2 мин за четене
Тя стоеше и го гледаше, но той не помръдваше, лежеше в дървения ковчег, студен и безчувствен. Дори не дишаше, а тя все така го гледаше в очите. Кафявите очи, които до вчера се смееха и я караха да се усмихва, да се чувства единствена и никога сама, бяха затворени. Очите, които виждаха в нея не красивото лице, а прекрасния човек, когото другите не познаваха или поне си мислеха, че познават. Този поглед, който я изпълваше с топлина и нежност, вече го нямаше и това вледеняваше тялото й, дори повече от студения ноемврийски вятър.
Всички хора около нея плачеха, коментираха, говореха и хубави, и лоши неща за него, но тя не ги чуваше. Искаше да заключи всичко в себе си, не искаше да обезпокоява, вече скованото си от лед сърце, което до вчера гореше за един единствен човек. Не, тя не можеше да плаче вече, очите и бяха пресъхнали... не, тя нямаше глас, за да издаде даже и един звук, дори нямаше сили да помръдне, но продължавеше да държи красивата, червена роза, която бе взела за него... Прилича ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Iniciar sesión
Registrarse