ИЗЛЕКУВАН

Отдавна не бях минавал през това село. Уж познато, ала чуждо. Някога често идвах при чичо.

Големият му син Митко скоро се беше оженил, а аз, нали съм братовчед, му станах шафер. Шаферка беше сестрата на снахата. Така, покрай сватбата, се запознах с нея. Нямаше шестнадесет години. Но имаше руса коса и очи като синчец. От устните – изворче ромоли, да пиеш от него и да не се напиеш.

Скоро бях излязъл от казармата и всичко, което хвърчеше, смятах, че се яде. Започнах да посещавам често чичовия дом. Очите ми бяха все в малката балдъзка. Скоро отпих от малиновите устни. Постигнах и други дребни успехи, но посегнех ли към малките ù крепости, се чуваше едно фучене.

Техните не знам откъде научиха. Така срещите ни с Мария ставаха все по-редки. Забраната действаше като счупен магнит. Търсихме се постоянно и все по-често се прилепвахме един към друг.

Братовчед ми ме извика насаме: „Нямам нищо против да вземеш балдъзата, но работата е друга. Не знаеш ли, че моят тъст е комарджия? Проиграл на карти къщата си. Отишли при нотариус пияни. Чрез покупко-продажба къщата е станала притежание на Драгунчето овчаря. Бащата на балдъзата обещал, че ако му върне къщата, ще му даде Мария за жена. Макар, че няма шестнайсет години, с негово съгласие щяла да стане работата”.

Огън загоря под лъжичката ми. Мярнах Мария в магазина. Наредих се след нея и тя ме успокои - няма страшно. Запилях се към града, майка ме нахока къде съм ходил. Няма ли да се прибирам? Но още на другия ден получих телеграма от Мария: ” Утре вечер, в деня на овчаря, ще ме дават на Драгунчето. Чакай в 8 часа пред магазина.”

Хукнах като луд на автостоп. Пристигнах преди залез слънце. Скрих се в крайселската горичка и зачаках. Скоро се стъмни. Пропълзях в тъмното до магазина. Сърцето ми биеше до пръсване. В тъмното се чуха бързи стъпки и от сенките на дърветата изплува Мария. Грабнах я за ръка и хукнахме към края на селото. Там се простираше море от жито.

Затърсих стара пътека, оставена от добитък или хора. Да не разберат, че сега сме влезли. Повървяхме по нея, може би десетина минути, а житното море нямаше край. Зацелувах жадно устните, изпръхнали от страх. А те все по-жарко ми отвръщаха. Житните стъбла налягаха под тежестта на телата ни. Не правехме любов, а вършитба. От огъня на любовта ухаеше на зряло жито.

Откъм селото се чу пукот на мотор, който спря пред нашата пътека. Мария се вкопчи в мен, сякаш станахме едно цяло. През главата ми препусках мисли, сякаш табун коне. Ако ни хванат, мен ще претрепят от бой, макар че няма да им се дам, нея ще я върнат на овчаря, но аз вече взех сватбения знак. Заслушах се в гласовете от края на нивата. „Тук отдавна са влизали, това са говеда. Трябва да са тръгнали за града, нашите ще ги открият. Такъв бой ще му хвърлим, че няма да помисли за жена, такъв мухабет развали”. Чу се пукот на друг мотоциклет. Събраха се пред нашата пътека:

- Вие тръгвайте нагоре, ние ще идем надолу.

В тишината, която настъпи след малко, се чуваха само сърцата ни. Вървяхме дълго през нивата, после през прашни заобиколни пътища.

На сутринта пред нас заблестяха светлините на града. Няколкото последвали дни щастието ни носеше на ръце. Ръката ми не пускаше нейната, всеки ъгъл беше бастион на нашата любов. Идилията свърши рано сутринта на третия ден. Майката на Мария заедно с един милиционер стояха на входната врата. Горкото момиче беше взето полуголо от любовното ни гнездо.

След ден отново бягство. Имах квартира до рудника, в който работих. Когато излизах от рудника, ме чакаха очите на синчеца. Измръзналите ми страни се сгряха от топла целувка. След няколко дни очаквах отново да ме огрее щастието, но намерих изпусната китка от цветя на пътеката, водеща към новия ми дом.

После разпити, дознания, показания в МВР–то. Накрая ми определиха – „до сто метра няма да се доближаваш до нея”.

Добре, кой може да спре човек, когато обича? Това е болест. Затова обикалях като глухо куче селото. От любимата ни кост, ни вест. Изведнъж чудо! Баща ù насреща. Неговите стъпки се спряха до мен. Чу се изкашляне, а после гласът му заръмжа като банциг: „Направи ме за смях пред хората, но и аз съм бил млад!  Било каквото било. Довечера ела да поискаш момата, ще ти я дадем.  Да не забравиш сладката ракия и на никому дума!” Зачаках да се мръкне, взех една ментовка, кутия бонбони и ракия за тъста. За минута бях пред къщата на Мария.

Седнахме на приготвената маса. Налях по пълна чаша на двамата бъдещи роднини, а на мен един пръст. Чукнахме се, а погледът ми все към вратата.

- Къде е Мария?

- Отидоха да берат тютюн и ще се върнат всеки момент.

Бъдещата тъща се навдигна и тръгна към вратата. След малко се яви с кобилица в ръце и с нея посегна към мен. По инстинкт се наведох и тя удари стола. Баща ù се хвърли върху мен. За секунда грабнах бутилката и я стоварих по старческата глава. После по нажежената лампа над нас. Пипнешком се насочих към коридора и оттам видях на двора две мъжки сенки. Явно отвън имаше засада. В сумрака видях врата. Натиснах дръжката и се отзовах в някаква стая. В полумрака видях легло, което дотътрих  до вратата. Задумка се. Щели да разбият вратата. Отговорих: ”Тя е тяхна. Да разбиват”. До леглото имаше маса, на нея нож. Грабнах го и се огледах. На прозореца се показа ръка, която се мъчеше да се набере нагоре. Опрях леко ножа в нея, колкото да сплаша. Отвън се чу тупване: ”Убиха ме!” Замислих се как да изляза. Заопипвах обувките и чак сега разбрах, че едната я няма. Отместих леглото и с гол в ръката нож отворих вратата. Отвън пазеше бащата. Опрях ножа до него и просъсках: „Убих те!” Той се свлече от страх на земята. Намерих търсената обувка и обратно в стаята. Грабнах от леглото една голяма възглавница и я подадох през прозореца. По нея се посипаха удари - горката възглавница. Развиках се истерично. Хвърлих възглавницата. Те я затиснаха - мислеха, че съм аз. Всеки държеше, я с крак, я с ръка. Сянката ми прелетя край тях. Отзад чувах викове: „Избяга! Избяга! Дръжте го!”

- Моята сянка сякаш летеше над царевичната нива. Засвириха край мене камъни, но аз бях неуловим. Хванах последния рейс за града. Досега не съм стъпвал в селото. Така бях излекуван от любов...