Аз съм градско чедо със селски произход. Как така ли? Много просто - родителите ми са "забягнали" в града да се учат и там останали. Иначе и двамата са от пловдивските китни селца. Чак като се пенсионираха, отново се върнаха там.

   Но приказката ми не е затова. За моята свекърва искам да ви разкажа.
   На времето имах двама-трима кандидати за женене, все градски чеда. Мама обаче си каза тежката дума. Били северняци, много далече щяла съм да отида, нямало да ме вижда. Та късмета ми излезе в едно близко до нашия град село. Събраха се сватанаците да говорят за сватбата. Свекърът и свекървата ми - кротки и тихи хора, много работливи. За всичко се разбраха, само един спор се оформи - дали да се покаже чеиза ми в селото и дали на сватбата да се даряват калесаните (поканените). Свекърва ми там се запъна: "И дарове ще даряваме и чеиз ще редим на двора!" Толкоз! Мама, горката, какво да каже, няма да тръгне "на нож" с нея още преди да сме се оженили, я! Съгласи се. Че ела да видиш, като си тръгнаха гостите, как се разфуча. В коя държава сме живеели, в кое време, къде съм ги намерила тези селяни... (тя като че ли в град беше родена!). После притихна и взе записва на един лист какво е приготвила и какво още трябва да купи. Не че нямах чеиз. Осем одеала, два юргана с копринено лице (единични), два двойни. То карета, чаршафи,куверти, платове, възглавници. Но на нея все малко й се виждаше. Тук вече беше въпрос на чест - като ще се излага на показ чеиза, да покажем и ние какво можем! Ами като се юрнахме после по магазините да купуваме дарове! То беше обикаляне, търсене,избиране... Както и да е! И тази я свършихме. С моята майка на глава не се излиза. Реши ли, че бялото е черно, черно ще викаш, иначе ти е спукана работата! Ама не е виновна тя - от зодията ù е- "Теле-ц" - с два рога...

    Беше направила две огромни тави турска баклава. Защо турска ли? Много естествено- рецептата беше от нейните съседки-туркини, които бяха неоспорвани майсторки в сладкарството. Мама пък, като видна гражданка, бе приготвила някакви лепени курабийки с мармалад, пурички с локум и пр.

    Тъкмо подредихме чеиза и сладкишите и като ми ти заприиждаха онези жени, всяка с нещо в ръце- торбички с фасул, леща, нахут кошнички с яйца, разни буркани със сладка, баници- кой каквото могъл направил и носи- такъв бил адетът. Аз- дюздисана до чеиза, с една полууплашена, полуудивлена усмивка, посрещам гостите. Те ме изглеждат от главата до петите и цъкат очудени. Започнаха хвалбите - към булката, към двете скопосни майки, накрая към младоженеца - за сполуката в избора му... Здрависвам ги, поздравявам ги къде с "Добре дошли!", къде с "Хош-кельдим!". Питат ме и на български и на турски как съм. Гордо отговарям на двата езика!

Бях инструктирана от свекървата и научих два, три турски израза, които помня и до днес.

Като се опитваха туркините да продължат разговора, аз само клатех глава в знак на съгласие и мило им се усмихват. Те, разбирайки ограничения ми запас от езика , свойски ме потупват и повтарят: "Браво, къзъм! Машала!". Това и аз го схващах и някак си ми даваше сила, а и голяма доза самочувствие. После ме наплюваха против уроки и се заемаха подробно да разглеждат домашния панаир. Мама беше донесла и две,три бутилки вишновка, собствено производство. Черпехме ги по една чашка, вземаха си от сладкишите и се разполагаха из двора, под китно наредения чеиз. Беше една цветна картина- селска идилия, изпълнена с топлота. Тогава не го чувствах. Трябваше да минат много години, за да го осъзная, да ми омилеят тези светли спомени.
   Една дума напреки не си казахме със свекървата през всичките години. Нямаше нищо общо с първото впечатление, когато си наложи сватбата да е по всички български традиции. Тогава ме беше стреснала с упоритостта си. Оказа се обаче изключително търпелив, трудолюбив и всеотдаен човек... Помагаше ни във всичко - и за двете ни дъщери, и финансово, когато се наложеше. Загубихме я преди 2 години. Сякаш нещо от младостта ми си отиде с нея, а спомените станаха още по-мили...