Жетварят
/глава 1/
Смяташе себе си за съвсем обикновен човек – по професия жетвар. Не е точно професия, но пък – работа си беше. Хубави и пълни бяха дните му и въобще харесваше живота си като цяло. Но! Но, нещо все не достигаше, за да се почувства изцяло удовлетворен, завършен. Понякога /особено нощем/ често мислеше и почти докосвайки отговора на това „Какво още ми трябва” той винаги му убягваше - познатото на всички чувство, че нещо със сигурност го знаем, но не можем да се сетим в нужния момент.
Тази хубава все още прохладна утрин отново тръгна на работа. щеше да жъне до късно, дори и в адски непоносимата жега. Сезонът на жътвата е кратък и се работи усилено. Жена му го беше напуснала отдавна и сега с лека тъга си пиеше самотно сутрешното кафе, иначе не се оплакваше от самотата. Беше му добре сам. И какъв парадокс, когато бяха все още заедно, тя все му опяваше, че го влече навън, кръчми, шах с приятели, жени… не може да се отрече, че беше права. А сега съвсем свободен – ето го - вече ...