Да си влюбен, да обичаш, да гориш и да искаш всичко покрай теб да е светло и слънчево, живо и диво, е толкова хубаво, че страх да те хване.
Да се страхуваш от обичта и да се терзаеш от факта, че си влюбен, да отричаш и да търсиш причина да избягаш е толкова малодушно, колкото и факта, че се чувстваш слаб и беззащитен...
Когато една принцеса с избодени от тръните по пътя крака, с разрошена от драките коса и влачеща в изцапаните си от кал ръце корона започне да се изкачва по хълма на емоциите със зачервено лице и препускащо сърце, е жалко. Толкова жалко, че и най-смелият принц би побягнал с навирена опашка. И когато тя погледне от високото, стиснала до кръв последната звезда в ръката си, ще види сияйна дъга, пролазващо между белите захарни облаци слънце и необятното жълто на слънчогледовите полета. Ще иска да полети на крилете на „любовта”... Ще види бъдеще в цветя, безкраен покой, няма да осъзнае поредната лъжа... Илюзията, че живееш щастливо.
Спри! Това е поредната приказка, поредната ...