Млъквам, защото няма какво да кажа пред самотата... само стоя и се оглеждам в празнотата... Слушам полъха на вятъра, който ме гали и брули и продължавам срещу него да вървя по пътища незнайни... Скитам се със странната си душа, хванал с ръцете си времето и внимавам да не изтече... но то си тече, като пясък... тече между пръстите и се слива във Вечността... Все още търся онази миризма на любовта... онзи мирис на роза... откривам плевели... набръчкани... Утре, нито днес ме изнтересуват, след като времето е спряло да тече... Утре няма да дойде, докато днес не си отиде... та да се успокои моята душа... да се влее в безвремието... Думите ми вече са празни след толкова много изречения, претъркали се... демоде... в този оригинален свят, където аз съм онази личност с изтъркан инициал... Но събитията няма да ме изронят, не и онази диамантена стена между мен и реалността... Там само най-светлите лъчи проникват в същността...
НЕКА СЪМ СЛЪНЦЕ В СЪРЦЕТО ТИ... та да светя в тъмата.
НЕКА ДА СЪМ МУЗИК ...