" Спокойният не свят
се сблъсква с п*тка мрачна
и п*тка благодат
с достoйнство го прекрачва"
Anonim.


- В ранния следобед на 12-ти май, май беше неделя, излязох да разходя кучето в градинката. Вече цяла седмица не бях близвал нито капчица и се чувствах що-годе нормален и на прилично умствено ниво. Една дълга, спокойна разходка щеше да ми дойде добре, а и смятах пътьом да обмисля възможните отговори от играта "Въпрос на деня" или нещо такова, дето я излъчват вечер по телевизията. Загадката значи беше следната: "Какво предаде Мат на Меги?" (разбира се, става дума за някакъв сериaл по NOVA)

A - окървавена обувка
B - неверни отговори
С - подкуп-рушвет
D - свето причастие
Е - напразни надежди
А сега де? - 2.40 за SMS.

- Спуснах се по стълбите, отключих и заключих входната врата и поех вляво покрай кооперацията. Улиците бяха слънчеви, хладни и пусти. Влязох в пресечката и щом изминах няколко крачки, изведнъж се сетих за оная мисъл - през нощта се бях будил да записвам някаква изплувала идея, после, разбира се, я бях забравил, а сутринта с изненада я открих на листче до главата си: "Когато Мохамед не отива при планината, планината също не отива при Мохамед". Браво на мен! Но само насън човек може да се впечатли от подобно нещо.

- В двора на училището този път никой не тупаше с топка. Понамирисваше малко на трева, но така и не видях някой да я пуши. Продължих напред по левия тротоар. В неделя улиците в центъра опустяват, колите изчезват и ходенето по тротоара се осъществява безпрепятствено.
- Кучето ми дърпаше нервно напред и малко ми разваляше кефа. Подсвирнах му да не напира толкова и с наслада се съсредоточих върху решението на задачата. Обмислих я, разгледах я оттук оттам, повъртях я в ума си, след което я оставих да потъне в подсъзнанието - хитрост, която винаги дава неочакван резултат. И макар при този номер логическият порядък да изглежда странно нарушен, практиката показва, че някъде вътре в недрата на ума, дълбоко под ежедневното съзнание се осъществява нужната за целта трансформация и психичната енергия намира израз в търсения отговор. Горе-долу като в Дзен. Само че Дзен също не може да бъде обяснен и дефиниран. Например какъв е правилният отговор на един коан? Няма рецепта, отговорите биха могли да са много и същевременно нито един. Защо? Защото колкото и да е парадоксално, той, отговорът, се съдържа в самия въпрос. И при намиране на някакво решение дзен просто престава да съществува. Хъм? Да, именно това е   начинът да накараме вътрешния диалог да замре и млъкне за кратко. Предизвикателството да отпуснем юздите на ума и да се отървем от интелектуалните си построения. Да се потопим в състояние на "съзнанието",  за което всъщност няма обяснение чрез думи. Да блокираме, тоест да изпитаме Сатори - просветлението...  опаа!

- Просветление, хм?... Обаче всички тия прехвалени източни практики са пълна глупост. Парадокс ли - лайна! Методът не е лош, поне на теория, обаче казусите им не струват, направо са абсурдни. Много е нагласено, интелектуално, прекалено претенциозно и изкуствено. На мен например ми е достатъчно за миг само да се опитам да си представя как точно завършва Вселената, и... ева ли му майката, умът ми директно блокира!... Ето до това точно състояние на абсолютна безизходица се домогва дзен с прехвалените си коани. Само че всичко изглежда толкова превзето, че не си заслужава дори да се коментира. Не разбирам какво се прехласват по разните каламбури от рода на "Жаба скочи в езеро..." или класиката "Всички сме чували какъв е звукът от пляскане с две ръце. А какъв е от пляскането само с една?" за които се смята, че чак водели до просветление. И си блъскат главите над това с години. Ами, че вървете питайте някой сакат бе, защо си губите времето?

- Пресякох улицата по диагонал с ненакърнимо спокойствие, с ясно съзнание, без дори да се оглеждам. Никакво бързане, никакво напрежение - тези неделни моменти наистина ме карат да се чувствам безметежно потопен в живота. Внимателно заобиколих едно голямо конско лайно в три части. Интересно, намаляват, но откъде ли се вземат в центъра? Май и от това става коан?... Текна ми нещо: "Мълчание, изолация, майсторство" казал го е Джойс... или май беше лукавство, а не майсторство? Все тая. И веднага след това се появиха търсените рими: " Водата спи, а някой краде трици, друг мирише пръдни... съвсем тихо". Чудесно, вече можех да предложа текста, който между впрочем се оказа пророчески спрямо последвалите събития, на музикалните компании. Те сега за какво ли не пеят в поп-фолка?

- Погледнах нагоре, небето се беше извисило необичайно високо над града, някак си натрапвайки представата за подутия корем на самодоволен Бог-крава погълнал света. Ама че сравнение? И тогава, докато гледах това безкрайно небе, внезапно прозрях, че аз вече би трябвало да знам отговора на загадката от теста. Той се съдържаше в мен. Ами да, просто нямаше друг начин. Атомите участвали преди 15 милиарда години в Големият взрив, абсолютно същите извечни атоми и сега присъстват в мен. Би трябвало човек да може да е всичко, защото правилото е, че атомите са едни и същи навсякъде. Всеки от нас  чрез тях е бил и Е и всичко друго в този свят. То друго и не съществува - само атоми и пустота!... Добре де, ама човек като нищо може да загуби идентичност? Я! Или пък точно в това е номера - да се освободиш от себе си? Уфф, майната му!... Въобще, ако си много умен, ти скоро ще знаеш, че нищо не знаеш, защото незнанието ти се увеличава с всяко ново познание, както и проблемите... Но ако това е така, то как си го узнал,  след като не притежаваш знания, а?... Абе... я ходи се...

- Повървях малко на зиг-заг по платното, раздвижвайки с ръце притихналия въздух и влязох в денонощното. Взех си една студена бира от хладилника, платих я и обещах да върна бутилката. Не бързах, щях да я отворя чак при пейките. Вдигнах я пред лицето си, върху кафявото стъкло вече се отлагаше плътен конденз. Близнах го и притиснах шишето към врата си. У-хаа!

- ... Такаа, може би все пак отговор "D" - напразни надежди, логично е. Ами "В" - неверни отговори? Също става... Или пък "свето причастие"? Мм, много ортодоксално. Макар че тая работа с виното и нафората понамирисва доста на канибализъм. То се вижда, че този ритуал, евхаристията, си е явен канибалски обред - представете си само, да ядеш Христос - удобно интегриран в тайнството на църквата. Ха! Обаче отчетата като са го въвеждали май са пропуснали да забележат, че всичко което влиза в тялото през устата, съвсем скоро го напуска през, ъъ... така де, гъза. Да изс***ш сина на Бога - ебати кощунството! И после, защо инквизицията така яростно е преследвала врачуването по екскременти? Ясно защо. Я най-добре светия отец, папата, да вземе направо да канонизира фелациото като духовен ритуал за единение със спасителя. Така де "света го духа" както е писано в Библията... И въобще какво е религията ако не израз на потайното и съкровено желание на малодушните някой най-сетне да поеме контрол над тях. Ама истински. Повечето хора като някакви гейове са петимни да бъдат наставлявани, тоест контролирани, макар да твърдят, че ненавиждат самата мисъл за това. Даа, никой не желае да създава, всеки само следва инструкции. Ами най-лесно е.

- Повървях още малко все така безцелно и разсеяно. После изведнъж си дадох сметка, че се намирам на ъгъла на третата пряка от вкъщи загледан в един пресен некролог, без въобще да осъзнавам какво точно ме е привлякло в него. От снимката ме гледаше строго и намръщено лице под бляскава плешивина. На жалейката пишеше "Тотю Х. Тотев - Ушко ", дъра, дъра, дъра... и по-интересното: "Почивай в (Па) мир - "Па" дописано на ръка. Ебати хумора! Което пък ме наведе на мисълта за смъртта, отвъдното и евтаназията. Нямаше начин правителствата да не погледнат по-благосклонно на д-р Кеворкян след още няколко години. Това би вършило чудесна работа като способ за регулиране на популацията. Нищо, че сега всички политици лицемерно демагогстват. Историята добре показва, че каквото и да гпворят тези хора всъщност мислят обратното. Те и за ГМО така разправят, че са против, ама... нека само проблемите с пренаселеността още малко се задълбочат, нека пенсионните фондове се поизпразнят и пак ще говорим... Всъщност стремежът към саморазруха и без това е вътрешноприсъщ на човешкия вид, вижте света. Всички ние някак инстинктивно усещаме, че сме напълно безпомощни пред обстоятелствата и няма, и не може да има изход от това положение - освен чрез самоунищожение. И личното ни участие в процеса на умиране е отчаян опит за някакъв поне контрол над силите на съдбата. Посягайки върху себе си самоубийците всъщност убиват този свят изхождайки от презумпцията " Няма ли ме мен и той не съществува! Край, всичко изчезва, хвръква, отива по дяволите!" За тях единственият достъпен начин да унищожат с това с което не могат да се справят е да го премахнат заедно с живота и съзнанието си. Така че самоубийството освен опит за поемане на контрол се явява и завоалиран акт на агресия спрямо реалността. И ето защо аз не съчувствам особено на  озлобени индивиди. Изличавайки себе си, те всъщност искат да прецакат и мен заедно с всичко останало. Алкохолиците и те се стремят горе-долу към същото, само че с по-бавно темпо. "Животът ни е подарен - смятат те,  напивайки се до безсъзнание, - но това е подарък,  който не харесваме и не сме искали, дори ни е натрапен. Следователно наша лична работа си е как ще го отхвърлим". И знаете ли, може да са прави, защото както твърди Маодзъ: "Всяко човешко същество знае, че докато е живо то неизменно ще се натъква на една сляпа тухлена стена, изникваща пред всяка поредна крачка в неговото битие. И каквито и оправдания да намира човек след всеки подобен случай на провал те просто няма да са верни. Този свят е място на зомбиране, на принудително въздействие. А на финала, последния ход, крайната тухла на тази стена е кое - акта на неизбежната смърт. Краят е предизвестен, няма "Happy end", ако искате вярвайте във възкресението на Христос, но той е син на шефа, вие не. И какъв  е изводът тогава? Изводът е: "Винаги дръжте под ръка ковчега си" казвам аз и отминавам.

- Покрай мен бавно преплуваха две лъскави мадами в спортен мерцедес кабрио последен модел. По-изрусената от тях изглеждаше невероятно съсредоточена зад волана, макар да караше с не повече от 20 по пустия паваж. Другата и тя въобще не ме погледна, макар че и двете бяха с тъмните очила на поредната поп-икона, закриващи почти напълно лицата им та знаеш ли? Тия селски моми може и да дават вид, че никога нищо не забелязват, ама всичко надушват, особено съдържанието на кредитните карти на поредното богаташко синче-балък. Ако някой ги е изпреварил с татко му. Изпроводих ги с презрителен поглед и засякох на отсрещния тротоар един подпийнал приятел и той вторачен в тях. Опитах се да го избегна, но се наложи да му кажа здрасти. Той, разбира се, веднага ме ангажира в разговор за чалгата и жените (по алюзия с мадамите от мерцедеса) и ми заразказва дълга, налудничава история, за това как изобщо не обичал да чука гейове, макар че все така ставало, и винаги свършвал, и то преди втората минута, на гърба им..."Със 120 км. в час!" - това му бяха думите, и как нещо гръмнало като спукана гума на трактор, ама вече не го слушах. Отдавна подозирах, че е луд. Казах му колко е прав и отминах нататък. До булеварда и градинката оставаха не повече от 50-60 метра.

- Тоя Марти - подпийналият приятел - дали някога ще се усети и ще престане да ги взема тия работи толкова на сериозно? Като се замисля, едва ли? Тук трябва осмисляне на житейският опит, а това не става с пиене на "Узо",  клекнал пред мазетата на тротоара. Той например никога не е стигал, сигурен съм, до идеята за Майя - творящата илюзия... И да речем, че се е поболял - например от анална дивертикулоза - и както се е залежал с месеци в кревата, вземе та, ей така, за разнообразие се запознае с тая индуистка доктрина - драматичният модел на света, в който Бог не е шеф или навъсен деспот, а по-скоро актьор в собствената си пиеса... Та тогава, хм?... тогава, тоест после, след някое безпаметно пиянство - което си е чиста проба трансформация на съзнанието - той може би ще се събуди с кошмарен махмурлук и усещането, че това не може да е истина. Че само "Аз-ът" е някаква болезнена реалност - което е, разбира се, погрешно, но все пак е стъпка... И ако има шансът мислите му да поемат във вярната посока, е, нищо чудно да прозре, че очите му (тоест сетивата) са единствено екран, върху който се прожектира филмът на живота. "Значи всичко това навън е илюзия?" би възкликнал сред кошмара той - което в неговата абстинентна фаза, случвало ми се е, доста помага - "Я не се впрягай, та това е само кино, колкото и да е ужасяваща картината, теб какво те засяга, нали сюжетът винаги може да бъде редактиран!?... Ама тогава кой е сценаристът? Може ли това да е съзнанието?... Нима самият аз съм сценаристът?... А-хаа, затова ли в Холивуд казват "магията на киното", "великата илюзия", я колко било просто! Това е - значи аз съм сценаристът, както и главният  герой!" и т.н... А оттам до разбирането, че Бог, неуловимата и невеществена основа на цялото съществувание, е идентична с основата на самия теб, има само още няколко малки чашки... Което всъщност е и основното послание на Ебанишидите, древният индийски епос. Толкова е просто. Само че хората живеят на принципа "качамак и телевизия', а това не води до никъде. Да го духат! "Да го духаш, Марти, чу ли?"

- Въздухът не трепваше, поех го с пълни гърди. Слязох на разкъртеното улично платно, завъртях се около оста си и плюх през рамо в посока на контейнера с боклук. Вътре в него се бяха заврели две дрипави клошарки. Едната направо се беше зарила до врата; стори ми се, че съдружничката ù, която бърникаше с пръчка, ми смигна похотливо. Бях се приготвил да им дам два лева, но се погнусих и ги подминах извърнат. След две крачки усетих движение във въздуха над мен и инстинктивно прикрих главата си с ръце. Някой изля на метър отпред кофа с вода от един балкон на втория етаж. Звукът от пльокването ù върху паважа ми допадна. По някакъв странен начин ми се стори жизненозначим в следобедната тишина. В него имаше хармония, чувстваше се изящество и непринудена природна красота. Макар че петното не беше нищо особено на вид. Спрях да го погледам, стъпих в него с крак и като му се наситих, прекрачих нататък.

- Нещо ми хрумна. Извадих тефтерче и взех да съставям текст за обява във вестника: "Интелктуалец, пристрастен сексуално, търси партньорка с подобна зависимост от района на атомната централа Фукуяма", име (фалшиво), телефон и т.н." А също: "Да падат дрехи без задръжки, да ме прониква пенис мъжки",  втори вариант "... Да ме обливат страсти мъжки" - което си беше изблик на народно творчество, подходящ за аудиторията на телевизия "Планета".

- Почти стигнах. Върху остъклената странична фасада на банковия клон при ъгъла с булеварда някой злосторник беше разлепил множество гланцови реклами на италиански сапун за инвалиди във формат А-4. Гледката събуждаше усещането за планирана гавра със системата или дори терористичен акт. След скорошния случай с кризата със заложници в Сливен бях разбрал едно: "Само банките могат да ограбват хората. Обратното е противозаконно." Така че видяното ме изпълни с възторг! Е, да, по някой път животът изобщо не изглежда прецакан.

- И така, пет метра преди да достигна ъгъла с булеварда, в полезрението ми се появи някаква страшно изискана дама, видимо на средна възраст. Пресече пред мен перпендикулярно на посоката ми. Изглеждаше наистина елегантна, но не ù обърнах специално внимание. Не обичам да следя жените с поглед, само регистрирах периферно факта, че е стилна и има изящна походка. Излязох от пряката, за да прекося тротоара сигурно на 3 метра зад гърба ù... И тогава се случи нещо кошмарно! О, Боже! Сигурно така миришеха казаните във Ада!? "ТАЯ СЕ Е НАСРАЛА!" - беше първата ми реакция, след като жестоката смрад ме хласна в носа! Веднага я фиксирах в гъ*а, за да видя дали отзад не е пуснала сос? Ами! Пристъпваше си най-спокойно, изпълнена до сливиците с осъзната достолепност. По идеално прилепналата ù бутикова пола нямаше и намек за петно или каквато и да е изпъкналост. Обаче, Бога ми, каква неописуема смрад се носеше подире ù! Като шлейф, с десетки метри. Миризмата направо ме нокаутира и преви на две. Сетивата ми се запремятаха като лайна във въртоп. "Тая е яла кавърма!" като мълния премина през ума ми и изгубих ориентация - от шока. Помня как се опитах да се подпра на кабината на телефона и в следващия миг вече ме свестяваха под колелата на маршрутката. Добре, че още не беше набрала скорост, та не ме утрепа. Разминах се само с изкълчване и три счупени ключици

- После в болницата, аз, разбира се, съобразих каква е работата: Тая мадама, както си е вървяла така небрежно по улицата и наоколо не се е виждал никой, отпуснала се е блажено в безлюдния слънчев следобед и без притеснение е взела да си пуска душата. На воля. Ама, казвам ви, яко е пърдяла госпожата, не си е играла на дребно. И аз като се разминах с нея,  зад гърба ù направо попаднах в килватера на вонята и това едва не ме погуби. Не толкова заради миризмата, макар че беше направо демонична, а от внезапността и изненадата, съчетана с достолепния ù вид, докато си вършеше работата. Ето това са жените, както и да изглеждат отстрани. Кой знае какво вършат, когато си мислят, че никой няма да узнае? Аз какви работи съм чувал да се разправят... Но това е друга тема. Все пак за загадката. Майната ù на загадката!


by Кuzmo Karayan