Животът разтваря вратата си пред всеки. Едни минават през нея с мисълта, че тръгват на разходка, а други поемат нарамили надежди и отговорности. Всеки има път, който да измине и ако този път иде от душата, всичко което правим ще е добро. Душата е нашият компас. Човек колкото и да бяга от болката, от хората, от действителността, рано или късно това, което трябва да се случи го застига. Като камък на пътя му стои, за да напомни, че никой не може да избяга от себе си, че всичко, от което бягаме го носим вътре в нас.
Пролетта пристъпваше с тихи крачки, като срамежлива мома, в малкото селце. Зимата запряташе прокъсаната си пола и уморено се оттегляше за почивка. Земята бавно се събуждаше и започваше да диша с пълна сила. Елена погали корема си. Очакваше с нетърпение и страх своята рожба. Радулица я гледаше с любов. Знаеше, че я чакат тежки години, а тя нямаше да е до нея.
- Бабо, искам да е момче! За мъжете е по-лесно в този свят.
- Виж, чедо, за да е здрав този свят, не му трябва само пете ...