваше на фона на тоновете грим и изкуствените прически. Седеше сама на пейката и четеше книга. Косата ѝ беше вързана на семпла опашка на тила. Усетих как на лицето ми се появява искрена усмивка. Слънчевите лъчи минаха през медния кичур, измъкнал се от опашката ѝ. Останалите момичета продължаваха да хихикат и де ме обсъждат.

Седнах до нея. Тя не вдигна поглед от книгата си.

- Здравей.

Тя ме погледна сякаш ядосано, че съм я прекъснал. Отново заби поглед в книгата си.

- Какво четеш?

Тя се поколеба за секунда. След това сложи книжното разделителче и ми подаде книгата.

- „Мелодия на Сърцето“? Чувал съм, че е хубава, но не съм я чел. Може би трябва да ми я заемеш някой път.

Тя взе книгата от ръцете ми и продължи да чете.

На следващия ден отидох в парка по същото време. Тя отново беше там и четеше. Седнах до нея отново. Този път тя вдигна поглед и ме дари с усмивка.

- Здравей. Този път ще ми проговориш ли? Как се казваш?

Тя се поколеба.

- Беки.

- От Евгения ли?

Тя поклати глава и се усмихна.

- Просто Беки.

- Приятно ми е, Просто Беки. Аз съм Дениз.

Подадох ѝ ръка. Тя внимателно я пое.

- Е, кога идваш тук? - опитвах се да ѝ задавам невинни въпроси.

- Всеки ден следобед. Към четири обикновено идвам. Аз...-секунда мълчание - ...не съм особено общителна.

- Приемам като чест това, че говориш с мен.

Тя се усмихна внимателно.

- Ще ми дадеш ли номера си? - играех ролята на сваляч, за какъвто ме мислеха всички.

- Може би утре.

Тя взе раницата си и си тръгна. Хареса ми това пламъче у нея.

На следващия ден бях затрупан от задължения. Малкият ми брат беше болен. Естествено вързаха мен да го водя на лекар. После някаква стара жена с подозрително тежка чантичка ме накара да ѝ свалям котката от дървото. Имаше адски задръствания из цяла София. Накрая, запъхтян, се озовах в парка. Беки отново беше там и четеше. Широката ѝ тениска се бе смъкнала от едното ѝ рамо, но очевидно това не ѝ правеше впечатление. Отново бе потънала в книгата си. Онзи непослушен кичур отново се бе измъкнал от опашката ѝ и падаше върху страниците на книгата. Направиха ми впечатление дрехите ѝ – широки дънки, които отлично скриваха краката ѝ, въпреки че не изглеждаше дебела. Косата ѝ – медни водопади, привързани на опашка на тила.

Седнах до нея. Тя вдигна поглед от книгата и леко се усмихна.

- Едвам дочаках. - казах със закачлив тон – Е, дай ми номера си.

Тя впи кафявите си очи в мен. Разсъждаваше. Мислеше за рисковете, които поема като дава телефона си на напълно непознато момче. Облегна се на пейката, продължавайки да ме гледа. Това леко ме изнерви. Да ме гледат момичета беше ежедневие. Но това не беше просто момиче. Тя беше Момичето. Момичето, което ме накара за пръв път в живота ми да искам да съм обикновен, за да ме хареса. Да искам промяна.

Беки извади бележник от раницата си и откъсна листче. Записа номера си и ми го подаде.

- Благодаря. Да те взема в седем?

- О! За малко да забравя.

Тя грабна листчето от ръцете ми и написа и адреса си.

- Нека е шест и половина.

Взе раницата си, стана от пейката и закрачи по огряната от слънцето алея.