23 abr 2008, 16:07

Изповедта на една анорексичка. 

  Prosa » Relatos
2519 0 1
1 мин за четене
Все още съм тук. Жива съм, но не изглежда така. Бялото ми, изпито лице изглежда още по-болно и слабо под черната коса. Очите ми изглеждат мъртви, отдавна загубиха своят блясък. Ако ме погледнеш, ще решиш, че съм изнемощяла. Толкова слаба... толкова бледа... ходещ труп. Но съм пълна с енергия. Сърцето ми едва бие в гърдите ми.
Студено ми е. Тялото ми е посиняло, устните ми са почти черни. Сама съм. Всички се въртят около мен, обсипват ме с внимание, но аз все пак съм сама. Искам да ме оставят на мира. Не искам никой край мен. Страх ме е. Не ми се умира. Но по-скоро ще умра, отколкото да напълнея. Гледам се в огледалото. Ах, тези месища! Дебела свиня! Защо всички казват, че съм болно слаба? Защо мама плаче като се съблека? Не е възможно да съм 38 кг.
Не искам да умра... не ми се ходи в санаториум.
Татко пак плаче. Хвана ме, докато си режех китките вчера.
Хората ме отбягват и ме гледат странно. Сигурно заради превръзките по ръцете... или защото приличам на труп.
Все още съм тук... но едва ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Дели Статева Todos los derechos reservados

Propuestas
: ??:??