Животът е любов, младостта е надежда.
Всеки един човешки живот се крепи на нея - Любовта!
Какво по-хубаво и какво по-лошо може да ти се случи от това да си влюбен?
Любовта е главната движеща сила в света... Щом е главна движеща сила, защо довежда толкова много хора до лудост...? А то всеки влюбен си е малко луд.
Дори не осъзнава колко глупости прави в минута за въпросния възлюбен.
А дали и го интересува? Май не...
Въобще любовта е един трамплин, колкото по-високо скачаш, толкова повече падаш...
Е, поне според мене си заслужава да се изcтреляш в облаците, макар и за малкo... да лети с птиците умее само влюбеният човек... е, и само той може да падне до абсолютно дъно и да чака някой да го измъкне от там. Всичко е един голям затворен кръг... нещата се повтарят, а може би само силата на чувствата отслабва...
Животът е прекрасен... но само през погледа на влюбения човек, който получава любов от този, който обича... а когато си изгубил любовта, тогава животът ти се струва толкова жалък, сив, скучен...
Любовта повече отнема на един човек отколкото му дава... Поне така смятам аз.
За много хора любовта е прекрасно чувство... За мен е плетеница от Щастие и тъга, мечти и надежди, болка и огoрчение.
Влюбеният човек е щастлив, изпълнен с надежда, с кoпнеж да се бори с всичко и всички. Да си влюбен е прекрасно... до момента, когато на любовта и дойде края. А защо и идва края... еми, нали трябва да ти е гадно... депресията не прощава никому.
Тогава става страшно, защото знаеш, че всичко, което си чувствал, всичко, за което си се борил, всичката тази надежда, която си таил у себе си и си мечтал за по-красив и щастлив живот с любимия човек, си отива... Отива си и никога повече няма да се върне, никога повече няма да бъде твое...
Разкъсваш се, очите ти се пълнят със сълзи... онези приятно солени на вкус капчици сълзи... Неприятно е да ги усещаш и то за такъв повод...
Всеки един момент, който си прекарал с „любовта" на живота си, всяка една усмивка, която си видял в нея, всяка нейна добра и мила дума, която ти е казала... Всичко това изчезва...
Ти се сриваш, сърцето ти се разкъсва, душата ти умира... падаш и не смееш да се изправиш и да погледнеш, защото се страхуваш да посрещнеш суровата реалност!
Всеки човек приема една такава раздяла по различен начин... Някои се затварят в себе си, започват да се самообвиняват за случилото се, Задаваш си куп въпроси като „ Къде сгреших" и т.н... Започват да не се хранят, не могат да спят... такива експерименти с тялото понякога водят до много сериозни заболявания...
И в този момент си задаваш въпроса: Защо? Нужно ли е да се стига до там при положение, че сме толкова млади, силни, изпълнени с надежда и хъс, да се борим и да победим... Нужно ли е да си съсипваме здравето и психиката...
Тогава идва проблясъка в съзнанието ти и точно в този момент си отговаряш на Абсолютно всички въпроси, които са те мъчели до сега...
Разбираш, че не си е заслужавало, онази пуста любов не го е заслужавала...
И тогава става чудо... Разбираш, че наистина онази луда, безпощадна изпепеляваща любов е някъде навън и те чака... чака те да ти се отдаде напълно... Чака те да изживее точно с теб онези моменти, които не си могъл да изживееш с предишната си любов и може би е нямало да ги изживееш...
Тогава човек разбира, разбира, че има надежда... Надежда, заради която си струва след всяка раздяла с онази любов, която животът ти предоставя, да се изправиш, да погледнеш навън и да разбереш, че тя е там и те чака!!!
Благодарение на теб, САНЯ !
© Мартин Todos los derechos reservados