Предстоеше ваканция, отново учение, отново ваканции и опознай Родината или света с екскурзии с колата.
- Петьо, момичетата вече ще са в 7 клас, да решим окончателно какво искаме - сериозно започна Мария една вечер - Аз ще ги занимавам по математика,ще помоля колежка за ги занимава по български език, виждам, че са добре с английския, общуваме понякога четеримата на английски език.
Смятам да кандидатстват в Математическата гимназия с английски и френски езици, а ти да поддържаш спортния им дух с бойните изкуства и борбеност за победа. Какво ще кажеш, изглежда стана доста дълго, но нали всеки родител иска най-доброто за децата си.
- Напълно те подкрепям - отговорих - Имат данните, защо да не успеят с наша помощ. Мисля, че е редно да го споделим с тях, не че сме амбициозни родители, но мисля че е редно.
А децата, като всички деца, приемат радушно решенията на родителите си.
- Ще можем да ходим и на карате, а татко - запита Антония
- Разбира се, науката не изключва спорта - засмях се
- Мамо, а ще можем ли с Тони да излизаме понякога с другите деца...мамо, мамо, а ще ни научиш ли да правиме шарения кейк - попита Надето
Издържаха с висок бал изпитите и ги приеха за ученици в Математическата.
- Честито деца - въодушевено каза Мария - Искам да сте най-добрите ученици и да забравите, че майка ви е учителка там
- И каква награда ви очаква в края на учебната година знаете ли, езикова ваканция в Англия - засмях се и аз - Ноо, този път ще бъдете само двечките.
Когато има радост с децата, годините минават бързо и неусетно.
А защо не говоря за секс ли, защото той е естествен придатък към доброто и сплотено семейство, не се афишира и е само за двама.
За разлика от децата, ние с Мария нямахме определен график, а изкачаше спонтанно, истинско и ненаситно. Тя ми беше споделила от преди, че не може да има повече деца, но аз си я приех такава.
Седяхме като на тръни с Мария. Тихомълком поглеждахме големия стенен часовник, минаваше 21 и 30 часа, не бяха закъснявали толкова без да се обадят. Притеснително е, все пак са момичета, високи, стройни, развити девойки, апетитни, би допълнил скептика. Ако ги потърсим по мобилните, няма ли да бъде прекален родителски контрол.
Позвъни се. Спогледахме се и наскачахме.
За пръв път ги виждах двете омърлушени и смазани, яките на якетата им с подвити ревери.
- Какво се е случило миличките ми - проплака Мария
- Нищо, сбихме се с едни момчета - троснато отговори Надето
- Е, как така бе Наде, нали...
- Ще ви попитаме нещо - ме прекъсна Антония - Кой на кого е баща или майка, това че сме родени през ден-два, оправдава ли, че не сме сестри
Спогледахме се с Мария, тя видимо треперяше от вълнение.
- Слушайте деца, може да не сте истински сестри, но сте наши деца - започнах тихичко - Преди много години, стана така че две семейства се разделиха, както е модерно сега поради несходство на харатерите. Тогава две малки момиченца, неподозирайки какво е това, се видяха и сприятелиха. Съдът присъди едното момиченце на майката, другото на бащата. После двете момиченца се открили, учили в един клас и всички ги мислили за сестри, защото си приличали. После майката на едното момиченце и бащата на другото се харесали, харесали и момиченцата, а и децата си ги харесвали. Заживяли всички заедно, новите родители били горди с новите си деца, защто били добри и ученолюбиви деца, били задружни в игри и учение. А ние им се радвахме, и не намирахме време, или от страх, да ви го кажем. За нас с Мария няма значение коя чия е, всички сте наши деца.
Но ето, хорската злоба не спи. За мен онези момчета са получили заслуженото, макар да нямат толкова вина, колкото родителите им или баби, дядовци.
Да, майката на Антония е Мария, а на Надето бащата съм аз, ако това има някакво значение. Но, пак повтарям, вие сте наши деца.
Тягостната тишина се нарушаваше само от подсмърчането на Мария, сълзи се спускаха по лицето й.
Изведнъж момичетата се разхлипаха, спуснаха се към нас, прегърнаха ни и през сълзи
- Извинявайте, татко, мамо, нищо не може да ни откъсне от вас.
- А ние Петьо, издържахме и този изпит - прошепна Мария
Месеците и годините препускаха като на галоп. Обичайните въпроси, какво да облечем за абитуриентския бал, ще се представим ли отлично на изпитите по БЕЛ, после изпит по математика
или английски език, ще ни приемат ли Математика и компютърни технологии или Архитектура. Безпокояхме се и ние в Мария, но им давахме кураж, да бъдат внимателни и да не се разсейват на изпитите.
Максимален брой точки, отлични оценки, издържаха изпитите.
Бяха споменали за обучение в Английски университети, тогава ние с Мария само се спогледахме
- Не се притеснявай - я успокоих по-късно - Имаме средствата, няма да разбиваме мечтите им, да поговорим с тях , какво мислят и те
И на импровизираната тържествена вечеря в къщи ги запитах.
- Момичета, какво стана с университета в Англия, решихте ли вече, изпратихте ли документи...Не се притеснявайте за средствата, осигурили сме ги. А мислили ли сте върху това, да учите и завършите тук, а после магистратура в Англия, чувал съм доста деца правят така. Какво ще кажете.
Момичетата се спогледаха, разсмяха се. Хутрушите ни, имали са и този вариянт. Съгласиха се.
Празненството ни продължи с много радост, смях и глъчка, както се казва, всеки говори, никой не слуша. Вдигахме наздравици за бъдещето.
Не искахме да им пречим, все пак са млади и симпатични дами, събират се с момчета, момичета.
Отремонтирах етажа в бащината ми къща и с Мария се пренестихме там. На момичетата купихме две леки коли Алфа Ромео, малко по-различни от ежедневните Мерцедес и BMW.
Успешно положиха последните изпите и стискаха дипломите си. Вече бяха лондончанки, отначало плахи, после все по-учерени и по-учерени. Като на шега и ние с Мария се преместихме при тях. Намерихме си бързо добре заплатена работа, чрез Тейлър, фирма за недвижими имоти се сдобихме и с мечтаната английска къща с аглийски двор.
Забързани в ежедневието не усещахме как времето лети.
Поредния мъглив ден. Излежавахме се с Мария, тя нежно рошеше и приглаждаше косата ми.
- Петьо, забелязал ли си, и ти имаш бели косми е косата си- шепнеше тя - Как неусетно,... дали сме остаряли
- Е, мъжете по-бързо застаряваме - примиренчески отговорих
- Нее, и аз имам, но успешно ги прикривам, боядисвам по-точно и ти не си ги забелязал.- замечтано говореше тя - Знаеш ли, така се радвам, че и в живота има поправителни изпити, поправителна сесия, и ние успешно успяхме да ги вземем
- Даа, поптавителни изпити в живота - повторих тихичко - И вече знаехме и не допуснахме да ни скъсат. Радвам се за нас, за децата. Дипломираха се и тук, намериха си добра работа,... а онези момчета с които живеят, изглеждат свясни момчета, а.
Прегърнахме се. Имахме три часа на разполужение за нас си, защото Надето и Антония с момчетата си, щяха да идват на обяд в къщи.
................................край...................
© Petar stoyanov Todos los derechos reservados