July morning

След като си свърших работата сутринта на трийсти юни, отидох с колата си да взема приятелите си.

По принцип мислехме да сме само по мъжки четиримата, но в крайна сметка решихме да вземем също Алекс и Сандра с нас. Ето как стана това:

Първата ми спирка беше домът на Благо. Той живее с гаджето си, но това трябваше да бъде нашият Джулай морнинг. Както го познавам, щяха да будуват насаме до три-четири през нощта и щяха да пропуснат изгрева.

Благо живее в Дружба. Никога не съм харесвал този квартал кой знае колко и затова не бях ходил често. Съответно, не е чудно, че се загубих в панеления хаос. Обадих се на приятеля си и му казах до кой блок го чакам. До съседния на неговия. Само дето изпуснах петнайсет минути да се въртя в кръг.

След малко Благой се появи и за мой ужас беше нацупен и – по-лошото – с Алекс зад гърба си. Явно е направила проблем, че не е поканена и Благо си е изпуснал нервите. Помислих си „ха сега прекарахме целия път до Камен бряг под звуците на семейния им скандал.

-         Добро утро – казах аз – извинявайте, че закъснях. Малко се поизгубих.

-         Няма нищо, хайде да тръгваме – отговори ми Благо. Хич не ми харесваше, че приехме момиче в редиците си.

-         Нали не е проблем, че ще дойда? – Попита Алекс.

-         О, не, разбира се. Колата без друго е за петима.

Натоварихме се. Не е нужно да казвам, че за два дни на морето Алекс беше помъкнала огромен куфар. Сигурно се беше натоварила с пет рокли за през деня и още толкова за вечерта. Естествено, мазилата и гримовете, които според Благо бяха част от лицето ù, бяха задължителни.

Както си и помислих, онези бяха скарани. До следващата спирка никой дума не продума. Опитах се да кажа нещо като:

-         Ама ще си прекараме супер!

Получих сумтене в отговор.

Тъкмо когато прибирах багажа на Емо, Марто ми звънна да ми каже, че срещнал някаква мацка предишната вечер и никак не му се ставало. Какво отговорих аз?

-         Ти добре ли си?! Да ни зарежеш точно сега, на нашия ден и то заради някакво маце?! Емо е бил на работа цяла нощ, Благо и Алекс са скарани от снощи, а аз... знаеш за мен.

Именно този аргумент повика съвестта на Марто и той отговори:

-         Извинявай, братле. Знаеш, че не исках да те засегна. Ще дойда.

-         Чудесно. Идвам до пет минути, направо слизай.

-         Ама може ли да вземе и Сандра?

-         Кого?! – Изкрещях аз.

-         Момичето...

-         А къде ще я сложим? Колата е за петима.

-         И таз добра! Ще седи в мен.

-         Айде.

Затворих. Луд човек! Нямах намерение да бързам и предвиждах да пътуваме поне седем часа с почивките.

Веднага разбрах за какво беше целият шум. Сандра наистина се оказа една от най-яките мадами, които съм виждал. А и нямаше багаж.

За кратко си изплакнах очите с тази гледка, но после видях апокалиптична картина – Благо и Алекс мълчат напрегнато, Емо спи, а Мартин и Сандра се натискат. А аз, клетият Радо, шофирам и скучая.

Как мразя да съм прав! А колко прав бях...

Около Ябланица спрях колата и постанових:

-          Такива да ги нямаме! Трябва да има ред! В тази жега ще заспя зад волана, ако не ме занимавате! Така. Който ще спи, да спи, но не всички наведнъж. Обидени да нямаме. Защо дойдохте заедно, ако ще се цупите? Отиваме на празник все пак! На нашия празник!

Чу се „Да, Радо”. Но все още пропусках основното:

-         И езиците да се използват по-дълго от двайсет секунди, само ако приказвате!

Пак чух „Да, Радо”. Не ми хареса.

-         Ясен ли съм?!

-         Да, Радо! – Отговориха всички.

-         Прекрасно! Десет минути тоалетна. Точно! Няма да ви чакам.

Новото ми деспотично поведение доста ми харесваше. Всички бяха строени до колата след пет минути.

Пътят си е път, да не обяснявам какво чудо е магистрала „Хемус”. По-важното е, че в четири следобед стигнахме Каварна.

Много обичам този град. Още когато за пръв път дойдох, сърцето ми остана там. Повечето провинциални градове в България ми изглеждат някак мрачни, но не и този. Дори зимно време, когато е много студено, в Каварна е светло.

Понеже ми хареса как пътувахме, реших да ги почерпя в любимата ми сладкарница в центъра. За другите не помня, но аз ядох крем „Тирамису” и пих лимонада. Винаги това си поръчвам.

След като хапнахме, ги разведох по пешеходната зона и ги натоварих в колата.

Бяхме останали отвън само аз и Емо. Той ме попита:

-         Ходи ли на лекар?

-         Да, тази сутрин.

-         Е?

-         Не е много на добре. Започвам химиотерапия след седмица.

Приятелят ми много се натъжи. От всички с него бяхме най-близки. Затова му се доверих и признах първо на него какво ме очаква. Той винаги е бил опора за мен и знам, че мога да разчитам на него. Казах му:

-         Не се притеснявай, ще се оправя. По-важното е, че сега отиваме на нашия си празник. Чети... така де, шестимата. Взе си китарата, нали?

-         Нали ти обещах.

-         Супер... Става ли засега да не казваш на другите? Искам да го чуят от мен.

-         Разбира се. Само аз ли знам?

-         Само ти знаеш, че е чак толкова сериозно.

Качихме се в колата и скоро стигнахме в Камен бряг. Навсякъде гъмжеше от хора. Трябваше бързо да намерим място, където да се разположим.

Емо реши да ме отмени в ролята ми на организатор на всяка дреболия. Изпрати момичетата да донесат кафе и храна за през нощта, накара Марто и Благо да разпъват палатки и тръгна да търси познати. Отидох с него.

Срещнахме негов съученик, Иван. Горкият, беше с напълно гола глава. Замислих се, че скоро и аз ще изглеждам така. Не ми се мислеше за болестта ми, затова бързо прогоних тази мисъл от главата си. В крайна сметка животът няма да ме чака, докато страдам, че свършва.

Иван дошъл с надеждата, че ще срещне някого. Честно казано, не го харесах особено. Самият начин, по който изпуши кутия и половина цигари за една нощ, а после каза, че ги спира, ме накара да предположа, че ги „спира” от десети клас. Струваше ми се някак си изкуствен.

Дори въпреки този не твърде симпатичен за мен човек, си прекарахме на ниво. Свирихме и пяхме цяла нощ. Купонът стана пълен, когато съседна компания се присъедини към нас.

На небето звездите блестяха така, както само през лятото на село можеш да ги видиш. Не познавам съзвездията, но затова пък съчиних една песен за големия трапец с опашка и хилядите триъгълници в небето.

Това, което беше над нас, не беше всичко. Морето пееше заедно с нас и придаваше на музиката още по-голяма красота.

Мирисът му беше навсякъде. Само дето ароматът на морето в Камен бряг и в някой курорт е доста различен. Тук говорим за сливане на човека с природата, а в онзи случай – за „победата” на човека над природата.

Обичах онзи момент с цялото си сърце. Всичко беше там и тогава, на мига. Нямаше нужда да се боя от следващия ден, защото настоящият си струваше.

Както си мислех за съдбата си, започна да се зазорява. Това не беше истина!

Гледал съм изгрева в София много пъти, но това беше чудо. Огромното огнено кълбо се появи от дълбините на морето под звуците на песента.

Ах, песента! Вечната песен, изпята от толкова много хора, събрали се по скалите.

Вероятно всичко това приличаше на езически ритуал, защото всички бяха опиянени и/или пияни. Истината е, че приветствахме слънцето и му благодаряхме, че го има.

Какво стана после? Сега си лежа по цял ден, безгрижен като смъртно болен, и съм ужасно щастлив от всичко, което имам. Няма да оздравея, но... Какво пък, видях как слънцето излезе от морето!