Решавам, няма да оставям повече такива мисли, пожълтяло-сухи от сбогуване, изтръпващо-разказвали несъществуващи импресии и ще избягам в празничното равновесие на разговор със себе си в смълчана привечер, зад здрача на привъшващия ден, в едно застинало преддверие. Отвън, до стълбите, които водят вътре, там ще ги забравям, а у дома ще влизам като в храм на моята изтънченост от самота, в която се потапям и ме обгръща топлото на вещи, утихнали в синьото на привечер. Ще се стопя като изричам всяко име, което времето ми шепне, че някога помислях. Последната картина въздъхна някак недовършено. А улицата е отнела някъде боите и ги посипала с прах от счупени часовници на думи от забрава. На нощите си обещавах да те съчиня и да довърша твоя поглед от картината в бяло, но утрото ми те отнема всяка сутрин и те оставя из завивките на мислите, които аз надиплям, за да запазя някакво ухание от края на луна преди разсъмване.
Безцветното, застинало в петно от чар върху една усмивка, ми връща огледалото ...