Странно беше как зарязвах абсолютно всичко, за да седна да пиша. За мен изливането на чувства и мисли върху лист хартия или монитора на компютъра беше като наркотик. Нуждата, която изпитвах по отношение на творенето в писмена форма, си беше направо маниакално. Вярвах, че по този начин, някак си запълвам празнотата в сърцето си и това ме караше да се чувствам по-добре.
Честите ми състояния на изпадане в апатия и изблици на ярост биваха потушавани именно благодарение на тази така обичана от мен дейност - писането.
Захвърленият на леглото учебник сякаш тактично ми подсказваше, че е време да се захващам със задълженията си, но нещо вътре в мен упорито отказваше да послуша гласа на разума. Нещо, което се случваше прекалено често.
Трябваше да го разкажа, да го опиша. Знаех, че така ще ми олекне и ще мога да продължа, ала не знаех как. Години наред пишех стихове, есета, приказки и изповеди, но все още не бях сътворила на бял лист онова, което исках. То живееше в мен, зрееше с времето и набира ...