Обичах живота. Всяко трептене във въздуха улавях през призмата на любовта. От детството си нямах прекалено хубави спомени. Майка се грижеше за нас - трите деца, а аз бях изтърсачето в семейството. Майка разбрала че чака рожба на 41 години. За тогавашните нрави, това бе прекалено късна възраст. А и имаше болно сърце. Ала любовта задава ли въпроси? Взима чувствата и ги прави като отронени листа. Сезоните са безименни, толкова прости, ала и толкова тъжни. Ето, днес е началото на март, а мъглата е обвила града, тегли душата към бездната. Може би затова бях изтърсаче, което мразеше живота уж, живеейки с чаша кафе. Лекарите невинаги слагат правилните диагнози, дали да имаш дете, да дариш живот, изборът не е ли на жената? Ако ти се отдаваш с цялото си сърце на половинката си, защо да не дариш живот?....
Баща ми обичаше мама по свой си начин, той бе миньор и работата не му даваше никаква свобода. Мама, домакиня, романтичка, харесваше сълзливите филми, често плачеше над тях. Беше всеотдайна, въпреки години, още изглеждаше красива, белезите по лицето я правеха интересна, хубава, различна. Искаше и се да вярва в Господ, но иконите, срещани по стаите бяха по-скоро за красота, отколкото от вяра.И така на 28 август 1972 година се появих аз.Чрез цезарово сечение. Здраво, едро бебе,кресливо и ревливо.За мен майка ми е един неоценен герой. Волята да се родя във фермата, ме крепеше доскоро, в нейния ад.
Татко напоследък не беше добре, силите му отпадаха, нямаше кураж да ходи на работа. Оказа се бялата гостенка, туберколозата. Да, кашляше много, задавяше се в собствените си гадости. Не знаех да плача ли или да приема действителността. Коя от всички действителности? Живеехме сравнително бедно, защото болестта на татко, стопяваше и малкото стестявания, ядяхме боб, леща, малко зеле, съседите ни даваха готови консерви, а зимата беше сравнително мека. Ходех с изтърканите кецове, слагах любимата си бейзболна шапка и слънчевите очила. Не желаех да виждам свата, който убиваше. Не знам колко хубава бях, явно, защото тъгата ме пронизваше, уроците в училище допълваха празнотата. Ала много момчета се заглеждаха в мен, в извивките на тялото, с копринените ми, стегнати коси. Имаше едно момче, очите му, особени и толкова тъмни, стягаха сърцето и без да усещам, вътрешно си признах, че го харесвам. Той ходеше небрежно, но дрехите му бяха красиви, маркови. Баща му се говореше, че е известен адвокат.Това бе за мен невъзможна любов, и толкова неземна същевременно. Нямах още 17-т години, а душата ми лудуваше. Може би защото усещах как татко ще загуби битката с живота, затова така отчаяно се бях вкопчила в едни тъмни очи.
Мама ме обичаше, галеше ме, казваше по една нежна дума, а после-готвеше. Гледах поредния учебник, а редовете водеха сами своята си битка. Отдаваше ми се биологията, исках да мога да лекувам всички хора. Колко глупаво, нали?Живътът е низ от глупости, ясно е, че лошите водят в битката. Аз, коя съм? Просно едно обикновено момиче, с порастнали гърди, празни мечти и с много копнежи.Очите гледат , а не виждат. Сърцето трепти, а не смила. Реалността е компромис от надежди и и реалност. Душата е устрем от скрити желания. Сбъдват ли се желанията или реалността е копеле?
Няма го, тате, го няма, мислите са  нереални и толкова жежки. Тате, обич моя, как да продължа? Ами мама? Тя, реалността, е като скоч, да пиеш и да не спираш.Услажда ти се,ако си купиш опиати още повече, толкова е нужно проникването вътре в душата. За да забравиш, да не помниш.Алкохолът е нож с две остриета, помниш, помниш избирателно.Лекарствата-също.Или отказваш да помниш. Мъчение е самата мисъл на укор, на изпитата глътка от нужда, от неразбрана обич.... А той бе прекрасен, онова момче, разбира се, знаех го, улавях го с фибрите на духа си. Умен, остроумен, проницателен. Оставаше съблазняването, онзи прекресне миг на преоткриване, на трансформирнето на душите. 
Имаше купон у Ицови. Отидох, защото сърцето ми бе умряло, защото самотата ме теглеше към невъзможното. Видяхме се, той пое ръката ми, и тръгнах бездиханна. Там, уединени в стаята, се любехме. Живот и смърт. Младост и крехкост. Беше прекрасно. Той бе влюбен в Таня. Тя се опитваше да оцелее. Чрез него. Станаха гаджета. Майка и нямаше сили да недоволства, изнурена и отегчена. Любовта им бе като в приказките, отдаването-бездиханно. Намеси се баща му, синът му трябваше да следва.Каква е тази "женска"?... Тони опонира, чувствата бяха като бездна. Баща му Иво, накара сина си да кандиданства, приеха го на 120 километра по далеч. Таня бе зашеметена, нещо в нея умираше. Глътката алкохол удавяше болката. Отегчението. Безмислието. Мисълта отмаряше бунтовността, различието. И дните се превърнаха в протяжно бреме. Пак останах сама.В къщата с намръщеното небе, с двете си скучни сестри, с остатъка от спомените. Часовникът показваше полунощ, а аз лежах в леглото като пъклена кукла. Гледах към тавана, бях изпила няколко таблетки,които една връзкарка ми достави. Дължах и пари. Лейля искаше да преспя със сина на вече продадената ферма. Той уж бил влюбен в мен. Затова бе мила и толкова дащна. Предишното ми аз го нямаше, а огледалото дебелееше чрез мен. И Сатаната се заслони в сърцето ми. То беше добро, любящо, човечно, коректно, разбиращо. Сега - парченца лед сковаваха обвивката му, безразличието измести всичко добро.
Любовта пълхаше с криле, ала насън.
Не виждах измъкване от безмислието на ада. Вятърът ли навяваше спомени или те бяха моето второ аз? ... Разбрах, че любимия има до себе си приятелка, но защо ли не се разплаках? Мълчах на света, пиех, понякога вечер тайно до безпаметност. Тате, ужасно ми липсваше. Отварях Библията, а там словата ми се струваха объркани и далечни.Казвах си, че сънувам и временно идваше покоят. Засадих теменужки на гроба, опитвах се да говоря с моя баща. Бях омагьосана, тялото не ми се подчиняваше, имах лоши бележки последната година. Майка виждаше, че страдам, но само дневникът отразяваше истината. Да уча и за какво? Да живея, за кого?... Покварата влизаше в сърцето ми, удряше тъгата и пак се връщаше с нова голяма сила. Усещах, че се погубвам. Пропадането беше като фарс, но за съжаление прекалено истинско, за да е измислено. Може би живеех в приказките? В битието на небитието. Нямах кумири, а и не бе ми грижа. Той дойде в града. Видях го, излизайки от училище, сякаш виждах същото момче, голямата ми обич. Но, заобиколен от двама учители, той беше всъщност непознат. Разбрах, че същност искаше да ме види. Не почувствах нищо. Дрогираната ми душа не изпитваше емоции. Празна бях и толкова жалка. Сълзите бяха за другата. За онази, която умеше да обича. Аз се любех с фермерския син, пиех хапчета, пушех, опитвах хапчета. Светът нямаше точка. Пространството бе мистика.
- Ей, момиче, не може да продължаваш така! Ще те загубя!-викаше Поля, моята най-добра приятелка.
- Говори с него, моля те, виждаш ли какво си причиняваш? Моля те, ще те изгубя! Скоро ще изпиеш толкова алкохол с хапчета,че сърцето ти ще спре! Моля те, обичам те, иди при него, говорете!...
Разбрах, да говореше за някакъв новодошъл психиатър в местната болница. Тя бе племенница му. Да говоря, бях изтрещяла от скапани чувства, от загуби, от болки, от безсмислие...Трябваше да пия. Но тя не спираше, пък и аз я обичах.
- Добре, добре, спокойно, ще отида, само ме остави!-развиках се...
...И влезнах в коридор, дълъг като вамп, някаква врата се отвори, видях усмихнато, приятно мъжко лице, което ме покани в кабинета. Сякаш ме гледаха познати очи, или хапчетата с виното ме объркваха?.... Косите ми падаха безпризорни върху раменете, и нещо изведнъж се отключи.
Дойдоха като гръм, сълзите. Заплаках ,без да знам колко. Плаках като загубено дете, като агне пред заколение. Това помня, плач и единствено рев.
Очите ме гледаха, ала не укорително, устните произнасяха да се успокоя, после той ме помоли да изпия някаква таблетка. Не разбирах защо, но с чаша вода я изпих. Лежах просната върху фотьойла, и сякаш мислите ми се подреждаха. Сълзите спряха, и чувство на успокоение нахлу в съзнанието ми. От колко време бях спокойна. Сякаш владеех ситуацията. И харесвах този непознат. 
На следващия ден отидох пак. Вечерта спах като къпана. Нямаше алкохол. Хапчетата чакаха в шкафчето. В училище казах че съм с температура. 
Бях отново там, при терапевта, или както го наречеш.Този път с удоволствие изпих още едно хапче.
– Да поговорим, мила?... Разбирам те, няма нужда да се извиняваш, да намираш причина да спреш. Може би причината е вътре в нас. Ала за едно те моля, трябва да се изчистиш от зависимостите си, постъпи в нашата нова болница. Нужно ти е лечение. Аз ще съм до теб, нищо няма да ти липсва. Повярвай ми, довери ми се. Толкова си свикнала с таблетките и алкохола, организмът трява да се пречисти. Нали е така? Погледни ме, кажи ми....
Гледах го с отворени очи. Трябваше да послушам този странен, ала красив мъж.Тялото ми го искаше, но душата- бе объркана.
Мама ми помогна с дрехите, влезнах в болницата, без да се противя. Сякаш бях на клоунско предствеление. Голяма работа си казах. Не беше малка, уви!
... Два месеца, два проклети месеца от моя живот минаха в клиниката.Видях приятелката си няколко пъти.Мама понякога. научих се да се моля, да бъда смирена, но беше адски трудно. Побъркващо. Нямаше алкохол, а хапчетата бяха за лечение. Нямаше трева и цигари. Дори кафето бе привилегия.Спях, ядях, пак спях. После трябваше да отговорям на въпроси защо и т.н. 
Той се казваше Никола, докторът. Той бе обичта, уважението, смисълът. Заобичахме се, преоткрих се случайно, може би ,защото бях изтърсачето.
Бях убедена, че ще се следвам медицина. Явих се да поправителни изпити.
Животът стана приемлив, красив, смислен. Аз бях на 22 години, той на 35 години. Стаята ми беше като нова, мама със сестрите ми я бе боядисала. Къщата ми се струваше прекрасна. Видях го, предишния или как да го нарека. Беше женен за жена милионерка, чакаха дете. Видах очите му и разбрах как все още много ме обича. Обича? Как може да си влюбен, а да зарязаваш обичната? Колко егоизъм и нарцистичност се иска за това?... Нещастико, аз щях да умра, а ти...?! 
Никола и моята приятелка, с подкрепата на майка ми, ме извадиха от бича на демоните. Заобичах се, такава, каквато съм. Бях трети курс медицина, когато забремях. С Никола направихме сватба, Живеехме в къща, любехме се, уважавахме се, преоткривахме се. Мама ми помагаше за Агата, така я кръстихме, прекъъснах за година, но завърших образованието си. 
Светът отново имаше цвят. Прекрасен, неземен цвят от вяра, надежди и мечти.
Бях аз.