Навън беше адска жега. Слънчевите лъчи бавно изгаряха налягалите на плажа. Наблизо, в хотела, беше отседнала млада жена. Тъкмо по това време тя си почиваше в стаята.
Беше тъмно. Плътни пердета покриваха прозорците. Беше задушно. Единственото спасение в това време беше климатикът. За съжаление, в този долнопробен хотел нищо не беше както трябва. Винаги нещо липсваше. И то точно, когато имаш най-голяма нужда от него.
Младата жена беше легнала, но в мозъка ѝ постоянно се въртяха едни и същи мисли. Пред очите ѝ непрекъснато се появяваше онази картина.
Не! Не, Господи, не! Не трябва да ме намерят! Не трябва! Не! Не мога да повярвам, че го убиха така хладнокръвно. Те ме видяха! Господи! Не трябваше да се показвам. Защо го направих?! Те са опасни. Ще ме намерят. И ще ме убият! Не! Не! Не искам да умра! Трябва да кажа на някого. Да! Трябва да кажа на някого за станалото. Но на кого? Господи, на кого? Трябва да се обадя на полицията. Да! Ще се обадя на полицията! Те ще направят нещо. Те ще ми помогнат да се скрия. Не! Господи! Не искам да умра!
Тя беше пребледняла. Трепереше. Но не от студ или от жега. Беше съвсем близо до лудостта. Не беше на себе си. И как би могла?! Когато видя как разчленяваха мъжа ѝ! Не се беше прибирал цял ден и единственото, което си мислеше беше, че е с някоя друга. Затова тя отиде на работата му. Искаше да попита колегите му дали не са го виждали. Но се натъкна на грозна гледка.
В работата мъжът ѝ си беше създал много врагове. Всяко ченге има много врагове. Той работеше в отдел "Убийства" и закопчаваше какви ли не. Ето - сега беше неговият ред. Да му видят сметката.
Жена му тъкмо паркираше колата, когато видя някакви типове да режат тялото му и да повтарят:
- Сега кого ще арестуваш, а? Кого, кретен, такъв?! Опандизи всичките ми близки приятели! Сега е твой ред да бъдеш "осъден"!
Тя стоеше и гледаше екзекуцията на мъжа си. Беше като препарирана. Седеше зад волана и гледаше с широко отворени очи гледката, която дълбоко се запечата в паметта ѝ.
Но тя направи една грешка. Издаде присъствието си и сега тази глупост може да ѝ струва живота.
Вече три дни се криеше. Отсядаше къде ли не. Караше през деня, а вечер отсядаше в някой мотел, за да поспи. Доколкото може. Но дългото каране и взирането по пътя я караха да полудее. Тя реши, че е отишла твърде далеч и че вероятността да я намерят с всеки изминал ден беше все по-малка. Затова отседна в този долнопробен хотел. Искаше да се отърси от всичкото напрежение, което се беше събрало.
Мислейки си каква ще бъде следващата ѝ стъпка, тя неусетно заспа.
Междувременно в хотела дойдоха трима главорези и поискаха ключ от стаята ѝ.
Хотелът нямаше много стаи и рецепционистката знаеше всеки нов клиент.
Тримата бяха облечени в черни дрехи, същи погребални агенти. Но когато ги видиш, последното, за което си мислиш е, че са погребални агенти.
Жената беше заспала дълбоко и не разбра как чернодрешковците влязоха в стаята ѝ.
Беше тихо. Чуваха се само стъпките от кубинките им. Беше тъмно. Тъмните пердета не допускаха слънчевите лъчи в стаята. Нещо проблясна. Нещото бавно се приближаваше към гръкляна на заспалата.
Изведнъж тя се събуди. Видя проблясващия предмет над себе си и започна да пищи. Но беше късно. Твърде късно. Ножът за секунда преряза гърлото ѝ и кръвта шурна навсякъде. Изцапа стената, пода, а леглото... То бързо попи всичко.
След секунди часовникът във фоайето на малкото хотелче започна да отмерва 12 удара.
След това всичко потъна в тишина... И кръв.
© Яна Todos los derechos reservados