Животът няма кахъри, като река си тече, понякога бързо, понякога едвам. Ама нищо насила не задържа. Туй що е писано да остане в него, като речен камък на дъното задълбава и там стои.
Метеше двора Станулица, а мислите и летяха като лястовици към Делчо. Все по-чужди си бяха, а мъката като жарава стоеше помежду им. Страхуваха се да я разровят, че да не пламне отново огън и да ги изпепелил. Когато затъпче душата на човек на едно място, тогава и болката му се вкоренява. Като троскот избуява, не дава на живота да разцъфти и да плоди в нея.
Ходи Станулица с майка си да преспи на Кръстова гора - там къде казват, че частица от Христовия кръст е заровена. През дупки тесни и тъмни се провира, билки и илачи вари и пи, ама така и не зачена.
Смали се като врабче младата жена, примири се. Само топлината и ръката на Делчо търсеше. А той все по-студен към нея ставаше. В постелята им сякаш есенна мъгла се спотаи - студена и влажна.
Зачестиха "случайните" срещи на Тяна с младия мъж. Всяка нощ, на излизан ...