Малкият Франсиско обичаше две неща най-много в живота си – изкуството и пътешествията. Така настроен, на едно от най-големите си приключения той се озова с голямата си раничка точно до Джаксън Полък. Искаше да се наслади отблизо на процеса на създаване на абстрактната му творба, но Полък сякаш не го забеляза, потопен в цветовете си. Това ни най-малко не пречеше на детето да му се полюбува. То знаеше, че артистите могат да са затворени и замислени в творбите си до толкова, че да изключват за околния свят. Затова побърза да остави мъжа сам с вдъхновението си и смени дестинацията.
Потегли към следващата спирка от това вълнуващо пътуване – домът на самият Винсент Ван Гог, любим на Пако**. Младото момче реши да изненада големия артист с любимите му слънчогледи. Гог обаче не обичаше деца да му се бъркат в работата и тактично изгони развълнувания младеж. Това не спря любовта към артиста като такъв – Франсиско се наслаждаваше на картините му на живо, докато и колкото можеше.
Ненаситен за изкуство, се запъти и към работилницата на Анди Уорхол с надеждата там да го приемат малко по-топло. На високата си стълба обаче, Анди бе прекалено пленен от музата си Монро, за да чуе какво му говори Пако. Детето си мислеше колко е хубаво да има вдъхновение човек, за да създава най-доброто си изкуство. Гледаше как Уорхол се любува на любимата си актриса, докато не му доскуча. Все пак, когато нещо или някой не ти е муза в сърцето, бързо ти омръзва.
След това малкият пътешественик се запъти бодро към „дивия“ Матис, за да се потопи в танца на мистериозните червени хора. Хвана се в кръга и веднага се омагьоса от обстановката. Най-накрая му позволяваха да е част от изкуството. Сигурно вече усещаха дълбоката му връзка с него... Отдели няколко часа на танците, когато реши, че е време да смени приключението.
И при това рязко – с Василий Кандински, бащата на абстракционизма. Пако се заигра в импресията му, а великият художник сякаш нямаше нищо против – стоеше отстрани с ръце, спокойно пъхнати в джобовете на палтото си, и се усмихваше искрено на детето. Франсиско, залюлял се на един триъгълник, най-накрая се почувства сякаш го приемат напълно в тези среди.
Дълго обмисляше коя да е последната спирка от това ярко пътешествие и в последния момент се спря на дома на любимата му сънародничка мексиканка, Фрида Кало, с нейната игрива маймунка. Непокорната художничка го прие като майка, а малката животинка веднага се залепи за крака му. Беше му толкова забавно сред съотечествениците му, че не искаше никога да си тръгва.
Уви... най-накрая се беше почувствал като приятел на хората от този артистичен свят, когато се събуди… Обратно в реалността, Пако знаеше, че това не е краят на приключението. Беше изпълнен с позитивна енергия и мотивация от този нов и цветен живот, който можеше да го очаква, ако следваше мечтите си. Хвана четката в ръка и се заигра с бялото платно пред себе си. Не след дълго вече играеше в сини треви с малки динозаври, плуваше из лилави води с бели жаби и пиеше от млякото на залеза, докато наблюдаваше ракетите, излитащи за Сатурн, и докато внимаваше да не падне в капана на малиновите огньове на земята.
– Juega, chamaco. Juega* – казваше си баща му под носа си, подпрял се на вратата на стаята на Пако, докато гледаше как малкото момче скача на леглото и обикаля в щастливи кръгове около въображаемия си свят.
* вдъхновено от част от колекцията на латиноамериканските артисти в Гугъл, като „Juega, chamaco. Juega“ означава „Играй, дете. Играй“
** Пако е съкратеното име на Франсиско
Бележка: По принцип е писано за детска книжка с рисунки и всеки параграф си има картинка, която върви с описанието му, но понеже тук няма как да ги включа (а исках все пак да споделя историята), оставям само текста – другото лесно се създава с въображение :)
© Вая ВИ Todos los derechos reservados