- Ти, ко прайш сега?!

- Не видиш ли! Търся изгубени души.

Единият от клошарите се наведе и светна с китайската запалка зад контейнера.

- И, кво ша ги прайш?

- Открили са пункт бе! За купуване на изгубени души.

- Къде бе?

- На околовръстното.

- И ко плащат?

- По 30 леа на душа.

- Ни думай? Ти, колко си намерил?

- Николку.

- Ам тугаз, що ходиш по кофите.

- Да намеря бе, тъпчооо.

- Ша намериш дедовию.

- Ти найш ли, Коцето събрал 1000 и сега живей, в оня лъскавия хотел на центъра.

- Ни думай!!! И де ги намерил.

- Вика, че стотина имало само край църквата, другите били покрай банките и парламента и... Имало и в кофите край моловете.

- Ми дай да ходим.

- Ни стаа. Чингетата гонят от там, щото е територия на оная фирма за боклук, дето на колите им има нарисувано ангелче и пиши "Духовна чистота"

- Бех да го... Аз са чудех, кви са тия. Дай да пробаме зад мола "Парадайс". Там нема чингета.

 Двамата се затътриха със счупените си детски колички към мола.

Зад лъскавата сграда имаше препълнени контейнери и камари кашони от разни стоки.

- Кире, ела тука да светниш. Нещо шумоли.

Разбутаха кашоните и един паникьосан плъх прибяга покрай тях.

- Бех да го... Мноу ги мразя тия гадини.

Кирето направо изкрещя:

- Митак, ела, ела. Намерих!!!

Светлината от фенерчето играеше върху нещо малко, сиво-синьо. Много приличаше на някакво дъждовно облаче.

- Нидей го пипа, Кире. Мой да хапи.

Кирето се наведе и леко го побутна с крак. Облачето се сви до контейнера.

- Дай чувалето, ша го метна отгоре.

Нещото прохленца с тихо гласче:

- Моляаа...

Двамата отскочиха, като опарени.

- То говори бе, Митак.

- Ти ко си?

Облачето мълчеше.

- Ко си бе, таласъм ниеден?!!!

- Душа...

- Чия бе?!!

- На Ангел, тъй го кръстиха в църквата...

- И що бега ма?!

- Той ме изгони...

- Разпрай ги, па аз щи вервам.

- Кире, нема ко, да са разпраями! Да го метаме в количката!

- Бааа... нека кажи. Кажи бе, урод!

Душата мълчеше. Двамата клошари метнаха чувала върху него и се чу само тихо изохкване.

После из целия път до околовръстното си говориха, какво е душата и накрая стигнаха до извода, че е гадина, която гледа да щипне на някъде.

Стигнаха до пункта. Над плъзгащата метална врата имаше голяма табела "Изгубени души". Навътре беше хале от тия модерните с термопанели.

Беше тихо. Двамата плахо влязоха навътре. Един доберман изскочи, ръмжейки срещу тях. После се появи и някакво старче с бяла брада.

- Кажете, момчета.

- Носим душа.- каза Кирето

- Дайте да я видя.

Старчето внимателно разгърна чувала и отвътре се чу тихо стенание.

- Що сте я смачкали така?

- Ми ко, да я сложим у пухена завивка ли?

- Няма да е лошо.

- То, аз не съм виждал в живота си такава.

- Давайте количката в халето.

Влязоха вътре, а там беше толкова тихо, че ушите ти да запищят. Бяха подредени прозрачни контейнери, един върху друг и във всеки имаше по една душа.

- Де ги карате?

- Където им е мястото.

- И де и то.

- Няма да го разбереш.

Старецът се наведе и извади душата. Тя сякаш се прилепи към ръката му.

- Мъничката ми. Не съм твоето тяло. Сега ще те сложа в контейнера.

Душата тихичко проговори:

- Благодаря ти...

Тримата излязоха навън и човека подаде 30 лева на Митака.

- Ако намерите повече ги носете в кашончета. С чувала ги плашите.

Клошарите излязоха на банкета.

- Митак, дай да ходим да си земем по една ракийка, да пийнем за късмет. Може да хванем много от тия сивите неща.

Двамата бутайки количките се затътриха към супермаркета, а душите им стояха тихи в контейнерите подредени прилежно в склада и чакаха да ги изпратят Там...