9.
Харесваше се така.
Русите отблясъци в буйната й къдрава коса я правеха различна.
Дори тя го усещаше.
Очите й отново бяха придобили онзи позабравен, игрив отблясък, страните й възвръщаха обичайната си свежест и розов оттенък.
Завъртя се пред широкото, махагоново огледалото, сякаш за да усети отново промяната в себе си.
”Странно! - помисили си Лора - как едно посещение при фризьора може да промени самочувствието ти!?”
Понечи да се обади и да се похвали за новата „придобивка” на Елена, но в следващия миг се отказа.
Знаеше как щеше да реагира приятелката й – отново щеше да разпитва за младежа, за когото вече беше й споделила.
Не беше го срещала оттогава - от деня, в който се бяха сблъскали пред кафенето.
Но днес...
Имаше странното усещане, че ще го срещне отново. Но го нямаше.
Не го забеляза и на обичайното му място в кафенето, предпазливо се озърташе да забележи неизменната му заразяваща усмивка.
Разочаровано въздъхна, надявайки се се колежките й на масата да не са усетили мълчаливото й отсъствие.
Очите й продължаваха да обхождат тайно масите наоколо - но така и не го намираха.
През останалото време на смяната не престана да си задава мислени въпроси, търсещи единственият възможен отговор на това къде се беше загубило момчето с палавите трапчинки.
Чувстваше умората по натежалите си клепачи. Бавно пристъпваше по притихналата нощна улица, мислите й коварно криволичеха между тези за тайнственото момче и собствения й съпруг.
Когато Филип се прибра предната нощ, макар и сънена, тя не пропусна да забележи пребледнялото му лице и умората, изписана по него.
- Фил, преуморяваш се! - успя да изрече тя.
- Трябваше да приключа тази вечер, Лора! - сухо отвърна съпругът, избягвайки погледа й.
- Ще хапнеш ли!? - по навик продължи Лора.
- Ще си взема нещо от хладилника, един душ и - в леглото... много съм изморен. Ти защо не си легнеш!? Ще дойда след малко! - изгледа я Филип виновно.
Лора не искаше да спори, беше изтощена, а и знаеше, че ако започне, скандалът щеше да бъде неизбежен - а тя нямаше нужда от това в момента.
Отпусна се на меката възглавница отново с мисълта за усмихващото се момче и това като че ли я успокои - и тя се унесе в сладка дрямка.
Усети забързаните стъпки зад себе си и инстиктивно забърза крачка.
Не се страхуваше от тъмнината, стотици пъти беше преминавала от тук, но сред запустялата слабо осветена улица, непознатите, бързо приближаващи стъпки зад гърба й се сториха дори страшни.
- Лора! - някак си неувереното произнасяне на собственото й име я накара да спре за момент и учудено да се обърне.
Това, което видя, я накара да застине за миг.
Беше той - от плът и кръв...
Поиска да се ощипе, за да разбере дали не сънува - но тази мисъл само я накара леко да се усмихне.
- Здравей - само успя да прошепне тя към приближаващото се момче.
На бледата улична светлина успя да забележи дежурната му сърдечна усмивка и двата реда бели зъби, подаващи се зад матовите му устни...
- Изплаших ли те!? – погледна я той с големите си кафяви очи
- Да, успя - все още неуверено и объркано успя да промълви жената.
- Извинявай, не исках - усети притеснението му Лора. - Чаках те – видимо леко задъхан каза младежът и продължи – може ли да те изпратя!?
- Смяташ ли, че е уместно!? - на свой ред опонира тя - омъжена съм, имам дете! - някак си неволно излезе от устата й признанието.
- Знам, знам! Нали знаеш, в завода такива неща се знаят! Но нека поне се поразходим, обещавам - няма да ти сторя нищо лошо! - той се усмихна широко, макар и леко притеснен, като ученик пред изпит.
Тази негова усмивка напълно я обезоръжи и тя с леко кимване потвърди съгласието си.
Вървяха мълчаливо, всеки унесен в мислите си и сякаш очакваха другият да започне.
- Е, поне ще ми кажеш ли името си, след като явно ти знаеш моето!? – започна Лора, поглеждайки отразения му от светлината на уличните лампи профил.
- Ивайло, но ти ми викай само Иво! - тихо промълви той - приятелите ми викат така.
След минута мълчание тя се осмели да зададе следващия въпрос:
- Спомена, че си ме чакал - защо!?
Въпреки мъждукащата светлина, тя не пропусна да забележи, как буйна червенина обагри страните му.
След още минута на осъзнаване, която й се стори цяла вечност, Лора получи отговора, който беше очаквала:
- Харесвам те! Много те харесвам, Лора! - почти изстреля Иво.
Двамата спряха и погледите им се срещнаха.
Да! Тя го беше очаквала - дори жадувала до известна степен.
Стана й приятно да чуе думите на този почти младеж, почти мъж.
Коя жена не обичаше да я глезят с такива думи, а тя толкова отдавна не беше ги чувала за себе си...
Гледаше го пред себе си, усещаше обхваналото го притеснение и лекото пърхащо намигване на големите му мигли, самата тя едва овладяваше бурното препускане на сърдечния си ритъм, но разумът й - скрит някъде дълбоко в душата й напомняше, че това не би трябвало да се случва...
Не и на нея!
Той несръчно, но с нежост, докосна лицето й, сякаш за да се увери, че е истинска, и, макар и студени, Лора усети топлината, която излъчваха.
- Ти си дете, Иво! - сякаш и двамата се събуха в реалността.
Младежът рязко и изненадано свали ръката си от нея.
- На 21 съм - не съм дете! - стрелна я с мъждукащите отблясъци на очите си той.
- Аз имам съпруг, дете.....- продължи със същия равен тон Лора.
- Знам - наведе очи той - но нима това може да ми попречи да те харесвам – вдигна отново несигурно погледа си към нея.
- Всеки може да ме харесва, не бих могла да го забраня, но с това приключва всичко! - опита се да придаде определена твърдост на гласа си тя.
-Харесвам косата ти така! - това я изненада - толкова искряща и мека...
Младежът я докосна леко, сякаш, за да се увери в истинността на собствените си думи.
- Разбираш ли, Ло - започвам да се влюбвам в теб! А, както казваш - дори ти не можеш да спреш това! - гласът му бавно придобиваше увереност, която тя беше пропуснала да забележи преди това.
Това я изплаши , с рязко движение отхвърли ръката му и мълчаливо побегна.
Дори и не се обърна назад - младежът стоеше все още там - объркан и недоумяващ, докато тя бавно се скри от погледа му...
© Филип Todos los derechos reservados