1.

          Гробът се намираше под някакво дърво.

         Или поне ми прилича на дърво в сумрака – си помисли приближаващия се Гриб.

         Оказа се, че все пак е дърво. Могилата на гроба под него се виждаше смътно, но нямаше съмнение, че е там.

         През последните петдесетина крачки повърхността бе някакво подобие на пясъчна субстанция, която Гриб се наведе и провери предпазливо. Можеше да бъде нещо опасно за чужденеца, както се случваше често в света на втората реалност.

         Понякога, докато гледаш даден обект или явление, то изведнъж, съвсем без никакво предизвестие, се превръщаше в съвсем друго състояние от това, в което е бил до преди секунда - от стъпил на твърда почва, изведнъж започваш да потъваш в някое езеро или блато. Неприятно, а и фатално за нереагирал навреме човек.

         Сега беше истински пясък и можеше да се мине през него, но Гриб си напомни да внимава много, за да не го изненада неочаква промяна на местността.

         Втората реалност е трудна за разбиране от земния човек, свикнал със своя си свят и приел, че всичко в живота трябва да следва някаква определена посока или развитие. А тук, в паралелното съществуване на ежедневието, се случваха най-невероятните преобразявания на материя, подобаващи повече на видения, взети от главата на някой страдащ от ментално заболяване. ВР света често бе възприеман като такъв, роден от нереалните приказки, разказвани под въздействието на психостимулиращи препарати. Но тук тези приказки просто се сбъдваха, колкото и да бяха невероятни.

         Гриб се огледа и се увери, че е само този гроб наоколо и бавно се насочи към него. С приближаването си започна да различава и разликите в състоянието на дървото над него. Беше истински продукт на ВР света – стъблото се усукваше непрекъснато само в себе си, защото не бе покрито с нормална дървесна кора, а представляваше съставка от стотици нишки живи тъкани, преплетени в сложна кръвоносна система. Някои от клоните едновремено и растяха, и се връщаха в стадия си на едва подкарала растежа си вейка, а стъкленострукторните листа, които никнеха за секунди, с всеки трепет сменяха цветовете си. Вглеждайки се по-внимателно, му се стори, че някои от тях се откъсват от клонката и политат нанякъде.

         Човек никога няма да свикне със света на втората реалност – си каза Гриб, заобикаляйки едно съмнително петно на пътя му. Тук, дори и да си идвал десетки пъти, винаги ще има с какво да бъдеш изненадан от тази объркана подреденост на не-реалността. И ние – хората от първата реалност, ще се чувстваме все така чужди и не на мястото си.

         Оставаха му няколко метра до гроба, там трябваше да е онова място в пространството, през което е възможно да премине и да се върне в неговото родно измерение. Също така и в истинското си тяло, което сега спеше отвъд и чакаше завръщането му.

         Между измеренията преминава само душата на човек, която се материализира по необясним начин отново в другия свят, най-често в някое приемно тяло. Обитаващите ВР света също не знаеха как протича този процес, те пътуваха по същия начин до Земята, след като двете реалности се допряха и преминаването между тях стана възможно. И ВР съществата използваха различни входни и изходни точки, които също наричаха портали.

         Някой ден трафикът ще стане толкова интензивен, че в порталите неизбежно ще започнат да се сблъскват хора от едното и другото място – си беше мислил неведнъж Гриб, - и тогава кой знае какви съчетания от видове ще се появят под двете небеса.

         Дървото се гънеше от живота в него, но може би се гърчеше болезнено от невидими сили, които позволяваха на двете слепени измерения да се пресичат точно в корените му. Гриб откри че листата наистина се откъсват и летят, преминавайки от кристалната си форма в нещо различно, блеснало за миг и изчезващо нататък.

Дори спря за малко да погледа това поредно чудо. Откъсването се предхождаше от бързо трептене и преливане от цвят в цвят, а след това просто се превръщаха в нещо с криле и политаха над пясъците в пъстри рояци.

         Гробът го очакваше. Оказа се на незнаен земен събрат, починал отдавна в чуждата реалност, но погребан завинаги в нея. В началото на пътуванията, всички бяха изплашени от това, че е възможно душата да умре във временния си приемник. Но се оказа неизбежен края на живота, щом е трябвало да дойде. Неизбежен каквато е смъртта за родните им тела. Хората просто приеха, че щом времето им е дошло, човек си е отива където и да е. Местните им разкриха, че гробовете могат да бъдат използвани за портали между измеренията, стига да не бъдат преобразени в нещо по-полезно от реалността им.

         Изровената пръст на този показваше, че скоро е бил използван или за влизане, или за излизане от ВР света. Значи наистина е действащ портал, през който можеше да върне у дома.

         Гриб бе дошъл преди два дни, но от друго място, което вече не съществуваше, след като променливата същност на този свят го заля с вълните си. Добре че срещна някакъв парцалив старец, така и не разбра от кои е, който му каза да опита тук, сам го бил използвал преди време. Гриб дойде изпълнен със съмнения, защото измененията ставаха непрекъснато и навсякъде в тази невъзможна за разбиране действителност. Всеки път си казваше, че повече няма да идва, но подобно на останалите, и той не издържаше на желанието отново да усети състоянието на безкрайност при прекрачването между двата свята и да се озове тук, където всичко е толкова различно. А и факта, че все още е от малцината земляни, които могат да пътуват, го караше да идва и да се връща с нови разкази за света на втората реалност. Но сега трябваше да се възползва от застоя в сумрака на ВР света и да се прибере в чакащото го тяло.

         Пое въздух, затвори очи и се отпусна в меките обятия на пръстта.

         2.

         Слънчевата светлина накара Деа да притвори очи. Никога не бе харесвала тази прекалено силна светлина, която я посрещаше в съседното измерение. Затова и предпочиташе да идва само нощем, за да избягва яркостта на звездата в небето.

         Нейният свят имаше филтриран ден, който наподобяваше на тукашния здрач. Затова и зрението ѝ се оправяше по-добре в тъмнина. Някой от местните беше споменал в първите им контакти, че те – хората от втората реалност, са като котки. Затова често ги наричаха точно така - „котешките хора”.

         Деа се запозна с този вид животни, които липсваха в нейният свят, още при първото си посещение и прие, че прозвището не е обидно, макар да ги оприличаваше с по-нисш вид бозайници от местната среда. Скоро разбра, че всъщност котките са скитащи се между това и едно по-далечно измерение. Това обаче никой не сподели със земните, които бяха съжителствали с тях хиляди години без да го разберат. Котките бяха доволни на грижите за телата им, които земните полагаха и това беше всичко.

         Сега обаче не трябваше да се занимава с мисли за котешкия вид, а да намери онзи адрес, където я очаква приемника ѝ, през който да се върне обратно.

         Колко са различни тукашните – си каза, докато следваше номерата над вратите на домовете. Казват ни, че идваме от „втората“ реалност, сякаш тяхната е първосъздадената във времето и от нея започват всички останали. Та те дори и не подозират колко много са възможните разклонения на един и същи миг във времето. На Земята обичат да го подреждат в часове, дни и години, като първоизходна е именно тяхната реалност.

         И не само с времето, но и при всичко останало земните правеха така   – държат нещата да са задължително номерирани и подредени по техен вкус и обичай. Дори живота си ограничават със закони и разпоредби, ограничавайки свободата на мислите и желанията. И най-странното – чудеше се Деа на тези сковани разбирания, - хората доброволно се съгласяваха с това и следват покорно чуждите указания за начина си на живеене и мислене.

         За нея, израснала в своя свободен свят, всичко това е необяснимо като понятие. Затова тя, а и останалите от нейната реалност, започнаха като идват, да се опитват да разберат грешките и разликите, и ако могат, да променят с нещо разбиранията им.

         Може би един ден – дано не бъде така слънчев – и тукашните разумни същества, ще приемат, че могат да живеят по-артистично в природата си. Съвсем мирно и без да се заплашват непрекъснато с лишаването си от свободата. Ще се научат, че когато вали трябва да мислят като дъжда, а не да обвиняват небето за това, че им пречи на работата.

Та те дори – удивляваше се понякога на сковаността им Деа, - не могат да се превърнат във вълна, която да се понесе сред океана. А имат такива невероятни океани.

         Най-накрая стигна до търсения номер. Врата беше затворена, но не и заключена. Без да се бави, Деа влезе и започна да търси из стаите приемника си. Не го познаваше, защото беше дошла през друг проход, който неочаквано бе изчезнал в друго – трето по ред - измерение. Местните го наричаха „смърт“ и се бояха от нея. За тях това беше краят на пътя и според тях, след него оставаше само празнотата и забравата. Затова и запълваха дните си с често безполезни наслади.

         Котешките хора приемаха различно това окончателно изоставяне на телата и се опитаха да им разяснят, че и то е просто преминаване в следващ стадий на живота, различен от познатите им вече два. Но земните, след като душите на умрелите не бяха открити в така очакваният отвъден живот, за който приемаха в началото ВР света, приеха, че със смъртта изчезва всичко, и завинаги.

Котешките хора не умираха като земните, тяхната реалност в нужния момент ги преобразяваше в нещо друго за друг период от време, а след това следваше нова трансформация. Навярно след нея и друга, но никой не можеше да каже колко пъти ще е възможна тази последователност, навярно вечно, защото пълното преобразяване продължаваше съществуването.

         Хората от първата реалност от своя страна приемаха, че рано или късно и тяхната енергия загива необратимо, макар по-дълго да е поддържала жизнеността си, но е невъзможно вечно да се преобразува и да съществува. Времето за тях имаше начало, имаше и край. Едноспосочно течение, което се изминаваше само веднъж.

         Деа се опитваше да обясни  на познатите си земни, че не са прави. Времето бе условност, която е безкрайна, защото в същността си нямаше начална или крайна точка. То съществува в един уловен от сетивата момент, а според възможностите и дадеността, разумът го възприема като минало, настояще или бъдеще.      

Разказа им за по-напреднали съзнания, които обитаваха и трите повърхнини, пресичайки свободно времето, но са обречени на вечно скитане из него. Тях Деа бе нарекла пред живеещите в първата реалност, че са „безсмъртни”, защото съществуваха на всички времеви нива и са били виждани някога, сега или ще бъдат срещнати и утре. Също така знаеше, че времето само избира тези свои скитници и мечтаеше да стане една от тях.

         Тялото на приемника беше на млад мъж. Деа прецени, че трябва да е на нейна възраст. В двете съседни реалности, времето течеше напълно еднакво - един час си беше един час, един ден си е един ден, въпреки че едните не го измерваха и го приемаха чрез мислите си, а другите бяха вманиачени до болка с измерването му. Така че непознатия би трябвало да е на около двадесет и пет-шест години и в момента се намира някъде в нейният свят.

         Идват, обикалят, чудят се как е възможно реалността сама да определя съдбата си, а обитателите ѝ, когато са в ограничена от тела форма, да имат пълна свобода на действия и мисли. Действията на котешките хора никога не са насочени към навредяване на каквото и да е в иначе наглед неподреденият им свят. Трудно могат земните да  разберат и приемат, че живота сам може да се наглася и това често води до нужните промени. Деа и събратята ѝ го приемаха за съвсем нормално явление, следващо истинските закони на съществуването. Такъв навярно е света ѝ и за този непознат връстник.

Тя  претърси тялото и намери точката за сливане. Беше онази вена на ръката, която отмерваше забавения му пулс. Деа постави пръстите си на нея и се сля с потрепването. Долови нещо различно и предусети, че това прехвърляне няма да е обичайното. Но го прие с привичната си възприемливост към честите промени.

         Мислите ѝ, едновремено с последното пулсиране, политнаха и се понесоха в отворения проход.

         Гриб почувства събуждането си по-скоро като заспиване. Сякаш не отвори, а затвори очи. Странно усещане на нещо съвсем непознато, което току що го бе обзело. Помнеше, че се бухна в онази рохкава пръст под надгробния камък и трябваше да пропадне в процепа между двете реалности за около секунда, или за две, които понякога така дълго се разтягаха, но после би трябвало да се озове в истинското си тяло. Такове помнеше всяко едно свое пътуване до ВР света и връщането му обратно на Земята.

         Приемаше, че способността да се преминава между измеренията е добре овладяна от избраните да я имат, които всъщност вече не бяха никак малко. Последните доклади посочваха, че почти пет процента от населението са податливи към преливането от техния свят към другия, макар истински пътуващите бяха едва наполовина. Скоро навярно процентите ще се удвоят, но защо все по-често някои от преминалите забравяха да се връщат, решили да останат завинаги във втората реалност. На такива телата изкарваха месец и нещо лишени от душа и след това загиваха, но собствениците им вече не се интересуваха от тях.

         Гриб прескачаше до втората реалност през седмица, но никога не оставаше за повече от няколко дни. Правеше го заради преживяването и възможността да се върне като герой сред познатите си. Не му допадаше като възможна последна спирка онова невъзможно за възприемане място, което често го плашеше с нрава си.

Но сега определено не беше нито в тази, нито в неговата собствена реалност.

         Имаше усещането, че се движи непрекъснато, макар и само в една определена повърхнина. Като махало на стенен часовник, имащо строго ограничена амплитуда, която следва през целия си живот. Колко тясна е тази рамка. Като...

         Като жестоката ограниченост от биологичната трайност на тялото, от порядките в които то е отрасло и в неизбежността от това да умира - това странно откритие обзе мислите на Гриб, продължавайки да се носи нагоре, после бавно надолу.

Зрението му, каквото и да е то, защото със сигурност вече нямаше някогашния си зрителен орган очите, успя да възприеме непрекъсната промяна в цветовите спектри на околността. Отначало тя бе размазана шарена въртележка, но в нея започнаха да се отделят различни тонове и цветове, странно съпроводени с усещанията.

         Гриб се успокои, започна да мисли и да открива малко по малко къде е. Но по-важното беше – в какво се е превърнал вече, защото той определено не беше човек. Тоест е, но не такъв, какъвто се помнеше.

         Преобразяването бе станало за секунди, които, ако познаваше по-добре времето, би знаел, че съдържат в себе си повече от хилядолетия, защото всяка единица време е носеща абсолютно всичко, което е било, е и ще бъде в него.

         - Започна да разбираш, нали? - проговори му направо в мислите глас.

         Някой, който се нарече Деа, била някога една от обитателките на ВР света. От котешките хора, а сега като него също е трансформирана в нещо съвсем различно.

         Гриб отвърна също мислено, че се досеща за промяната, макар и да не е съвсем наясно. Осъзнаваше, че той и тя, и всичко останало, което се е променяло в миналото, съществува и сега, но и в бъдещето. Но той не разбираше какво са точно сега и я попита.

         Деа му изпрати обяснение и той видя, че тя вече е едно от гънещите се в себе си дървета, ако можеха да се нарекат изобщо дървета, но беше като онова, което видя съвсем наскоро във втората реалност. А Гриб е просто едно листенце на клоните ѝ - един от десетките или може би стотиците кристали, превръщащи светлината в цветове и разбра, че светлината има топла плътност, свой глас и нежен аромат.

         - Това втората реалност ли? - попита той, когато осъзна всичко това през чуждите очи, които бяха станали общи с неговото зрение.

         - Не точно. Съществуваме и в нея, но сме отвъд познатите измерения. С теб сме преминали в третата фаза, която е събираща останките от нашите две. Аз бях чувала за това състояние и знаех, че не всички могат да продължат през нея. Ние сме от избраните и навярно ще преминем някога и на следващото ниво.

         - Много неща не сте споделили с нас – уморено прошепна Гриб и мисълта му се завъртя в новото си тяло.

         - Ще ти покажа – рече тя.

         С малко помощ от страна на дървото Деа, той успя да види себе си през сетивата на другите кристални листа.    

Намираха се насред нищото на една пустинна долина. Спомни си, че всички подобни дървета във ВР света бяха винаги в подобни места.

         Може би им напомняха за техния роден свят, който ги е прехвърлил тук, за да улавят филтрираната светлина от слънцето над тях – каза си кристалчето Гриб. - Затова и никнеха сред пясъците.

         - Прав си – обади се Деа, проследила мислите му, - там е още по-мрачно и от тук. Затова и вие, събиращите светлина, отлитате натам, за да отнесете малко от нея в тъмнината и ще ви наричат звезди – погали го шепотът ѝ.

         Гриб не отговори, защото връзката, с която се държеше за гънещата се маса на клона, се разпадна и той се откъсна от него и започна да пада. Изплаши се, че ще се разбие.

         - Разтвори крилете си, Гриб – подсети го Деа и той с леко пропукване извади мислите си и ги размаха като чифт нашарени криле. 

         - Лек полет! – пожела тя и се зае с посрещането на новите кристали, които вече никнеха по тялото ѝ.

         Десетки искри от светлина се носеха във въздуха, Гриб бързо стана част от ятото им и всички заедно се понесоха към следващото измерение.