Ако в жената няма поне малко кич, не мога да я възприема. Трябва да има малко фънк, джънк, дринк и дрън.
Многото дрън понякога ми идва в повече, но аз съм търпелив по природа и много добре възпитан, толкова добре, че мога да пратя някого на майната му, а той да се зарадва, че отива там.
Харесвам винтидж модата, напомня ми на баба ми, а аз обожавах тази жена. Когато видя някоя засукана кака в стил винтидж, си спомням за боба на баба, за баницата и топлата пилешка супичка.
Обичах баба си, макар че понякога такъв бой да ми хвръляше, че още потръпвам от ужас. Може и нещо садомазохистично да изпитвам към жените в стил винтидж. Знам ли? Така и не се прегледах.
Никога не се запознавам с жените. Не искам да знам как се казват, защото ги затварям в рамки.
Ето, например, симпатягите с разпилени лунички по кожата, рижави коси и палави зелени очи са Ирини. Не мога да си представя Ирина с друга визия. Мариите - и те са опасна порода. Тъмнооки, тъмнокоси, непокорни, диви, съблазнителки с крехки тела, но с оформени, малки, сочни гърди. В Мариите има и грях, и невинност - няма как да са руси.
Русите, в повечето случаи, се казват Десислава. Истински славянки. Високи, стройни, с дълги крака, по които мога цяла нощ да се катеря. Дълбоки, сини очи, в които да се гмуркам, да излизам, после пак да се гмуркам и така до пълно изтощение. В тях има нещо величествено, брадичката им винаги е високо повдигната, рамената изправени, сякаш са кралици.
За Елените нищо няма да кажа, заради тях са се водили войни, заради една ми спукаха ребрата и ми избиха два зъба. Добре, че вуйчо ми е зъболекар. Имам си представа за всяко едно женско име, затова избягвам да се запознавам.
Всички жени, с които съм бил, наричах „мило“ или „коте“, освен ако не се казваха Ирина, Мария или Десислава.
Сега се питате с колко ли истински такива съм бил, нали? И аз се питам същото.
Истината е, че, видя ли жена, в която има малко кич, облечена е винтидж и се усмихва губя всичко: ключове, портмоне, обувки, разум, панталони и бельо.
Заради последната такава ми се наложи да се прибирам на стоп полугол. Добре, че имаше едни симпатяги, които да ми дадат цигара, а единствените, които ми спряха, бяха двойка гейове.
Много ми се смяха. Но на мен не ми беше до смях, защото от спомените ми изскачаха думи.
Оказа се, че имам дъно. Мислех си, че съм дълбок, но се оказа, че дъното ми не се намира нито надълбоко, нито е меко. Напротив - плитко и дрънчащо бе моето.
Всичко, което ми се случваше дотогава, бе заради него. Не се бях замислял преди, но винаги, когато са се опитвали да изхвърлят нещо в мен - душевен отпадък, лошо настроение, негативни емоции - бързо се отегчавах и изчезвах. А то било заради дъното.
Срещал съм дълбоки хора. Толкова дълбоки, че човек може с години да пълни там и няма да прелеят, няма да си тръгнат, да се обезпокоят. А аз съм от плитките, затова и вкусът ми е повърхностен. Аз се впечатлявам от видяното, не от чутото. Затова и с последната ми се получи неловко.
Тя говореше, говореше, говореше, а аз дрънчах. Думите отскачаха от мен като каучукови топчета. Мацето хич не беше за изхвърляне. Така и не разбрах името й, а и сексът не е повод за запознанство. Много кич имаше в нея, много винтидж, фънк, дринк и дрън. Заведе ме в дома си и продължаваше да говори, отиде в другата стая да приготви питиета, а аз през това време останах полугол, за да не я затруднявам много и да не й се налага да се бави с шедьовър като мен.
Когато се върна в стаята, носеше писма, снимки, дрехи и купчина лични вещи. Представете си шока, който изпитах, а сега си представете шока, който изпита тя. Много крясъци понесоха ушите ми. Докато тичах по стълбите, прескачах парапетите и се чудех с какво съм го заслужил, крясъците ме подритваха.
Чак когато седнах в колата на моите приютители от дъното ми, започнаха да изплуват ясни изречения. Струяха от ушите ми и се стичаха в дланите ми. Тежки изречения за изгубен брат, когото не е виждала от година. Мръсотията от покварения му начин на живот мърсеше задната седалка. По врата се стичаха вадички недоизказани думи помежду им. Слабините ми горяха от всички жени, с които е бил. Всяка една нейна дума за него, за липсата му, за делата му се бе забила в мен, сякаш да ме измъчва. Единствената ми грешка бе, че се бях озовал на погрешното място в погрешния ден и не я слушах.
Имала среща с частен детектив, който е трябвало да издири брат й. Останалото е история с много кич и болка.
© Олеся Николова Todos los derechos reservados