На вратата се позвъни и сърцето на Пит сякаш си удари в гърлото. Побърза да сложи снимката на същото място, сякаш заличаваше следи от престъпление. Поколеба се дали да отвори, но настоятелното звънене можеше да събуди Мел, затова дръпна вратата. На прага стоеше едра, пълна жена на около петдесет години, с прошарена коса и широко лице. Имаше вид на добрячка, но в момента израза на лицето показваше изненада и недоверие.

- Добър ден! – поздрави я Пит.

- Добър ден, къде е Мели?

„Мели? Нарича я Мели? Колко сладко!”.

- Ами... тя спи.

- Спи ли? Хм, а кой сте Вие? – сега към недоверието се прибави подозрителност, очите гледаха строго.

- Аз съм й далечен роднина. Пристигнах тук по работа и се отбих да я видя. – „Пит, приятелю, не знаех, че така добре умееш да лъжеш!” – А Вие коя сте?

- Аз съм Лайла, съседки сме. Донесох й пай, сигурно не е яла, откакто ме няма. – едва сега Пит забеляза, че жената носи голяма кутия – Ще има и за Вас!

- Благодаря Ви! Ще кажа на Мел да Ви се обади, щом се събуди!

Лайла кимна и се обърна, за да си тръгне, но бавно и като че ли насила се обърна отново и попита, като се запъваше:

- Ами... тя защо спи по това време? ... Добре е, нали? – в гласа й имаше нещо недоизказано, от което Пит усети, че косите му се изправят. Но все пак гласът му прозвуча съвсем спокойно:

- Да, да, добре е, само че тази сутрин ходихме на Куотър маркет и боя се, че доста прекалихме с разходката... Тя просто се измори.

Лайла отново кимна и пак се завъртя, за да си тръгне, но отново се обърна:

- Кой, казахте, че сте?

- Пит. Казвам се Пит.

Едрата жена замълча, сякаш се опитваше да си спомни нещо.

- Не ми е разказвала за Вас. – и си тръгна.

Пит затвори вратата, питайки се дали трябваше да отваря и да лъже, че е някакъв роднина, за който Мел беше „пропуснала” да разкаже на съседката си. За първи път, откакто беше дошъл, някой идваше при нея, дори телефонът не беше звънял. Отново си спомни онова недоизказаното във въпроса й: „...добре е, нали”. Защо да не е добре? И защо е чудно, че Мел спи следобед? Главата на Пит се разпъваше от въпроси, на които не можеше да даде отговор, от подозрения, които лека-полека се превръщаха в страх. Страх от нещо, което той не беше в състояние да разбере, лепкав и противен страх. Приготви кафе и отиде да събуди Мел. Загледа се в бледото й лице – как му се искаше този цвят да е отражение на спуснатите завеси, но защо да се заблуждава, като и на дневна светлина изглеждаше пак така? Скулите се очертаваха под тънката кожа, брадичката не беше така нежно закръглена както преди... кой знае защо, докато я гледаше такава крехка и смалена, си спомни за Дерек и изпита желание да смачка престорената му физиономия: „Между нас не потръгна... не трябваше да бързаме...”.

Мел се събуди, видя седналия на пода Пит и се усмихна:

- Да не би да бдя над съня ми, ангеле мой?

„Ангелът” попаде чашката с кафе:

- Ти самата си ангел, Мел!

Докато тя пиеше кафето, Пит донесе кутията с пая и я отвори. Сладкишът изглеждаше превъзходно, но тя отхапа съвсем малко.

- Значи Лайла се е върнала.

- Мислех да те излъжа, че сме го купили в супермаркета...

- Изключено е, познавам пая на Лайла и кутията също. Тя не се ли учуди, като те видя?

- „Учуди” е меко казано! Добре ще бъде да й се обадиш, за да се увери, че не съм ти направил нещо лошо.

Мел се засмя:

- Какво лошо би могъл да ми направиш ти?

- Например, бих могъл да те изям! – и Пит заплашително изръмжа, смръщи вежди и се наведе над нея с разтворени ръце. Коленичил пред канапето, Пит изгуби равновесие и политна върху нея. Тя посегна и инстинктивно го хвана за раменете. За момент останаха така притихнали, после и двамата сконфузено се размърдаха. Мел се измъкна гъвкаво изпод завивката, която Пит беше затиснал и весело каза:

- Като се замисля – не съм съвсем в безопасност! Като нищо би могъл да ме изядеш!

Една сутрин, в деня преди да си тръгне, Пит се събуди късно. Беше заспал едва призори, защото цялата нощ работи върху договора, който трябваше да представи за обсъждане веднага щом стъпи в офиса си. От кухнята се чуваше тракане, което показваше, че Мел е станала вече. Досега той я събуждаше с кафе и закуска, сядаше на края на леглото, пиеше и второ, и трето кафе и я гледаше.

Пит разтърка очи и се надигна, влезе в банята и дълго плиска лицето си със студена вода,  мислейки как да съобщи на Мел, че трябва да си тръгне. Тази мисъл го изпълваше с тягостно чувство. Запъти се към кухнята с намерение да каже „добро утро”, но спря изненадан – от кухнята се чуваше тананикане! Мел си тананикаше високо „Одата на радостта”!

„Радост, ти, дете от рая,

Ти, вълшебен, ясен плам...”

Ами той живееше в Рая вече цяла седмица. Цяла седмица живееше при този светъл, немощен ангел, който даваше светлина на очите му и присъствието му разливаше елей в душата му. Той беше станал почти безплътен този ангел, но ето, вече искаше да пее:

„Радост, ти, дете от рая,

Ти, вълшебен, ясен плам!

Ний пристъпваме в омая,

о, Богиньо в твоя храм!”

Цяла седмица Пит не откриваше начин да започне разговор с Мел и да я попита какво точно се е случило. Докато усетеше, че моментът позволява да й зададе тези въпроси, които го мъчеха откакто дойде, той отлиташе в напразни усилия да намери най-подходящите думи. Мел не отваряше дума за това, което му показваше, че тя не желае да обсъжда изминалата една година. Държаха се така, сякаш тази година не съществуваше. Пит се обвиняваше за затварянето й и разбираше, че натискът би я отблъснал от него. Затова той също избягваше да споменава Дерек, болестта й и всичко свързано с тях. И въпреки че се измъчваше от тази преграда помежду им, Пит усещаше, че никога не се чувствал толкова щастлив. Не спираше да се пита: „Това ли е то – щастието?”. Той не си правеше илюзии, знаеше, че след няколко дни тази идилия ще свърши. Сътрудниците му все по-често му пращаха дълги файлове с документи и договори. Вечер, щом Мел заспеше, Пит включваше компютъра и работеше почти до сутринта. Спеше малко и после будеше Мел със закуска и кафе. Тя ядеше все така малко, но все пак изглеждаше по-добре. После двамата заедно правеха нещо – гледаха телевизия или се разхождаха бавно в близкия парк. След това заедно приготвяха обяд или вечеря. Веднъж отидоха да вечерят и за десерт си поръчаха сметанова торта. Мел беше възхитена и... изяде цялото парче, наслаждавайки се на всяка хапка. А тази сутрин, тананикайки си Одата на радостта, тя правеше сметанова торта.

Застанал тихо на вратата на кухнята Пит гледаше и му се струваше, че „неговата” Мел наднича през очите на това слабо създание. То се усмихваше с нейната усмивка, ръцете си припомняха тъй привичната преди година сръчност, с която бъркаше сосовете си и приготвяше изискани плата. Но най-осезаемо беше пробуденото й желание. То извираше, струеше от всичките й движения, блестеше в погледа й и звънеше:

„Радост, ти, дете от рая...”