Преди време, след поредица от събития, започнах да се питам с какво въпросът за сродната душа е заслужил толкова голяма популярност, толкова много впрегнали се да открият отговор мозъчета. Защо е толкова важно да я откриеш? И се опитах да разбера. Задавах въпроси, впрегнах и собствените си мозъчни гънки. Търсих вдъхновение в музиката, в поезията, в природата, в хората, във всичко. Но каквото и да намерех ми звучеше някак банално, неразбираемо, толкова недостатъчно ( не, че това, което аз открих като отговор след това е по-малко банално и някой може би ще реши, че е преувеличено, но... беше достатъчно за мен). Нищо не можеше да ме накара да почувствам, да усетя смисъла.

           Понякога някой аромат може да те върне години назад в спомените ти. Една дума може да предизвика за секунди такъв наниз от размисли, че сам да се учудиш от себе си. По този начин едно усещане ме накара да открия отговора.

           Една вечер си чатех с един приятел. Бях много уморена и потисната заради един куп глупости. Въпросният приятел ме попита какво би ме накарало да се почувствам по-добре. Има едно нещо, което винаги ми идва наум в такива ситуации-

да ходя боса малко преди изгрев слънце по още студената зелена трева. Написах го, натиснах Enter и точно докато чаках да видя как ще приеме той това, разбрах, за себе си, смисъла на сродната душа. Но не защото той ми беше сродна душа или нещо такова, просто очакването на реакцията ме накара да разбера.

           Сродните души са сякаш една душа, разделена на две. Тези две души чувстват по един и същ начин, усещат живота еднакво, обичат по един и същ начин, страдат по един и същ начин. Хората не просто искат да имат сродна душа, те се нуждаят от нея. Защото когато има някой, който може да чувства като теб, сякаш ти доказва, че това, което се случва в теб, ИМА СМИСЪЛ.