Жабока ... беше общо-взето странен тип. Имаше доста необичайно, грозно лице. Прякорът му беше много подходящ. Намерението ми не е да го подигравам, като казвам, че приличаше на жаба, но наистина си беше така. Той беше черенокож, висок около метър и шейсет. Главата му беше много голяма и сякаш се беше залепила на торса му, без интермидиума от какъвто и да е врат. Имаше малки, хърбави рамене и леко накуцваше. Лицето беше това, което най-много го оприличаваше на жаба - малкото чело, надвиснало над огромните, изпъкнали, кривогледи очи, големия нос и възшироката уста с няколко липсващи предни зъби го правеха идеален за прякорът Жабока или Грозния Жабок, както го наричахме понякога.

Запознах се с Жабока, докато бях в ареста. Може да попитате защо съм бил там, но това е съвсем различна история. Жабокът и аз споделяхме същото отделение в ареста в продължение на около два или три месеца. Отделението е голямо пространство, като физкултурен салон където живеят около 50 арестанти - имаше платформа в средата, на която можехме да си социализираме и килии отстрани, където спяхме.

Жабока беше самотник. Не мисля, че искаше да е такъв, но никой от другите затворници не пожела да се сприятели с него. Той се опита да се присъедини към една или друга група, но никой не го прие. Така че той остана в периферията, без да стане част от никоя група, но в същото време не беше и ничий враг. Мисля, че преживяването му в затвора може и да не беше толкова различно от опита му отвън, но как бих могъл да знам?

Жабока си имаше име, разбира се, но то беше хвърлено ненужно настрани като стар парцал малко след като се присъедини към отделението. Аз също го забравих малко след като получи прякора си. Той се сдоби с него, по време на игра на волейбол още през първата седмица от престоя му в ареста. Играхме навън в малкия двор, свързан със салона. Спомням си, че другият отбор беше един човек по-малко и те попитаха Жабока, който гледаше отвътре през прозореца, дали иска да играе. Той се включи и веднага скочи, за да блокира една топката на мрежата, изненадващо бързо и високо за толкова нисък човек, който при това накуцваше; един играч от неговия отбор каза:

- Погледни го; Никога не бих предположил, че може да скочи толкова високо, като истинска жаба е.

- Скача като жаба и със сигурност мяза на такава. Ти си един малък Жабок, нали? "- каза друг. Прякорът

Жабока му пасна много добре, така че след това започнахме да го използваме наместо истинското му име. В началото това не му харесваше и се сърдеше, когато някой го наречеше с прякорът му, но това само ни насърчаваше го наричаме така, за да го ядосаме нарочно. Постепенно той свикна с прякорът и дори започна да го харесва. Когато се запознаваше с някой новодошъл в отделението, той се представяше с протегната ръка:

- Името ми е Жабока, приятно ми е да се запозная с Вас.

Когато първо дойде в ареста, пандизчийте му се подиграваха в лицето; наричаха го с гадни имена. Той запазваше спокойствие, защитаваше се доколкото можеше, свиваше рамене като, че ли възприемаше всичко нашега, или поне така се преструваше. Беше остроумен и си връщаше на обидите - може би беше свикнал да му се подиграват извън ареста, и си беше изградил самозащита. Така или иначе, скоро се превърна в клоуна на нашия малък клуб. Хората вече не бяха толкова гадни към него. Продължаваха да се майтапят с него, но това бяха закачки без злоба; някой от новодошлите започваха да наричат Жабока с различни обиди, но когато видеха, че това не се харесва на другите и преставаха. Също така, поради статута си на клоун, на Жабока му бяха позволени своеволия, за който ние – останалите атрестанти само бихме си мечтали.

Веднъж, по време на обяд, Фред, един от надзирателите, попита Жабока:

- Жабок, колко високо можеш да скочиш на място?

- Повече от метър и половина, шефе.

- Обзалагам се, че не можеш.

- Обзалагам се, че мога. Искаш ли да те покажа?

- Давай - каза Фред.

Жабока стана от мястото си, където седеше, направи крачка встрани, за да може всеки да го види и наистина скочи на височина около метър и половина. Всички в отделението започнаха да му пляскат и подсвиркат.

Важен, важен Жабока се върна на масата.

- Да, затова ме наричат Жабока - каза той, като се усмихна и се огледа наоколо.

- Аз мислех, че е затова, защото мязаш на жаба – подигра му се Фред.

- Е, така е същото и с мен, шефе. Винаги съм чувал хората да наричат ченгетата свини, и все съм се чудил защо ли, докато те видях теб... Но истината е, че не е това как изглеждаш, а това което правиш, е което ти създава прякора ... Тоест, сигурен съм, че лицето ти е само малка част от причините, поради които ви наричат така.

Фред наистина изглеждаше донякъде на прасе с малките си очи, големия нос и зачервените, висящи бузи. Той не беше лош човек и надзирател, но не беше остроумен, така че нямаше никакво шанс да си върне за обидата. Вместо това лицето му съвсем червено, което го накара да изглежда още повече като прасе. Цялото отделение започна да се смее. Ако беше някой друг, сигурно щеше да изкара три дни в килията си за тази обида или да го вкарат направо в киляи в самостоятелното отделение, но Жабока го наказаха да седи само за един следобед в килията. След това останалите арестанти започнаха да го харесват още повече и осъзнал, че като се майтапеше с надзирателие и в “кошарата” го уважават повече, той започна да ги дразни колкото е възможно повече. Разчу му се името, на което той изглежда се наслаждаваше. Надзирателите никога не го наказваха много - може би защото никога не го взимаха прекалено насериозно. Мисля, че в един момент той започна да се чувста много удобно в ареста. От това, което разбрах, той бе живеял по улиците и беше хванат в кражба. Беше студен Януари навън и в ареста беше топло и имаше достатъчно храна, така че той беше много по-добре там, отколкото по улиците.

Във връзка с казаното по-горе, никога не съм мислил за Жабока, като за някой, който да е способен на нещо друо, освен да бъде клоун. Той беше без съмнение остроумен, но това се очакваше от някой, който е трябвало да се защитава през целия си живот поради особения си външен си вид. Той също можеше да скача нависоко, но това ни караше да го възприемаме по някакъв див, животински начин - нали разбирате, той беше просто животно, жабок. Колкото по-високо скочеше, толкова повече мислехме за него като за животно и по-малко за човек. Подсъзнателно аз бях сигурно възприел същото отношение към него, и никога не бих променил мнението си , ако не беше се появил Алфредо с неговата скица.

Един ден аз и друг арестант, Марк играехме шамат на една от масите в отделението. Разбира се, ние ядяхме на масите, но ги използвахме и за игри ли просто да висиме около тях. Някакъв дадруг човек, който седеше на две маси от нас, очевидно пишеше писмо. Мъжът, беше възрастен, латиноамериканец, с къса сива коса и уморени сини очи. Той дойде при нас след играта и ни подаде страница от блокче за рисуване, на която ни беше нарисувал как играем шах. Безсъмнено имаше прилика в лицата. Скицата не беше съвършена, но можеше да се каже, че нарисуваните сме ние. Оказа се, че Алфредо, рисуваше за хоби.

Докато гледахме рисунката и възхвалявахме Алфредо за неговото изкуство, Жабока се появи отнякъде и също видя скицата. Тя му направи силно впечатление. След като я разгледа за известно време, той каза:

- Как го нарисува това? Това е невероятно.

- Лесно. Това е само скица - каза Алфредо без гордост. - Рисувам от известно време.

- Как се научи? - попита Фрогги.

- Е, използвах и книги, но най-важното е в това да рисуваш, колкото може повече. Просто избери нещо, което ти грабне окото и рисувай. Знаеш ли, най-голямата част от това което зависи не от това, което е извън теб, а как ти го виждаш. - каза замислено Алфредо. - Наблюдавах двамата - той ни посочи с Марк - за известно време, след което си изградих умствен образ на това което виждам, динамиката помежу им и скицата бе готова. Просто трябваше да я копирам на хартия. Когато нещо привлече вниманието ми, обичам да го рисувам

- знаете, когато ми дойде музата. Времето минава по-бързо по този начин - добави той скромно.

- Можеш ли да ме нарисуваш и мен? - попита Жабока

- Хм, сега не съм в настроение. Може би някой друг път - каза Алфредо.

Жабокът каза сериозно:

- Ще то го припомня. - и си тръгна. Помислих си, че Алфредо никога няма да го нарисува. Имах чувството, че е Жабока го отблъсква. Повечето хора бяха такива само в началото, но някои се придържаха към това свое първо впечатление за постоянно. Струваше ми се, че латиноамериканецът ще излезе един от последния тип.

Алфредо се превърна в нещо като знаменитост в отделението. Той рисуваше скици, а хората му плащаха за тях - малка скица струваше 4 "парчета" - 4 пакета юфка или чипс, като всяко „парче“ струваше по долар.

Жабока винаги висеше наоколо, питайки за скицата си, но Алфредо никога не я рисуваше.

- Моля те, наистина искам да ме нарисуваш. Ще ти платя десет парчета - възкликна Жабока веднъж. Накрая Алфредо се съгласи. Жабока седна на една маса, придавайки си замечтан израз с брадичката лежаща на дясната му ръка. На Алфредо му отне повече време да го нарисува, отколкото обикновено. Бяхме петима или шестима арестанти около масата, чакайки за окончателния резултат, подредени зад Жабока.

Най-сетне Афредо свърши и връчи скицата на Жабока. Той я взе и сякаш електрически удар мина през тялото му. Все едно се видя за пръв път. Погледнах към скицата. Беше карикатура. На нея беше Жабока, да, в която неприятните му характеристики бяха подчертани. Резултатът беше отвратителен. Той вдигна очи от листа с объркан израз на лицето. Образът на листа пред него - с кръстосаните очи, по-кръстосани, отколкото в реалния живот, липсващите зъби, изражението на лицето и щръкналите уши, го правеше да изглежда като идиот.

Пожелах си Алфредо никога да не бе нарисувал Жабока. Просто, когато някой постави друг на пиедестал, тогава мнението му и това, което прави има по-висока стойност за този, който му се възхищава. Същото беше и със скицата. Тя означаваше повече за Жабока, отколкото би трябвало. Почувствах се зле за него и казах:

- Жабок, разбери, това е шега. Ти си едно чудо на природата. Не можеш да бъдеш събран в една проста рисунка, нали знаеш. Ще изкочиш извън нея..

Арестантите, които стояха наоколо, се засмяха, дори Жабока, но все още можеше да види, че е много разстроен, което чувство евентуално премина в гняв. Той погледна Алфредо.

- Дадох ти десет парчета за това - каза Жабокът.

- Иска скица и такава получи.

- Пич, ти ми даваш това и ми казваш, че съм аз? Знаеш ли, ще направая същото. Ще ти го върна тъпкано. Ще науча и аз как да рисувам такива „скици" - каза той, като разкъса листа на малки парчета. После отиде в малкия двор и вървя в кръг, заобиколен от бетонните стени, после се върна в салона и обикаля още малко.

Накрая се прибра в килията си и не излезе, когато донесоха вечерята.

След този инцидент Жабока започна да прекарва по-голямата част от времето в килията си. На никой не каза какво правеше през цялото това време там, но скоро хората свикнаха с отсъствието му. Веднъж го видях да си купува блок за рисуване от надзирателите и, затова предположих, че рисуваше. Интересно ми беше да видя как ще се развие цялата история с Алфредо, така че от време на време поглеждах в килията му, когато минавах покрай нея. Понякога го виждах да рисува, да крачи наоколо или да се гледа в огледалото.

Един ден, около месец и половина, след като Алфредо нарисува карикатурата и Жабока започна сам да скицира, минах пак прокрай килията му. Вратата беше отворена и аз надникнах вътре. Той беше седнал на малката "маса" - плоска бетонна повърхност, изпъкнала от стената в ъгъла на килията и рисуваше върху лист от блока си за рисуване. Видях, че на листа беше скицирано нещо. Отидох до входа на килията, за да погледна по-отблизо. Скицата беше на лице, но не можех да видя чие. Жабокът усети, че някой го наблюдава; той вдигна глава към мен и ме погледна в очите.

- Какво правиш Жабок? - попитах го, чувствайки се като натрапник.

Той продължи да ме гледа странно и после каза,

- Искаш ли да видиш една скица?

- Ти ли я нарисува?

- Да.

- Добре - казах аз, огледах се, за да се уверя, че надзирателят не гледаше към нас и влязох в килията на Жабока. Приближих се до ъгъла. На масата имаше скица, върху която той очевидно беше работил известно време. Беше много подробна. Това беше картина на лицето на Жабока, но такова, каквото никога преди не го бях виждал. Несъмнено беше той, но изображението на страницата беше на красиво, удохотворено и благородно лице. То бе със сериозен израз, а не глупаватото лице на клоуна, както бях свикнал да го възприемам. Очите бяха кръстосани, както в реалния живот, но в тях имаше доброта, самота и болка. Чудех се дали самият Жабок е бил изненадан от резултата и как би трябвало да е гледал отражението си в малкото метално огледало на стената, изправен пред собствената си грозота, докато най-накрая я бе променил, докато не бе видял красотата в лицето си. Някой трябваше да види какво е отдолу, под повърхността. И всеки, който бе успял да я извади, можеше да го направи с всяко друго нещо.

Никога не съм предполагал, че някой може да види Жабока по начина, по който се бе нарисувал, но също и не бих повярвал, че той можеше да се научи да рисува толкова добре, за толкова кратко време. Аз определено не бих могъл да скицирам нищо подобно..

- Добра ли е? - попита Жабока.

-Да. Рисувал ли си и други неша?

-Да ... Но тази стана най-добре. Това съм аз, познава ли се?

- Да, ти си. Изглежда точно като теб. - Помълчах за известно време, само гледах рисунката, после се почувствах неудобно. Това беше като да гледаш вътрешния свят на някого. Казах,

- Ще нарисуваш ли Алфредо сега?

Жабока поклати глава отрицателно:

-Не. Вече няма значение. Опитах да го нарисувам скици на други хора, знаеш ли?

- Бяха ли другите скици, като тази? - попитах го бавно, посочвайки скицата пред него.

Той кимна и каза:

- Всъщност той ми помогна.

- Кой - Алфредо? - попитах го аз.

- Да. Той виждаше само грозното в мен. Бях поразен, когато видях толкова много грозота. Тогава си обещах, че ще върна на Алфредо това, което ми даде ... омраза и грозота.

- Защо не нарисуваш карикатурата му тогава?

- Опитах се, но не мога. Виждаш ли, не мога да рисувам грозотата. Не знам защо. Опитах се да нарисувам себе си, както той ме вижда, но не можах. Гледах се огледалото и се опитах да се нарисувам себе си, така, като изглеждам за околните. И се получи това ... "

- Предполагам, че си му го върнал...- казах замислено.

- Знаеш ли, мисля, че си прав.

Помълчалхме за момент, а след това казах:

- Искаш ли да играеш волейбол с нас?

- Добре. Ще дойда след минута - каза Жабока, като гледше замислено скицата. Излязох тихо от килията.

Не знам защо, но Жабока никога не показа рисунките си на никого другиг оосвен на мен – и то само тази скица на неговото лице. Вероятно имаше скици на други хора от отделението, но никога не ги показваше на никого. Предполагам, че хората биха започнали да го третират с много по-голямо уважение, ако знаеха колко талант имаше. Може би се чувстваше по-удобно като клоун. Както и да е, поведението му не се промени. За другите арестанти той си беше същият като преди. За мен обаче Жабока започна да изглежда малко като в скицата си. Грозотата осана на заден план и в него се появи нещо трагично, но благородно. С него се сближихме повече може би щяхме да се сприятелим, но един ден, скоро след като ми показа скицата го видях да куцука към вратата с още двама арестанти.

- Довиждане, Жабок, продължавай да рисуваш - извиках му, преди да изчезне през вратата на отделението.

Той се обърна и каза:

- Казвам се Стивън, Роб.

Гледах го за известно време, чудейки се как изобщо не съм могъл да зная или да забравя истинското му име и най-накрая казах,

- На добър път, Стивън. Наистина те бива...

Той се усмихна, махна и изчезна в коридора. Никога след това не го видях.